О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 18
гр. София, 18.01.2022 год.
Върховният касационен съд на Р. Б. Второ гражданско отделение, в закрито заседание в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като изслуша докладваното от съдията Николова ч. гр. д. № 4865/ 2021 год. по описа на ВКС, ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 278, вр. с чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на адв. А. Н. Т., вписан в АК - София, срещу определение № 269160 от 25.05.2021 год. по въззивно ч. гр. д. № 5361/2021 год. на Софийски градски съд. С него се оставя без уважение частната му жалба срещу определението № 20032637 от 03.02.2021 год. по гр. д. № 14342/2020 год. на Софийски районен съд за връщане на исковата му молба като процесуално недопустима и прекратяване на производството по делото.
Според касатора въззивното определение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон, както и е необосновано, с оглед на което моли за неговата отмяна и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия.
В изложение към жалбата поддържа наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Твърди, че определението е постановено в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд - цитира решения и определения. Поставя следните въпроси: 1. „Чрез непредоставяне от страна на ЕС на разпоредените в чл. 16, ал. 7 ЗУЕС документи на ищеца, нарушава ли се неговото основно право да търси и получи информация по смисъла на чл. 41 КРБ?“; 2. „Представлява ли субективно материално право завеждането на иск ответникът да изпълни задължението си по силата на чл. 16, ал. 7 ЗУЕС?“; 3. При дадени от страна на кмета на общината указания за предоставяне на процесните документи и неизпълнени от ответника в първоинстанционното производство по кой ред, различен от реда установен по гражданското съдопроизводство може да се изиска ответникът да бъде задължен/принуден да изпълни своите задължения по чл. 16, ал. 7 ЗУЕС във вр. с чл. 41 КРБ?“; 4. „Нарушено ли е правото на защита на ищеца с оглед реализацията на материалните и процесуални права и задължения касателно предоставяне на документите по чл. 16, ал. 7 ЗУЕС със закъснение от повече от година и то по реда на исковото производство?“. Отделно от това счита, че определението е постановено при грубо нарушение на процесуалните правила, относими към формиране и изявяване на вътрешното съдийско убеждение до степен, обосноваваща извод за наличие на очевидна неправилност на акта.
Ответникът по жалбата, управителят на етажната собственост Н. В. И., чрез адв. В. К.-С. и адв. В. Г., я оспорва в писмен отговор. Излага съображения за нейната неоснователност, както и за липса на релевираните предпоставки за допускането до касационно обжалване. Претендира разноски.
Съобразявайки доводите на жалбоподателя и данните по делото, настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение поради следните съображения:
За да постанови определението, въззивният съд е приел за законосъобразен извода на първоинстанционния съд, че с исковата молба не са предявени субективни материални права, които да са защитими по реда на исковото производство. Съгласно мотивите, първото искане в петитума за осъждане на управителя на етажната собственост да представи конкретни документи и протоколи от проведени общи събрания, ищецът може да направи валидно в рамките на съответния исков процес по дело, заведено по искова молба срещу самите решения на общото събрание на етажната собственост, но не и самостоятелно. Това не съставлява притезание, което да може да бъде предмет на осъдителен иск, а средство за попълване на делото с доказателствен материал. Посочено е още, че неспазването на процедурата по изготвяне и съобщаване на протоколите от общите събрания рефлектира единствено върху началото на срока за обжалване на взетите решения, без да има за правна последица възникването на годни за искова защита субективни материални права. По отношение на втората част от петитума, касаеща искането да бъде задължен управителят да разкрие сметка със специално предназначение за фонд „ремонт и обновяване“ съобразно чл. 50, ал. 3 ЗУЕС, съдебният състав приема, че законът не предвижда откриване на такава по решение на съд, а единствено по решение на съответното общо събрание на етажната собственост.
В изложението към жалбата не се аргументира твърдяното наличие на предпоставки по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Изложени са твърдения единствено за наличието на противоречие на въззивното определение с практиката на ВКС и ВС, без обаче да се цитират конкретни тълкувателни решения и/или постановления. Липсват конкретни съображения и за това в какво точно се изразява допуснатото противоречие с цитираните решения и определения на ВКС.
Съгласно задължителните указания на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк. д. № 1/ 2009 год., ОСГТК, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, като Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, а може само да го уточни и конкретизира. Липсата на конкретно формулиран, обуславящ решаваща воля на съда по делото правен въпрос /като обща предпоставка за допустимост на касационния контрол/, е достатъчно основание да не се допусне касационно обжалване.
Съдебната практика, на която се позовава касаторът, е напълно неотносима към разглеждания правен спор. Нито един от приложените съдебни актове няма отношение към тълкуването и прилагането на разпоредби от ЗУЕС. Първият от поставените въпроси е фактически и отговорът му би имал отношение към решаването на спора по същество. С оглед достигнатия извод за процесуална недопустимост на производството, въпросът не е разглеждан от въззивния съд и не е обусловил решаващите му изводи. Аналогични съображения следва да бъдат изложени и по отношение на четвъртия въпрос. Дали са нарушени правата на ищеца в качеството му на собственик/ползвател на самостоятелен обект в сграда в режим на етажна собственост е въпрос, който може да бъде изследван на база събрания по делото доказателствен материал и то едва при положителен извод относно процесуалната допустимост на предявените искове. Доколкото е разбираем, вторият от поставените въпроси има отношение към възможността за реализиране на правата по чл. 16, ал. 7 ЗУЕС чрез завеждането на самостоятелен осъдителен иск, но по отношение на него не се обосновава противоречие със съществуващата съдебна практика. Третият от въпросите е хипотетичен и твърде общо зададен и освен това няма връзка с доводите и съображенията на въззивния съд, поради което също няма характер на обуславящ изхода по конкретното дело въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Настоящият съдебен състав намира, че не се обоснова очевидна неправилност на въззивното определение по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, тъй като не се установява такъв „особено тежък порок“ на съдебния акт, който да е установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия от съда и страните. Мотивите и диспозитивът на определението са израз на предоставената на съда компетентност при решаване на конкретния процесуалноправен спор за допустимостта на отправеното до съда искане за защита и съдържат неговата преценка за приложението на закона, в съответствие с формалната логика и основните начала на гражданския исков процес. Личните и имуществени права, установени със закон и гражданският процес, като задължение на съда да разреши със сила на пресъдено нещо конкретен правен спор, се намират във функционална връзка и обусловеност, предвид което в полза на ищеца следва да е налице накърнено или застрашено установено от закона субективно материално право, за да възникне в полза на същия процесуалното право на иск, респ. задължение за съда да го разгледа и разреши /съгласно чл. 2 ГПК/. При констатация за липса на такова законоустановено субективно материално право исковата молба подлежи на връщане. В този смисъл, изводите на въззивния съд са съобразени с основните принципи на гражданския процес и съдебната практика по тяхното приложение. Оплакванията на касатора по съществото си представляват доводи за неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, които могат да бъдат преценявани от касационната инстанция едва след допускане на въззивното определение до касационно обжалване.
При този изход на спора ответникът по касация има право на разноски за адвокатска защита, но тъй като същият не е представил доказателства за тяхното извършване, то претенцията е неоснователна и не следва да бъде уважена.
Водим от горното, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 269160 от 25.05.2021 год. по въззивно ч. гр. д. № 5361/2021 год. на Софийски градски съд, по постъпилата срещу него частна касационна жалба на адв. А. Н. Т..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.