О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 5131

София, 12.11.2024 г.Върховният касационен съд на Р. Б. Първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на седемнадесети септември две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

Председател: БОНКА ДЕЧЕВА

Членове: ВАНЯ АТАНАСОВА

АТАНАС КЕМАНОВ

изслуша докладваното от съдията В. А. гр. д. № 4861/2023 година.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Подадена е касационна жалба от Е. Д. М., чрез адв. Ж. А., срещу решение № 778 от 26. 06. 2023 г. по в. гр. д. № 918/2023 г. на Варненския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 3090 от 15. 10. 2022 г. по гр. д. № 11952/2021 г. на РС – Варна, 20 състав, с което са отхвърлени предявените от Е. Д. М. срещу Ц. Н. Р., П. Г. П. и Р. С. П. искове с правно основание чл. 33, ал. 2 ЗС, за признаване на ищцата право на изкупуване на 246/546 ид. ч. от поземлен имот с идентификатор ***по КККР на [населено място],[жк], местност „З.“. Твърди се неправилност на въззивното решение поради постановяването му при допуснати съществени процесуални нарушения – необсъждане на всички доказателства по делото и неизследване на въпроса дали поземленият имот е реално поделяем, поради необоснованост на извода на съда, че искът е предявен след изтичане на преклузивния двумесечен срок от узнаването и поради противоречие с разпоредбата на чл. 33, ал. 2 ЗС. Иска се допускането му до касационно обжалване на основание чл.. 280, а. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 ГПК, отмяната му и уважаване на предявения иск.

Подаден е отговор на касационната жалба от ответниците по иска Р. С. П. и П. Г. П., чрез адв. К. М., с който се изразява становище за липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и правилност на същото. Претендират разноски за настоящата инстанция.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:

За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че на 30.04.2004г., с н. а. № 44/2004 г., ищцата Е. М. е купила от ответницата Ц. Р. двуетажна жилищна постройка, състояща се от гараж на приземния етаж, втори жилищен етаж и складово помещение в подпокривното пространство, построена в поземлен имот с идентификатор № ***по кадастралната карта на [населено място],[жк], м. „З.“, с площ от 546 кв. м., заедно с 300/546 ид. ч. от поземления имот. С нотариалния акт е обективиран и договор за разпределяне ползването на дворното място, с който е постигнато съгласие Ц. Н. Р. да ползва югозападната част с площ от 246 кв. м. от поземления имот от 546 кв. м., а Е. Д. М. да ползва североизточната част от 300 кв. м. на ПИ ***с площ 300 кв. м. С н. а. № 76/2019 г. Ц. Н. Р. е продала на П. Г. П., през време на брака му с Р. С. П., притежаваната от нея жилищна сграда с идентификатор 10135.5545.1062.2 и площ от 25 кв. м., построена в процесния поземлен имот с идентификатор ***, ведно с 246/546 ид. ч. от поземления имот, с право на приобретателите да ползват югозападната част с площ от 246 кв. м. от поземления имот, съгласно споразумението, обективирано в н. а. № 44/2004 г. Не се спори, че преди сключване на договора за покупко-продажба прехвърлителката Ц. Р. не е предложил на ищцата Е. М. да изкупи процесните идеални части при същите условия, при каквито същите са придобити от ответниците П.. Тоест, в поземлен имот с идентификатор ***има изградени две жилищни сгради, като имотът и сградите са били собственост на Ц. Р., а след сключване на разпоредителните сделки едната жилищна сграда, ведно с идеални части от поземления имот, е станала собственост на ищцата, а другата сграда, ведно с идеални части от поземления имот – собственост на ответниците П., като ползването на дворното място е разпределено доброволно между страните.

От правна страна съдът е приел, че в разпоредбата на чл. 33 ал. 2 ЗС законодателят е въвел ограничение в избора на купувач при продажбата на дял от съсобствен имот, като задължава продавача да предложи дела си за изкупуване на останалите съсобствениците и то при същите условия, каквито на външното за съсобствеността лице. В случая обаче разпоредбите на чл. 33 и чл. 66, ал. 1 ЗС са неприложими, тъй като е налице хоризонтална етажна собственост, при която съсобствениците на дворното място притежават в изключителна собственост отделни сгради в него. В тази хипотеза земята губи самостоятелното си значение и има характер на обща част по смисъла на чл. 38, ал. 1 от ЗС, тъй като е обслужваща сградите и затова собствениците на отделните сгради са свободни да се разпореждат със сградите, без да са длъжни да ги предлагат на съсобствениците на земята, съответно на собственика на земята при суперфициарната собственост. По тези съображения (възникване на т. нар. „хоризонтална етажна собственост за поземления имот) е направен извод, че продавачът по договора, сключен с н. а. № 76/2019 г., не е имал задължението по чл.33 от ЗС да предложи притежаваните от него идеални части за покупка първо на собствениците на терена. Посочено е, че поделяемостта на имота на два самостоятелни парцела няма отношение към преценката необходимо ли е спазване на изискването на чл.33 ал.1 от ЗС. Прието е, също, че ищцата не е доказала твърдението си, че е узнала за продажбата на другата жилищна сграда и идеални части от поземления имот едва на 23. 07. 2021 г., поради което следва да се приеме, че искът е предявен след изтичане на предвидения в чл. 33, ал. 2 ЗС двумесечен срок.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставя процесуалноправен въпрос във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – съставлява ли процесуално нарушение едностранното и непълно обсъждане на събраните по делото доказателства, които са релевантни за правния спор. Твърди се разрешаването му в противоречие с решение № 393 от 01. 10. 2010 г. по гр. д. № 4703/2008 г. на ВКС, 2 т. о.

Изложението съдържа позоваване и на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на решението.

Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по поставения въпрос, тъй като изводите на въззивния съд не противоречат на цитираното по-горе решение на ВКС. Като инстанция, разрешаваща по същество материалноправния спор, въззивният съд е обсъдил оплакванията за неправилност на първоинстанционното решение, съдържащи се във въззивната жалба, както и възраженията в отговора на въззивната жалба. Подложил е на самостоятелна преценка релевантните доказателства и е обсъдил защитните тези и доводи на страните. Направил е собствени изводи от фактическа и правна страна, обективирани в мотивите към решението.

Не е налице и очевидна неправилност на решението по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален или явна необоснованост. Порокът следва да е особено тежък и да бъде констатиран от касационната инстанция от текста на решението, без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само в случай на допускане до касационно обжалване на въззивния акт. В случая обжалваното определение не страда от пороци с такава тежест. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в явно несъответствие на изводите на съда със събраните доказателства и с правилата на логиката и науката.

В останалите си части изложението съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение поради необсъждане на всички доказателства по делото и неизследване на въпроса дали поземленият имот е реално поделяем, поради необоснованост на извода на съда, че искът е предявен след изтичане на преклузивния двумесечен срок от узнаването и поради противоречие на изводите с разпоредбата на чл. 33, ал. 2 ЗС. Тези оплаквания представляват касационни основания за неправилност на решението по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, чието обсъждане на етапа по чл. 288 ГПК е недопустимо.

При този изход на делото жалбоподателката следва да бъде осъдена, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, да заплати на ответниците по касационната жалба и по иска сумата 1700 лв. разноски за касационната инстанция, представляващи разходи за адвокатско възнаграждение.

По изложените по-горе съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 778 от 26. 06. 2023 г. по в. гр. д. № 918/2023 г. на Варненския окръжен съд.

ОСЪЖДА Е. Д. М., на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, да заплати на П. Г. П. сумата 1700 лв. разноски за касационната инстанция.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: