- 6 -
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 27
гр. София 19.01.2022 година.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 03.11.2021 (трети ноември две хиляди двадесет и първа) година в състав:
Председател: Зоя Атанасова
Членове: Владимир Йорданов
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Д. Д. гражданско дело № 2405 по описа за 2021 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 3356/22.02.2021 година, подадена от „Б.“ Е. , срещу решение № 101/15.01.2021 година на Окръжен съд Варна, гражданско отделение, втори състав, постановено по гр. д. № 3474/2020 година.
С обжалваното решение съставът на Окръжен съд Варна е отменил първоинстанционното решение № 260 292/14.09.2020 година на Районен съд Варна, гражданско отделение, ХХ-ти състав, постановено по гр. д. № 10 258/2015 година като е постановил ново, с което е отхвърлен предявения от „Б.“ Е. срещу К. Ж. Р. иск, с правно основание чл. 51 от ЗА, за заплащане на сумата от 7000.00 лева, представлява обезщетение за претърпени неимуществени вреди, вследствие на бездействието на Р. в качеството и на процесуален представител на дружеството по гр. д. № 10 075/2014 година по описа на Районен съд Варна, заедно със законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяване на иска до окончателното плащане.
В подадената от „Б.“ Е. , касационната жалба се излагат доводи за това, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено, като се постанови ново, с което предявеният от дружеството срещу К. Ж. Р. иск с правно основание чл. 51 от ЗА да бъде уважен. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът твърди, че на налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Варна чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.
Ответницата по касационната жалба К. Ж. Р. е подал отговор на същата с вх. № 8058/27.04.2021 година, с който е изразила становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 101/15.01.2021 година на Окръжен съд Варна, гражданско отделение, втори състав, постановено по гр. д. № 3474/2020 година, поради което и такова не трябва да се допуска, а ако се допусне жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано тя да бъде оставена без уважение, а въззивното решение да се потвърди.
„Б.“ Е. е било уведомено за обжалваното решение на 21.01.2021 година, а подадената от него срещу същото касационна жалба е с вх. № 3356/22.02.2021 година, като 21.02.2021 година е неприсъствен ден. Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 60, ал. 6 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
При постановяване на решението си съставът на Окръжен съд Варна е приел, че между страните било безспорно, че Р., качеството си на адвокат, била представлявала „Б.“ Е. по гр. д. № 2572/2014 година по описа на Окръжен съд Варна. Това обстоятелство се установявало и от приложените на лист 32-ри и 46-ти от гр. д. № 10075/2014 година по описа на Районен съд Варна, впоследствие преобразувано в гр. д. № 2572/2014 година по описа на Окръжен съд Варна, общи адвокатски пълномощни обективирани на гърба на типови договори за правна защита и съдействие от 21.07.2014 година и от 23.10.2014 година. От текста на пълномощните било видно, че управителят на дружеството П. Ф. Б. бил упълномощил Р. да представлява същото по гр. д. № 10 075/2014 година по описа на Районен съд Варна до приключването му пред ВКС, както и в производства по отмяна и възобновяване, да извършва всички съдопроизводствени действия включително получаване на депозирани разноски и преупълномощаване. Изрично адвокатът бил упълномощен с правата по чл. 34, ал. 2 и ал. 3 от ГПК за сключване на спогодба, за намаляване, оттегляне или отказ от иска, за признаване исканията на другата страна, за получаване на пари или на други ценности, за действия представляващи разпореждане с предмета на делото, както и да предявява искове за гражданско състояние, включително и брачни искове и да изменя исканията, в хода на делото, както и да сключва помирения. Безспорно било също така, че в хода на висящото производство по гр. дело № 10 075/2014 година по описа на Районен съд Варна, преобразувано в гр. дело № 2572/2014 година по описа на Окръжен съд Варна, с влязло в сила определение № 173/09.03.2015 година, постановено по ч. гр. д. № 109/2015 година по описа на Апелативен съд В. по молба на „Б.“ Е., чрез адвокат Р. било допуснато обезпечение на предявените искове, чрез спиране на изпълнението по изпълнително дело № 20158080400027/2015 година по описа на З. З. Д.-частен съдебен изпълнител, с район на действие района на Окръжен съд Варна, вписан под № в регистъра на К. на частните съдебни изпълнители при условието за внасяне на гаранция от 7000.00 лава. Гаранцията била внесена, като на „Б.“ Е. била издадена обезпечителна заповед. От приложените дела се установявало, че с влязло в сила на 22.12.2016 година решение по гр. дело № 2572/2014 година по описа на Окръжен съд Варна, потвърдено с решение по в. гр. д. № 447/2017 година на Апелативен съд В., и недопуснато до касационно обжалване с определение от 22.12.2016 година, постановено по гр. д. № 993/2015 година по описа на ВКС, ГК, IV г. о., предявените от „Б.“ Е. искове били отхвърлени като неоснователни. Не било спорно, че с влязло в законна сила определение от 05.02.2019 година, постановено по гр. д. № 2572/2014 година по описа на Окръжен съд Варна на дружеството било отказано връщането на внесената гаранция от 7000.00 лева, поискано чрез адвокат М. К. с молба от 27.07.2018 година, поради изтичане на едногодишния срок по чл. 82 от ГПК.
Въззивният съд е посочил, че при така установената фактическа обстановка, намира че жалбата, по която било образувано въззивно производство, била подадена в срок, от надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес, поради което била допустима и следва да бъде разгледана по същество. Съобразно разпоредбата на чл. 269 от ГПК в правомощията на въззивния съд било да се произнесе служебно по валидността на решението, а по отношение на допустимостта-в обжалваната му част. Обжалваното решение било постановено от надлежен съдебен състав, в рамките на предоставената му правораздавателна власт и компетентност, при спазване на законоустановената писмена форма, поради което било валидно. Съдебният акт бил постановен при наличието на всички положителни процесуални предпоставки за възникването и надлежното упражняване на правото на иск, като липсвали отрицателните такива, поради което било и допустимо в обжалваната част. По отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт, въззивният съд бил ограничен от посочените в жалбата оплаквания, като съгласно указанията, дадени в т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 година, постановено по тълк. д. № 1/2013 година на ОСГТК на ВКС, служебно следял за приложението на императивни правни норми. Съгласно чл. 51 от ЗА, адвокатът отговарял за причинените на клиента вреди за всяко виновно неизпълнение на задълженията си по ЗА, по Етичния кодекс на адвоката и наредбите на Висшия адвокатски съвет. Адвокатската професия била конституционно установена дейност за подпомагане на гражданите и юридическите лица при защита на техните права и законни интереси (чл. 2 от ЗА). Тя се осъществявала чрез устни и писмени консултации и становища по правни въпроси, изготвяне на книжа-молби, тъжби, заявления, жалби и други, свързани с възложената от клиента работа, представителство на доверителите и подзащитните пред органите на съдебната власт, пред физически и юридически лица срещу уговорено между адвоката и клиента възнаграждение. Адвокатът представлявал своя клиент пред органите на съдебната власт въз основа на писмено или устно упълномощаване, а също така и след определянето му за представител на страна, на която била предоставена правна помощ, както било в настоящия случай. Съгласно разпоредбата на чл. 40, ал. 1 и следващите от ЗА, адвокатът бил длъжен да упражнява съвестно своята професия и чрез своето поведение при нейното упражняване и извън нея да бъдел достоен за необходимите за професията доверие и уважение, като при упражняване на професията адвокатът се ръководел от върховенството на закона и бил длъжен да защитава правата и законните интереси на клиента си по най-добрия начин и точно да осведоми своя клиент за неговите права и задължения. Отговорността на адвоката за вреди можела да бъде ангажирана само ако неблагоприятният за страната резултат се дължал на пропуск на адвоката да упражни някое процесуално право или да извърши надлежно някое процесуално действие, което пък е довело до погасяването на съответна процесуална възможност. Упълномощеният адвокат не отговарял за вреди, ако бил положил дължимата грижа-в интерес на доверителя бил приложил всички подходящи законни средства за защита по най-добрия начин. Въззивният съдебен състав намирал, че с оглед съдържанието на приложените бланкови пълномощни и договори за правна защита и съдействие от 21.07.2014 година и 23.10.2014 година, ангажирането на Р., в качеството й на адвокат по този договор било до приключване на гр. дело № 10 075/2014 година по описа на Районен съд Варна, впоследствие гр. д. № 2572/2014 година по описа на Окръжен съд Варна, което било станало с влизането в сила на решението по делото, а именно на 22.12.2016 година. При така извършеното упълномощаване съставът на Окръжен съд Варна считал, че Р. била изпълнила поетите задължения по договора. Договорът следвало да се счита прекратен с неговото изпълнение, приключило с влизане в сила на решението по предявените искове, за което всъщност било упълномощаването. Задължението по мандатния договор от страна на довереникът било изпълнено, за което последният се бил отчел на доверителя, и с това взаимоотношенията между страните по него били приключили. Р. не била упълномощена да участва по-нататък в производството по отмяна на допуснатата обезпечителна мярка и възстановяване на гаранцията. Тя не била упълномощена с друг договор да продължава да представлява „Б.“ Е. във връзка с тези последвали действия. Напротив, установявало, че дружеството било ангажирало друг адвокат, а именно М. К., която била депозирала молба вх. № 22 680/27.07.2018 година за освобождаване на внесената гаранция. Това налагало изводът, че Р. в качеството си на довереник била изпълнила своите задължения по мандатния договор и не дължала обезщетение за претендираните от доверителя вреди. Отделно от това следвало да се отбележи, че молба за освобождаване на внесената гаранция можела да бъде подадена и от самата страна с посочване на банковата сметка, на която да бъде възстановена, без за това да са необходими специални знания. По тези съображения въззивният съд намирал, че не са налице основания за ангажиране на отговорността на Р., в качеството й на адвокат, с оглед на което предявеният иск с правно основание чл. 51 от ЗА следвало да бъде отхвърлен.
С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК „Б.“ Е. е поискало въззивното решение на Окръжен съд Варна да бъде допуснато до касационно обжалване по правните въпроси за това в кой момент е изпълнен договора от страна на адвоката-при постановяване на окончателния съдебен акт или при извършване на всички необходими съдопроизводствени действия в процеса и за това представлява ли депозирането на молба за връщане на внесена гаранция част от процеса (в хипотезата, в която обезпечението е допуснато в хода на висящ процес) или е нужно ново изрично упълномощаване и какво се влага в съдържанието до окончателното приключване на делото-има ли се предвид окончателния съдебен акт или извършването на всички дължими и необходими съдопроизводствени действия по делото.
По отношение на първия въпрос касаторът е посочил като основание за допускане на касационното обжалване хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК като твърди, че по този въпрос обжалваното решение противоречи на даденото му с решение № 227/19.08.2013 година, постановено по гр. д. № 1166/2012 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. разрешение. С посоченото от „Б.“ Е. решение на ВКС, ГК, ІV г. о. обаче формулираният в изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК правен въпрос не е разрешаван. С това решение е даден отговор на материалноправния въпрос за правното значение на паричната оценка на субективното право и на причинената вреда при погасяването на правото по давност поради пропуск на адвоката за определяне на размера на вредата от неизпълнението по договор за адвокатска услуга. Действително в решението е посочено, че при изпълнението на поръчката адвокатът дължи по-голяма грижа от тази на добрия стопанин (чл. 281 от ЗЗД) и дори от тази на добрия търговец (чл. 302 от ТЗ), тъй като чл. 2, ал. 2 от ЗА го задължава да действа в интерес на доверителя по най-добрия начин със законни средства. Въз основа на това касаторът твърди, че въззивният съд бил приел, че с постановяване на съдебния акт на касационната инстанция била положена дължимата от адвоката грижа. При полагане на по-голяма от дължимата грижа обаче Р. следвало да предприеме действия по освобождаване на гаранцията. Тези твърдения обаче не съответстват на изводите на въззивният съд, който е приел, че влизането в сила на съдебното решение договорът между „Б.“ Е. и Р. е прекратен, поради настъпване на събитието водещо до отпадане на представителната власт и адвокатът е изпълнил задълженията си по него. Самото задължение за полагане на по-голяма грижа от страна на адвоката е налице във времевите рамки на представителната му власт, като не продължава действието си и не поражда задължения за предприемане на процесуални действия от негова страна след този момент.
Предвид на това не са доказани предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Варна по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по отношение на първия от посочените по-горе два въпроса. Освен това следва да се има предвид, че така както е формулиран въпросът е твърде общ, а не точно във връзка с конкретното производство. Въпросът, в кой момент е изпълнен договора, е фактически и зависи от конкретните уговорки по него. Договорът се счита за изпълнен когато всяка една от страните е изпълнила задълженията си по него, като в случая Р. е трябвало да изпълнява своите до приключване на производството пред ВКС, съгласно общото правило на чл. 34, ал. 4 от ГПК. Производството пред всички инстанции приключва с постановяването на съдебния акт на последната инстанция, било то определение за недопускане до касационно обжалване или пък определение или решение, с който спорът се разрешава по същество. Въз основа на съществуващата представителна власт адвокатът би могъл да иска и евентуалното изменение или допълване на този акт в частта му за разноските, допълване на произнасянето на съда или поправка на очевидна фактическа грешка в акта. Предвид на това общото пълномощно, ако не е уговорено друго поражда представителна власт на адвоката до влизането в сила на акта на последната съдебна инстанция или съответно до приключване на посочените производства по поправка, изменение или допълване на този акт, като от този момент нататък представителната власт отпада. Разпоредбите на ГПК в този смисъл са ясни и не се нуждаят от тълкуване, поради което не са налице предпоставките за допускането на въззивното решение до касационно обжалване по този въпрос и по реда на чл. 284, ал. 1, т. 3 от ГПК.
По отношение на втория от поставените в изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК правни въпроси „Б.“ Е. твърди наличието на предвиденото в чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК основание за допускане на касационното обжалване. Изложените съображения обаче не водят но извод за това, че произнасянето по този въпрос ще бъде от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, тъй като по съществото си представляват оплаквания за неправилност на въззивното решение, основани на несъгласие с правните изводи на въззивния съд. Освен това следва да се има предвид, че дори когато се развива в рамките на исковия процес обезпечителното производство е отделно и от исковото такова. Затова висящността на първото от тях не се поддържа от висящността на второто. Обезпечителното производство приключва с влизането в сила на акта, за който е отправено искането, в конкретния случай с допускане на исканото от дружеството обезпечение. Възможностите за изменение на обезпечението или за неговата отмяна не водят до висящност на производството по допускането му, а се реализират чрез нови искания, които по съществото си представляват самостоятелни производства. Предвид на това, когато основанието за връщане на гаранцията възниква след влизането в сила на постановения в исковото производство съдебен акт, както е в случая, то не е налице висящо обезпечително производство, което да е запазило действието на представителната власт и да е препятствало нейното прекратяване по реда на чл. 34, ал. 4 от ГПК. В този случай искането за освобождаване на гаранцията ще се направи след отпадането на представителната власт на адвоката, което налага учредяването на нова такава. С оглед на това не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Варна по така поставения втори въпрос по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 101/15.01.2021 година на Окръжен съд Варна, гражданско отделение, втори състав, постановено по гр. д. № 3474/2020 година по подадените срещу него от „Б.“ Е. , касационна жалба с вх. № 3356/22.02.2021 година, поради което такова не трябва да се допуска.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 101/15.01.2021 година на Окръжен съд Варна, гражданско отделение, втори състав, постановено по гр. д. № 3474/2020 година.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.