№ 4733
гр. София, 21.10.2024 г.
Върховният касационен съд на Р. Б. Трето отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на двадесет и пети септември две хиляди двадесет и четвърта година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
ТАНЯ ОРЕШАРОВА
като разгледа докладваното от съдията Стоянова гр. д. № 4848 от 2023 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 12712/18.07.2023 г., подадена от М. Н. Т. чрез адв. Р. С., и по касационна жалба с вх. № 13006/21.07.2023 г., подадена от Д. З. З., чрез адв. М. З..
Касационната жалба на М. Н. Т. е насочена срещу въззивно решение № 685 от 12.06.2023 г., постановено по възз. гр. д. № 543/2022 г. по описа на Окръжен съд – Бургас в частта, с която след частична отмяна на решение № 13 от 01.02.2022 г., постановено по гр. д. № 599/2021 г. по описа на Районен съд – Айтос, като краен резултат е осъдена да заплати на Д. З. З. на основание чл.55, ал.1, пр.2 ЗЗД сума в размер на 2 138 евро, представляваща неоснователно обогатяване – на неосъществено основание, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на предявяване на исковата молба – 01.07.2021 г. до окончателното изплащане на сумата, както и сума в размер на 57,22 евро, представляваща обезщетение за забавено плащане за периода от 28.04.2021 г. до 01.07.2021 г.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на обжалвания акт – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част и отхвърляне в цялост на предявения иск.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът посочва в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК следните правни въпроси: 1/ „относно доказателствената сила на частен писмен документ, текстът в който е изпълнен от две различни лица в частта относно съдържанието, авторството и издателя“; 2/ „относно задължението на ползващото се от частен писмен документ лице при условията на пълно и главно доказване да установи верността на изложеното в документа, от който се ползва“ – касаторът не се позовава на конкретна съдебна практика.
Ответникът Д. З. З. не взема становище по жалбата.
Срещу въззивното решение в частите, с които е отхвърлена исковата претенция по отношение на М. Н. Т. за сумата над 2 183 евро до пълния предявен размер от 3 185 евро и е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне в цялост на исковата претенция по отношение на втората ответница В. Н. Т. – А. за сумата в размер 3 185 евро, е подадена касационна жалба с вх. № 13006/21.07.2023 г. от Д. З. З., чрез адв. М. З..
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за отмяна на решението в обжалваните части.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът посочва в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК следните правни въпроси: 1/ „Приложима ли е нормата на чл. 162 ГПК в случай на направено възражение за прихващане и надлежно посочена и указана от съда доказателствена тежест, но неангажиране от страна на ответника на каквито и да е доказателства за определяне размера на така твърдяната пропусната полза, пред която и да е от двете съдебни инстанции?“; 2/ „Попада ли конкретният случай в хипотезата на чл. 162 ГПК, който текст задължава съда да определи размера на иска, когато същият е установен в своето основание, но няма достатъчно данни за неговия размер, при положение, че подобни данни очевидно е можело и следвало да бъдат набавени при проактивно поведение на ответниците в хода на производството, при отчитане както на дадените им указания затова, така и на обстоятелството, че в случая става въпрос за възражение за прихващане по отношение на което се формира и сила на пресъдено нещо?“; 3/ „Допустимо ли е съдът да основава решаващите си изводи въз основа на фактически обстоятелства, непосочени от страната, и на доказателства, несъбрани и неангажирани от страната, въпреки дадените указания затова?“; 4/ „Може ли съдът да постанови акта си въз основа на доводи, по които не е предоставена възможност на страните да изразят становище, още повече че по спорния въпрос не са ангажирани доказателства, като с постановения акт ищецът е поставен в пълна изненада и пред свършен факт и невъзможност за реакция, доколкото е дадено разрешение по въпрос, по който не са ангажирани каквито и да е доказателства?“; 5/ „Представляват ли гореизложените пропуски нарушение на основни начала на ГПК, а именно: диспозитивното и състезателно начало, регламентирани в чл. 6, ал. 2 ГПК и чл. 8 ГПК?“; 6/ „Допустимо ли е с оглед на правната квалификация на субективно съединените искови претенции, както и с оглед на изложените мотиви във второинстанционния съдебен акт, Бургаският окръжен съд да отхвърли претенцията по отношение на втората ответница В. Н. Т. – А., с единствения мотив за неангажиране на солидарна отговорност на двете ответници?“; 7/ „Възниква ли солидарна отговорност извън изрично определените от закона случаи или в хипотезата на неуговорена такава, с оглед на обстоятелството, че в конкретния случай става въпрос за извършено плащане на наемна цена по облигационен договор, впоследствие прекратен /неосъществено основание по смисъла на чл. 55, ал. 1, предл. първо – съгласно квалификацията на Бургаския окръжен съд/, както и с оглед на обстоятелството, че първата ответница несъмнено и установено в хода на производството е действала не само в лично качество, но и като пълномощник на сестра си В. Н. Т. – А., т. е. е налице обогатяване на отпаднало основание, не само на нея, но и на сестра – наемодател по сключения договор за наем?“. По поставените въпроси се поддържат едновременно основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като касаторът се позовава на приетото в практиката на ВКС (без да я отнася към конкретни въпроси), обективирана в решение № 19 от 30.05.2011 г. по гр. д. № 262/2010 г. на II г. о., решение № 58 от 12.05.2014 г. по гр. д. № 7025/2013 г. на II г. о. и решение № 176 от 08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. на III г. о.
Ответниците М. Н. Т. и В. Н. Т. – А., в писмен отговор, подаден чрез адв. Р. С., изразяват становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата.
Въззивното решение в останалите му отхвърлителни части не е обжалвано и е извън предмета на настоящото производство.
Касационните жалби са подадени от надлежни страни, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и са процесуално допустими.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:
Въззивният съд е установил, Д. З. З. е предявил против М. Н. Т. и В. Н. Т. – А., искове, с които претендира всяка от ответните страни да бъде осъдена да му заплати по 3 185 евро, представляваща приспадащата им се част от общата сума в размер 6 370 евро, заплатена от негова страна наемна цена по договор за наем на недвижим имот – лозе, находящо се в землището на [населено място], за период от 03.04.2018 г. до 03.04.2028 г., с която сума ответниците са се обогатили неоснователно. Д. З. е заявил и претенции всяка от ответниците да бъде осъдена да му заплати и сумите от по 970,54 евро, представляващи обезщетение за забавено плащане на главниците от по 3185евро за периода 01.07.2018 г. до 01.07.2021 г., както и законните лихви върху главниците от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане. Ответниците са направили с отговора на исковата молба възражение за прихващане на сумата 16400лв. – обезщетение за това, че са били лишени от ползване на имота за времето от прекратяване на договора за наем 03.04.2018г. до въвода им във владение на имота 02.09.2021г.
След съобразяване становищата на страните и след анализ на събраните доказателства съдът е приел за безспорно установено, че с договор за наем от 03.04.2008г. ответниците като наемодатели са предоставили на ищеца в качеството му на наемател за временно и възмездно ползване за срок от десет години своя собствен недвижим имот, представляващ лозе; страните са се съгласили договорът да се подновява за същия срок и при същите условия, при положение, че в едномесечен срок преди изтичането на срока страните не отправят писмено уведомление една до друга за нежеланието си за подновяване на срока; страните са се задължили за последните пет години от договора наемателят да заплаща годишна наемна цена в размер на петдесет евро за 1 дка или общо 637 евро годишно, дължими на 01.09. за текущата година. Като безспорно е посочил и обстоятелството, че между страните е водено дело, приключило с влязло в сила на 28.04.2021г. решение, с което Д. З. е осъден на основание чл. 233, ал. 1, изр. 1 ЗЗД да предаде на М. и В. Топалови владението на процесното лозе, поради изтичане на срока на сключения между страните договор за наем. Решението е изпълнено, като съгласно протокол за въвод от 02.09.2021г. ответниците са въведени във владение на имота си.
Въззивният състав е анализирал и представените по делото разписка от 03.06.2013 г., нотариална покана за освобождаване на имота, изпратена от ответниците и получена от Д. З. на 11.10.2013 г., както и разписка от 12.10.2013 г. Като е кредитирал като компетентно дадено изготвеното и неоспорено от страните по делото заключение на съдебно-графологическата експертиза от 16.11.2021 г., съдът е приел за установено, че подписите в двете разписки от 03.06.2013 г. и 12.10.2013 г. са положени от М. Т.. Предвид оспорването и на съдържанието на разписките, съдът, отчитайки, че същите представляват частен свидетелстващ документ, който не се ползва с материална удостоверителна сила, е посочил, че тежестта на доказване на факта и датата на плащането тежи върху страната, която се ползва от този документ и в случая това е ищецът. Обосновал е извод, че последният се е справил с тази доказателствена тежест. В тази връзка е кредитирал показанията на ищцовия свидетел Р. С., според когото той лично е дал в заем парични средства на Д. З., за да заплати на наемодателките сумите, които те са претендирали по договора, и е станал пряк свидетел на предаването на сумата от 6 000 евро, като пояснява, че това обстоятелство е станало след като двете сестри са му изпратили нотариална покана и че този факт – предаването на сумата, се е осъществил в неговата кола, а 4 000 хиляди евро от тази сума именно той е предоставил в заем на ищеца. Показанията съдът е приел за последователни, логични и изчерпателни, а също лишени от противоречие в излагането на фактите, за които лицето свидетелства.
От друга страна, съдът не е кредитирал показанията на свидетеля Е. Шериф, посочен от ответниците. Приел е, че в същите свидетелят сочи факти, които са му станали достояние от М. Т., като свидетелства за факта на връчването на нотариалната покана и посочва обстоятелството, че след като З. е освободил имота, той го е взел под наем, а впоследствие и неговият баща е закупил идеални части от имота . Според въззивния съд последващите отношения между този свидетел, баща му и поставят под съмнение кредитирането на тези показания. Констатирал е също и известни противоречия с останалите събрани по делото доказателства поради обстоятелството, че Е. Шериф свидетелства за събития, на които не е пряк очевидец и не е събрал преки впечатления за тях.
По тези съображения съдът е приел за установено, че на 03.06.2013г. М. Т. е получила от Д. З. сумата 3185лв. , представляваща дължимия за срок от пет години наем по договора от 03.04.2008г., а на 12.10.2013г. – М. Т. е получила от Д. З. и сумата 6370 евро, представляваща наем за имота по договора от 03.04.2008г. за времето до 03.04.2028г.
Обосновал е и крайния си извод, че от представените по делото писмени и гласни доказателства, по изложените по-горе съображения, се установява предаване на сумата от 6 370 евро; че тази сума е предоставена на М. Т. от страна на Д. З. във връзка със сключения между страните договор за наем към този момент – с оглед на бъдещо очакване за продължаване действието на договора, което е останало неосъществено; че не е установено втората ответница да е получила половината или изобщо някаква част от тази сума . Въззивната инстанция е посочила в допълнение, че не е лишено от житейски смисъл изпращането на нотариалната покана, като действие, предхождащо предоставянето на сумата, тъй като е възможно страните да са преуредили своите отношения именно по повод изпратената нотариална покана и именно с цел да предотвратят посочените в нея последици.
Предвид изложеното предявеният против М. Т. иск е приет за основателен, но в заявения с исковата молба. Искът срещу втората ответница В. Т. – А., е приет за неоснователен поради липса на доказателства същата да е получила процесната сума.
По отношение на обезщетението за забавено плащане съдът е приел, че същото се дължи от датата на влизане в сила на решението, с което ищецът е осъден да предаде имота на двете ответници – 28.04.2021 г., и възлиза в размер 57,22 евро, а за претендираната сума над този размер и за периода от 01.07.2018 г. до 28.04.2021 г., е обосновал извод, че претенцията е неоснователна.
Спрямо направеното възражение за прихващане с дължимо от страна на Д. З. обезщетение за ползване на имота без правно основание за периода от 03.04.2018 г. до деня, в който ищците са въведени във владение, въззивният състав е намерил, че на основание чл. 236, ал. 2 ЗЗД ако наемателят продължи ползването въпреки противопоставянето на наемодателя, той дължи обезщетение и трябва да изпълнява всички задължения, произтичащи от прекратения наемен договор. Като безспорно установено по делото е посочил обстоятелството, че с влязло в законна сила решение ищецът е осъден да предаде владението на процесния недвижим имот поради изтичането на срока на сключения между страните договор за наем от 03.04.2008 г., а именно – на 03.04.2018 г. и от тази дата е приел, че следва да бъде ангажирана отговорността на ищеца на основание чл. 236, ал. 2 от ЗЗД да заплати обезщетение на наемодателите.
Въззивната инстанция е изложила съображения, че при ползване на имот от наемателя след прекратяване на договор за наем обезщетението по чл. 236, ал. 2 от ЗЗД следва да се определи в размер на пропусната полза, изчислена на базата на средния пазарен наем за вещ от същия вид за съответния район и период. Изтъкнал е, че въпреки направеното възражение ответната страна не ангажира нито едно доказателство, от което да се направи извод за размера на пропуснатата полза. При тези данни и съобразявайки разпоредбата на чл. 162 ГПК, въззивният съд е посочил, че направеното възражение има своето основание, но тъй като няма достатъчно данни за неговия размер, той следва да посочи дължимия размер по своя преценка. При тези мотиви и с оглед публикувани в интернет оферти, като обезщетение за ползването на имота е определил сума в размер на 100 лева месечно, като за целия период от 3 години и 5 месеца цялата сума е изчислил да е на стойност 4 100 лева или 2 094 евро, а за идеалната част от съсобствеността на М. Т. – 1 047 евро и именно за тази сума възражението за прихващане е приел за основателно.
При тези съображения въззивният състав е намерил, че предявеният иск е основателен и следва да бъде уважен само по отношение на М. Т. за сума в размер на 2 138 евро, а за останалата част от претенцията над 2 138 евро до претендирания размер 3 185 евро, следва да бъде отхвърлена като погасена чрез прихващане със сумата 1 047 евро, представляваща обезщетение за ползване на имота след изтичане на срока на сключения договор за наем от 03.04.2018 г. до 02.09.2021 г.
По касационната жалба на М. Н. Т. и приложеното към нея изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК:
Поставените в изложението въпроси обобщено се свеждат до въпроса за доказателствената сила на частен документ и какъв е редът за опровергаване съдържанието на издаден от страната частен свидетелстващ документ. Въпросът е обуславящ волята на съда. Спрямо него обаче не е установена допълнителната предпоставка по наведеното от страната основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото касаторът не сочи практика на ВКС, в противоречие с която твърди въпросът да е разрешен от въззивния съд, нито обосновава в какво се състои противоречието. Изложеното е достатъчно касационното обжалване да не бъде допуснато.
Въпреки това за пълнота на изложението следва да се посочи, че е константна практиката на Върховния касационен съд по отношение доказателствената сила на частния свидетелствуващ документ: този документ се ползва с формална доказателствена сила относно факта на писменото изявление и неговото авторство. При оспорване верността на отразените в него обстоятелства не се открива производство по установяване на истинността му по смисъла на чл. 193, ал.1 ГПК, тъй като преценката на съда за верността на съдържащите се в него изявления се основава на всички доказателства по делото. В случая въззивният съд не се е отклонил от тези правни разрешения – за да обоснове извода си за верността на изявленията в оспорената разписка е обсъдил всички събрани по делото доказателства.
Съобразно горното, не се обосновава извод за наличие на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка с поставения въпрос.
Предвид изложеното, не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване с оглед на посочените в изложението на касатора М. Т. по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания.
По касационната жалба на Д. З. З. и приложеното към нея изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК:
Поставените от касатора от първи до пети въпрос са свързани с приложението на чл. 162 ГПК. Чрез поставянето им касаторът се домогва да докаже, че посочената разпоредба е неприложима към настоящия случай, поради което прилагайки я спрямо възражението на насрещната страна, въззивният съд е нарушил диспозитивното и състезателно начало.
По въпроса за приложението на чл. 162 ГПК е налице изобилна съдебна практика на ВКС (напр. решение № 164/20.05.2014 г. по гр. д. № 7672/2013 г. на IV г. о.), съгласно която когато искът е установен в своето основание, но няма достатъчно данни за неговия размер, съдът може да определи този размер по своя преценка или да вземе заключението на вещо лице. Към всяка от тези алтернативи обаче съдът може да пристъпи само ако при съвкупния анализ на всички събрани по делото доказателства не бъде прието наличие на доказателства за обстоятелствата, които обуславят този размер. Ако такива доказателства са налице, размерът на иска се определя според тях, а не по усмотрение на съда.
В настоящия случай въззивният състав не се е отклонил от посочените разрешения, тъй като е упражнил правото си на преценка по чл. 162 ГПК след като е изложил мотиви, че не са налични доказателства, които да обуславят размера на претенцията. За да уважи обезщетението за ползване на процесния имот, въведено от ответниците по делото с възражение за прихващане, въззивната инстанция е намерила, че последното има своето основание, но няма достатъчно данни за неговия размер – не са ангажирани доказателства, от които да се формира извод за размера на пропусната полза. При тези съображения е формирал извод, че дължимият размер следва да се посочи по преценка на съда, съобразно характеристиката на имота и публикувани оферти за региона. С това въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС по приложението на чл. 162 ГПК, а посочената от жалбоподателя такава е неприложима към настоящия случай, доколкото е постановена при различна фактическа обстановка – нарушение на диспозитивното начало и произнасяне по незаявено възражение, каквито не се установяват в конкретиката на казуса. Предвид изложеното, касаторът не е обосновал поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по изведения обобщен въпрос.
Неоснователно е и искането за допускане на касационното обжалване по същите поставени въпроси на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Следва да се посочи, че жалбоподателят недопустимо се позовава по едни и същи въпроси едновременно на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, доколкото се касае за самостоятелни фактически състави, които се прилагат при определени предпоставки и имат свое самостоятелно приложно поле. След като по въпроса се сочи отклонение с практика на ВКС, не е допустимо същото питане да се отнася за разглеждане в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, която намира приложение когато по правния въпрос е създадена неправилна съдебна практика, която се нуждае от промяна или от осъвременяване на тълкуването с оглед изменения в законодателството и обществените условия, респ. когато е налице неясна, непълна или противоречива правна уредба – за да се създаде съдебна практика по прилагането или да бъде тя осъвременена. Наличието на съдебна практика по поставените питания, ведно с липсата на обективна необходимост от промяната й, изключва приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Въпрос номер шести по изложението е привързан към оплакванията на жалбоподателя за неправилност и необоснованост на изводите на въззивния съд за неоснователност на претенцията по отношение на втората ответницата, доколкото не се претендира солидарна отговорност на двете ответници, а претенцията е при условията на разделна отговорност. Така поставен въпросът е изцяло свързан с правилността на фактическите и правни изводи, до които е достигнала въззивната инстанция, преценявайки събраните доказателства, а и конкретно отправеното до съда искане. Поради това същият не може да бъде определен като въпрос, който е относим към допускането на касационното обжалване. Отделно от горното, в обжалваното решение въззивният съд не е приемал за установено, че първата ответница е действала не само в лично качество, но и като пълномощник на сестра си, каквото условие съдържа поставеното от жалбоподателя питане под номер седем. По същността си поставеният въпрос представлява оплакване за допуснати процесуални нарушения при събирането и анализа на доказателствата, чието обсъждане е предмет на самото касационно обжалване, а не на производството по допускането му. В този смисъл са и задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, според които материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Следователно по така наведения въпрос не е налице общата предпоставка за допускане до касационно обжалване и при това положение Върховният касационен съд не дължи произнасяне относно наличието на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. За пълнота на мотивите следва да се посочи, че касаторът не е посочил и относима към тази група въпроси практика на ВКС, релевантна за селектиране на жалбата по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, което основание се поддържа от него. Освен това, в изложението не са развити и доводи за наличието на специфичната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което прави невъзможна преценката на касационния съд дали е налице или не, с оглед въведеното в чл. 6 ГПК диспозитивно начало.
Поставеният под номер седем в изложението въпрос не е правно разрешаван от въззивния съд и не обуславя решаващите му изводи.При произнасянето си съдът се е ръководил от диспозитивното начало и разгледал претенциите в разделност, така, както са заявени с исковата молба. Поради това не съставлява общо основание за достъп до касация.
Съобразно изложеното атакуваното решение не следва да се допуска до касационна проверка и по касационната жалба на Д. З. З..
Предвид изхода всяка от страните следва да понесе разноските така, както ги е сторила в настоящото производство.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о., ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 685 от 12.06.2023 г., постановено по възз. гр. д. № 543/2022 г. по описа на Окръжен съд – Бургас в обжалваните му части, с които като краен резултат М. Н. Т. е осъдена да заплати на Д. З. З. на основание чл.55, ал.1, пр.2 ЗЗД сума в размер на 2 138 евро, представляваща неоснователно обогатяване – на неосъществено основание, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на предявяване на исковата молба – 01.07.2021 г. до окончателното изплащане на сумата, както и сума в размер на 57,22 евро, представляваща обезщетение за забавено плащане за периода от 28.04.2021 г. до 01.07.2021 г.; отхвърлена е исковата претенция на Д. З. З. срещу М. Н. Т. за сумата над 2 183 евро до пълния предявен размер от 3 185 евро и е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне в цялост на исковата претенция по чл.55 ЗЗД срещу втората ответница В. Н. Т. – А. за сумата в размер 3 185 евро.
Въззивното решение в останалите му части не е обжалвано и е влязло в сила.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: