О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 8София, 14.01.2022 г. В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б. първо гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети ноември две хиляди двадесет и първа година в състав:

Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА

Членове: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА

ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА

като разгледа докладваното от съдия Генчева гр. д. № 2924 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 110 от 30.03.2021 г. по в. гр. д. № 1414/2020 г. на Благоевградския окръжен съд е потвърдено решение № 6743 от 12.08.2020 г. по гр. д. № 1937/2019 г. на Благоевградския районен съд, с което е бил отхвърлен предявеният от М. П. П. срещу П. Б. П. иск по чл. 108 ЗС за признаване правото на собственост на ищеца на основание покупко-продажба по нот. акт № ..., т...., рег. ....., дело № ........./2013 г. на нотариус И. К., рег. № ........на НК, евентуално на основание придобивна давност, върху ПИ с идентификатор ...........по КККР на [населено място], целият с площ от 566 кв. м., с трайно предназначение – урбанизирана територия и начин на трайно ползване – за друг вид озеленени площи, при съседи .........., ..........., ..........., .............., .........., който поземлен имот е образуван от разделянето на бивш ПИ ........с площ от 583 кв. м. и за предаване на владението върху 150 кв. м., представляващи част и разположени на североизточната граница на ПИ ..........., обозначени на геодезическото заснемане, изготвено от „В. ЕТ-И. А.“, при съседи: .........., ..........., ............., ..............

Въззивният съд е възприел мотивите на първата инстанция и е препратил към тях на основание чл. 272 ГПК. Отделно от това е изложил и собствени мотиви по спорния въпрос дали процесният имот е бил придобит по давност от дядото на ищеца, преди той да се разпореди чрез продажба в негова полза, евентуално дали е придобит по давност от самия ищец. Приел е, че показанията на свидетелите И., В. и П. не доказват придобивната давност както на дядото, така и на ищеца. Този извод не се разколебавал и от показанията на свидетеля Ч., дадени пред окръжния съд. Свидетелката В., както сама признава, няма преки и непосредствени впечатления за владението на имота преди 2013 г., а съобщава на съда това, което е казал дядото на ищеца. Същото се отнася и за показанията на свидетеля П.. Свидетелите И. и Ч. твърдят, че са били очевидци на обстоятелствата, за които свидетелстват. Показанията им обаче нямат висока степен на достоверност, тъй като в тях се съдържат съществени несъответствия и празноти. Ч. изтъква, че в имота и преди, и сега, е имало кошери с пчели, докато И. въобще не споменава нещо подобно. Тя не сочи да е имало уговорка между дядо П. и съседите от двете му страни същите да ползват части от имота, което пък заема централно място в показанията на свидетеля Ч.. Последният признава, че след 1987 г. не е ходил често до имота, като актуалните му впечатления от него са едва от 5-6 месеца. И. твърди, че в имота е имало зеленчукова градина, но такава не фигурира в спомените на Ч.. Затова показанията им са компрометирани и не следва да бъдат кредитирани. Придобивната давност не е доказана нито за ищеца, нито за неговия праводател. След като дядото не е бил собственик на имота, не е могъл да прехвърли собствеността му на своя внук.

Дори да се приеме, че владението е доказано, то не би могло да доведе до придобиване на имота по давност. Съгласно неоспореното заключение на вещото лице инж.Ю. теренът попада в парцел, който по регулационния план от 1997 г. е отреден за озеленяване. По кадастралния план от същата година там няма имотни граници. В КККР имотът е записан на [община]. С показанията на свидетелите на ответника се доказва, че теренът е бил пустеещ, нестопанисван и обрасъл с бурени, храсти и саморасли дръвчета. Няма данни той да е бил собственост на някого тогава. Ето защо се касае за „безстопанствен имот“, който по силата на чл. 6, ал. 2 ЗС, редакция от 1951 г. до 1990 г., е станал държавна собственост, а впоследствие, по силата на чл. 2, ал. 2 ЗОС е преминал в собственост на общината. Без значение е дали собствеността на общината е публична или частна. Дори имотът да е станал частна общинска собственост, давността за придобиването му няма как да е изтекла предвид мораториума по § 1 ЗДЗС, ДВ, бр. 46/2006 г., в сила от 01.06.2006 г., посл. доп., ДВ, бр. 18/2020 г. Неактуването на терена от страна на общината, съгласуването на констативния нотариален акт на дядото и разрешаването на ПУП-ПРЗ на внука не са юридически факти, които да доведат до изгубване правото на собственост на общината, преминало в нейния патримониум eх lege.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищеца М. П..

Жалбоподателят поддържа, че съдът обсъдил повърхностно показанията на ангажираните от него свидетели. Неправилно съдът игнорирал показанията на свидетелката И., тъй като тя ясно индивидуализирала спорния имот чрез посочване на границите и приблизителната му площ, както и обстоятелството, че първоначалният собственик П. П. е облагородявал имота повече от 30 г., като засаждал в него плодни дръвчета. Игнорирани били и писмените доказателства, установяващи деклариране на имота от П. П. и заплащането от него на всички дължими данъци и такси. Неправилно не била зачетена доказателствената сила на констативния нотариален акт, който легитимира П. П. като собственик на имота по силата на изтекла придобивна давност, а впоследствие е прехвърлил чрез сделка имота на жалбоподателя. Неправилен бил и изводът на съда, че процесният имот е общинска собственост. Не всички предвидени за обществено мероприятие имоти са общинска собственост. Това следва от тълкуването на разпоредбата на чл. 61, ал. 1 ЗУТ, както и от разпоредби на З. /отм./ и ЗУТ, които предвиждат, че за отреждане на имот за озеленяване е необходимо провеждане на отчуждителна процедура, каквато в случая няма. Изводът на съда, че имотът е публична общинска собственост, противоречи и на чл. 199 ЗУТ. Мероприятието озеленяване не е реализирано и имотът продължава да бъде собственост на ищеца.

Съдът изложил общи бланкетни мотиви по повдигнатите с въззивната жалба въпроси. Не били изложени доводи защо съставът на съда приема, че се касае за имот публична общинска собственост и какъв според съда е характерът и предназначението на имота – за задоволяване на широки обществени потребности, за трайно задоволяване на интереси и ако да, на какви – от национално или местно значение, или се касае за имот, предвиден за ограничено или специфично ползване. Липсата на мотиви съществено опорочавало съдебния акт до степен на формиране на погрешни правни изводи.

В изложението към жалбата се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси:

1. За правомощията и задълженията на въззивната инстанция и в частност – да обсъди всички твърдения на страните и събраните във връзка с тях доказателства - поддържа се противоречие с т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, както и противоречие с ТР № 1/2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като въззивният съд не извършил действия по установяване на фактическите твърдения на ищеца, както и възраженията на ответника по иска, обсъждане в съвкупност на всички доказателства по делото, а само декларативното им изброяване.

2. Длъжен ли е въззивният съд, като пререшава спора по жалба на ищеца, в решението си да обсъди и се произнесе по всички своевременно заявени възражения, както и за дейността на въззивния съд. По този въпрос се поддържа, че обжалваното решение противоречи на решение № 228 от 01.10.2014 г. по гр. д. № 1060/2014 г. на ВКС.

Отделно от това изводът на съда, че имотът е публична общинска собственост, противоречи на решение № 41/26.05.2020 т. по гр. д. № 3264/2019 г. на ВКС, I-во г. о.

Ответникът в производството П. Б. П. оспорва жалбата. Счита, че не е налице поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускането до разглеждане по същество. Излага доводи и за неоснователност на жалбата. Излага съображения и за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема, че жалбата е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу въззивно решение по иск за собственост, което подлежи на касационен контрол независимо от цената на иска – чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.

Не е налице обаче основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

По първия въпрос не е налице противоречие между въззивното решение и посочените две тълкувателни решения на ВКС. Първото ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС е постановено при действието на отменения ГПК от 1952 г., в който не съществува разпоредба, аналогична на чл. 272 ГПК, която въззивният съд е приложил по настоящото дело. Съдът е спазил т. 19 на това тълкувателно решение, като изложените от него мотиви отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност. Съдът е достигнал до свои собствени изводи по съществото на правния спор, като е препратил към мотивите на първата инстанция и е изложил собствени съображения по въпросите, повдигнати във въззивната жалба и по-конкретно – защо не може да кредитира показанията на свидетелите на ищеца по спорния въпрос за придобивната давност, както и дали е налице законова забрана за придобиване на имота по давност. Действително, като се изключат общите теоретични разсъждения за начина, по който трябва да се преценяват свидетелските показания, съдът е бил изключително лаконичен в собствената си преценка на показанията на свидетелите и другите писмени доказателства. Той е могъл да изтъкне и други доводи в подкрепа на крайния си извод, но изложените от него мотиви са достатъчни от гледна точка на въззивното производство, което според другото тълкувателно решение, на което жалбоподателят се позовава - ТР № 1/2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, не повтаря дейността на първоинстанционния съд, а само я надгражда. Въззивният съд е действал в съответствие с практиката на ВКС по въпроса за преценката на противоречивите свидетелски показания - решение № 176 от 28.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 759/2010 г., II г. о., решение № 700 от 28.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 91/2010 г., IV г. о., решение № 79 от 12.07.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3244/2016 г., IV г. о., решение № 60173 от 15.12.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1431/2021 г., I г. о. и др. Същественото по настоящото дело е разминаването в свидетелските показания, очертаващи имота, владян от праводателя на ищеца. Така според свидетелката И., сравнени с комбинираната скица на вещото лице, праводателят П. П. е владял целия скат, който се намира зад неговата къща; там не е имало стопанска сграда, а оградата, която отделя спорната част към имота на ответника, е била поставена преди 4-5 години. От „дядо П.“ тя разбрала, че спорната част е била негова и че в неговото място ответникът е поставил ограда и барака. Същевременно свидетелката М. твърди, че оградата я е имало още когато през 1990 г. тя започнала да общува със семейството на ответника, като в неговата част била поставена и стопанската сграда. Същото твърди и свидетелят Г., а свидетелят У. смята, че оградата е над 40 г. Последните трима свидетели са установили, че именно ответникът е извършвал фактическа власт в онази част от процесния имот, която е зад въпросната ограда и която е предмет на искането за предаване на владението. Свидетелката С. В. заявява, че другата страна на имота на ищеца е била „завзета“ от брата на П. П., а само свидетелят Ч. сочи, че е имало уговорка между П. и съседите му от две страни да „ползват“ части от неговия имот. Останалите несъответствия в свидетелските показания са подчертани от въззивния съд, който е изложил мотиви защо не дава вяра на свидетелите на ищеца. Въззивният съд е действал в съответствие с практиката на ВКС и по въпроса за легитимиращото действие на нотариалния акт по чл. 587 ГПК и по-конкретно – че той може да бъде оспорван от всяко лице, което има правен интерес да твърди, че титулярът на акта не е собственик, като оспорването може да се изразява в опровергаване на фактите, обуславящи посоченото в акта придобивно основание - в този смисъл Тълкувателно решение № 11 от 21.03.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 11/2012 г., ОСГК.

Не е налице противоречие по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по втория въпрос. Този въпрос не е точно поставен, тъй като не е свързан с данните по настоящото дело. Въпросът съдържа питане дали въззивният съд следва да се произнесе по всички своевременно въведени възражения, когато пререшава спора по жалба на ищеца. Настоящият случай е друг – въззивният съд се произнася по жалба на ищеца, но не пререшава спора, а потвърждава първоинстанционното решение. Неотносимо е и посоченото решение № 228 от 01.10.2014 г. по гр. д. № 1060/2014 г. на ВКС, което има предвид задължението на съда да се произнесе по възраженията на ответника, когато пререшава спора по жалба на ищеца. За въззивния съд съществува задължението да се произнесе по всички възражения и доводи на страните в жалбата, дори когато препраща към мотивите на първата инстанция по реда на чл. 272 ГПК - решение № 14 от 4.04.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1140/2017 г., II г. о., решение № 77 от 17.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2040/2014 г., IV г. о., решение № 35 от 13.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1783/2020 г., I г. о. и др. Въззивният съд се е съобразил с тази практика на ВКС, макар изложените от него мотиви да са лаконични. Оплакванията във въззивната жалба са две групи – че първоинстанционният съд нарушил процесуалните правила, като игнорирал показанията на свидетелите на ищеца и дал вяра на показанията на свидетелите на ответника, а и не отдал значение на писмените доказателства, установяващи правото на собственост на ищеца, както и че изводът за законова забрана за придобиване на спорния имот по давност противоречи на материалния закон. Въззивният съд се е произнесъл по тези оплаквания, като е изложил мотиви защо не се доверява на ищцовите свидетели по въпроса за придобивната давност, както и че действията на ищеца по изменение в кадастралната карта нямат значение по този въпрос. Съдът е изложил и евентуални мотиви за наличие на законова забрана за придобиване на спорния имот по давност, като се е позовал само на чл. 6, ал. 2 ЗС, редакция 1951 г. - 1990 г., както и на аналогичната разпоредба на чл. 2, ал. 2 /т. 5/ на ЗОС в първоначалната му редакция. По този начин съдът е обвързал извода си за законова забрана с факта, че имотът не е имал друг собственик по смисъла на чл. 6 ЗС в първоначалната му редакция, а не с факта, че с регулационния план от 1997 г. той е бил отреден за озеленяване. По този начин съдът не е бил длъжен да коментира придобивното основание по чл. 3, ал. 2, т. 1 ЗОС, което не е възприел, нито да отговаря на доводите във възизвната жалба, че частната собственост не би могла да стане общинска само на основание чл. 61, ал. 4 ЗУТ, без провеждане на отчуждително производство.

При този изход на делото на ответника следва да бъдат присъдени сторените разноски за касационното производство в размер на 1000 лв. по договор за правна защита и съдействие от 21.06.2021 г.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 110 от 30.03.2021 г. по в. гр. д. № 1414/2020 г. на Благоевградския окръжен съд.

ОСЪЖДА М. П. П. от [населено място], [улица], вх.А, ет. 2 да заплати на П. Б. П. от [населено място], [улица], ап. 2 сумата от 1000 лв. разноски за касационното производство.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: