Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ЗД „ Б. И „ АД против решение № 1313/28.05.2018 г. по гр. д. № 1382/2018 г. на Софийски апелативен съд, с което, след отмяна на решение № 8553/18.12.2017 г. по гр. д.№ 5537/2016 г. на Софийски градски съд в една част и потвърждаването му в друга, касаторът е осъден да заплати на Р. В. В. обезщетение за търпими неимуществени вреди, в причинна връзка с настъпило по вина на водача на застрахован при ответника лек автомобил, по задължителна застраховка „ Гражданска отговорност на автомобилистите, в общ размер от 70 000 лева, ведно със законна лихва върху същото от датата на увреждането – 02.09.2015 година. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, като постановено в противоречие с материалния закон, като намира че не са налице предпоставките за ангажиране отговорността на застрахователя, предвид наличието на „случайно събитие„, като в евентуалност неправилно са приложени чл. 51 ал. 2 ЗЗД - досежно неприето съпричиняване от пострадалия и чл. 52 ЗЗД - досежно определения справедлив размер на дължимото обезщетение. Позовава се на допуснати съществени процесуални нарушения – несъобразяване на всички доказателства по делото и всички наведени от ответника възражения, с които касаторът счита оборена противоправността в поведението на водача на застрахования автомобил. Приложението на чл. 20 ал. 2 и чл. 25 ал. 1 от Закон за движение по пътищата страната намира декларативно и немотивирано от установената фактическа обстановка, доколкото според заключението на автотехническата експертиза по делото, от момента в който водача на лекия автомобил обективно е могъл да възприеме опасността / ако като такъв се визира момента на установяване дупката в асфалтовото покритие на пътя /, ударът е бил непредотвратим от същия. Оспорва се определеният, но от първа инстанция и несподелен от въззивния съд процент съпричиняване - 20 %, като се поддържа приложим такъв 99 %. Досежно размера на обезщетението, считан за изключително завишен, касаторът се позовава на оскъдна медицинска документация, вкл. относно възстановителния процес след оперативното лечение на полученото тазово увреждане.

Ответната страна – Р. В. – не е взела становище по касационната жалба.

Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да се произнесе, настоящият състав съобрази следното:

Въззивният съд частично е отменил, уважавайки иска, и частично потвърдил първоинстанционното решение, в уважителната му част, приемайки го за основателен за обезщетение в размер на 70 000 лева, при недоказаност на съпричиняване от страна на пострадалия Р. В.. За да отрече основателността на възражението на ответника за наличие на „ случайно събитие „, въззивният съд се е позовал на заключението на АТЕ, според което ударът между водача на застрахования при ответника лек автомобил и пострадалия, управляващ велосипед, е възникнал в лентата за движение на велосипедиста и след напускане от автомобила на лентата му за движение. За точното местоположение на превозните средства към момента на удара съдът е съобразявал свидетелските показания, коментирайки ги обстойно и мотивирайки отказа си да кредитира част от същите, както и данните относно вида и локацията на механичните увреди върху автомобила и велосипеда.Тези доказателствени средства са съобразени и при изготвяне заключението на АТЕ. Съдът е приел, че водачът на лекият автомобил е осъществил маневра, несъобразена с конкретните пътни условия – нулева видимост при възнамерявания завой надясно / потвърдена от самия делинквент / и острота на завоя, спрямо която избраната от водача скорост, макар в рамките на разрешената за съответния участък, се явява неподходяща, за преодоляване на действащите на автомобила центробежни сили, без опасност от поднасяне или излизане извън лентата му на движение. Така е обосновано нарушение на чл. 20 ал. 2 от ЗДвП, а също и нарушение на чл. 25 ал. 1 от същия закон, тъй като предприемайки маневрата водачът на лекия автомобил не се е убедил предварително, че няма да създаде опасност за другите участници в движението, съобразявайки се с техните разположение, посока и скорост на движение. Въззивният съд е отхвърлил наличието на съпричиняване, съобразно обстоятелствата въведени от ответника, като изрично е приел за недопустимо произнасяне по съпричиняване, основано на употребен от пострадалия алкохол, доколкото такова възражение не е било заявено с отговора на исковата молба. За да определи справедлив размер на обезщетението сумата от 70 000 лева, въззивният съд е съобразил вида на увреждането – счупване на дясна хълбочна кост, достигащо до гаванковата ямка и счупване на долно рамо на дясна срамна кост, т. е. наличието на комбинирана травма, нарушаваща целостта на тазовия пръстен; проведена оперативна интервенция за открито наместване на счупеното ; домашно – амбулаторно лечение с продължителност от 120 дни, съпроводено със смяна на превръзки и раздвижване на десен долен крайник; общ лечебно-възстановителен период от 127 дни, през който пострадалият е бил временно нетрудоспособен, по-продължителен от обичайния срок при подобни травми, предвид комбинирания й характер; липса на пълно възстановяване функциите на дясната тазобедрена става - движения ограничени до 23 % от нормата ; неправилно зараснали хълбочна и срамна кости, предполагащи нова оперативна интервенция за възстановяване на нормално положение; скъсяване на десния долен крайник, оказващо забележимо влияние на походката; остатъчен оперативен белег в дясна хълбочна област. Съдът е отчел периода на наложило се обслужване нуждите на пострадалия с чужда помощ, създаващо обективно неудобства за същия, както и психическото му травмиране от катастрофата, вкл. с оглед намалената спрямо предходната му способност за тежък физически труд, довело до конфликти в общуването с близките. Съобразил е понастоящем търпими болки при смяна на времето и при физическо натоварване. Възрастта на пострадалия е съобразена в аспект на твърде ранно претърпяна травма с негативен ефект за социалния му живот и професионална реализация.

В изложението по чл. 280 ГПК, инкорпорирано в касационната жалба / раздел І /, касаторът поставя въпроса: Доказано ли е с надлежни доказателствени средства в процеса правоизключващото възражение на ответника – застраховател, относно наличието на „ случайно деяние”? Допълнителният селективен критерий е сочен в хипотеза на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК и обосноваван с решение № 72 на ІІ г. о. на ВКС, ППВС № 7 / 1959 г. / т. 1 и т. 2 / и ППВС № 7/1978 г. – т. 9, Посочено е и ППВС № 17 / 1963 г. – т. 7, относно прилагането на чл. 51 ал. 2 ЗЗД и ППВС № 4 / 1968 г., досежно приложението на критерия за справедливост, въведен с нормата на чл. 52 ЗЗД. Формално се сочи „очевидна неправилност „ на въззивния акт, съгласно чл. 280 ал. 2 ГПК.

Поставеният въпрос е изцяло фактологичен и като такъв не позволява общозначим, еднозначен отговор по приложение на правна норма или принцип, а съобразно конкретиката на отделния спор. Неудовлетворяването на общия изключва необходимостта от коментар на допълнителния селективен критерий. Противоречието с ППВС № 17/ 1963 г. не е обвързано изобщо с формулиран въпрос по приложението на чл. 51 ал. 2 ЗЗД, Дори да се приеме, че приложението на ППВС № 4 / 1968 г. е относимо към „ приложението на критерия за справедливост, въведен с нормата на чл. 52 ЗЗД„, то касационната жалба не съдържа конкретен довод за неправилност в съобразените от въззивния съд критерии за определяне размера на обезщетението, освен довода за липса на повече медицинска документация относно лечебния и възстановителен процес. Доколкото вещото лице от съдебно-медицинската експертиза не е споделило недостиг на медицинска документация, за обосноваване на изводите си, нито заключението му е било оспорено в този смисъл от касатора, адекватността на такъв довод по приложението на чл. 52 ЗЗД се явява компрометирана.

„Очевидната неправилност„ по смисъла на чл. 280 ал. 2 пр. трето ГПК, предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение.Такава би била налице при обосноваване на съда с отменена или несъществуваща правна норма или прилагане на правна норма със смисъл, различен от действително вложения / извън тълкуването на неясна, противоречива или непълна правна норма, което предпоставя при произнасянето собствена тълкувателна дейност на контролиращата инстанция, за да би била изведена неправилност /. Очевидна неправилност би била налице и при неприложена императивна правна норма, когато приложението й е обосновано от възприетата в решението фактическа обстановка. Очевидна неправилност би била налице и при изводим от мотивите на акта отказ да се приложи процесуална норма или нарушение на процесуално правило, когато от отказа или нарушението е предпоставен решаващ правен извод. Това основание за допускане на касационното обжалване би могло да е налице и при необоснованост на извод относно правното значение на факт, в разрив с правилата на формалната логика, опита и научните правила, когато тази необоснованост е установима от мотивите, съобразно възпроизведеното от съда съдържание на факта, извън реалното му съдържание и характеристика, установимо от доказателствата. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ на съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните, е относимо към преценка за неправилност, на основанията на чл. 281 т. 3 ГПК, но не и към очевидна неправилност. Кореспондиращо на задължението за обосноваване на касационен довод по чл. 281 т. 3 ГПК, очевидната неправилност също предпоставя обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда, при това би била релевантна само в случай на аналогично развит касационен довод по чл. 281 т. 3 ГПК в касационната жалба. Допустимостта й на основание за селектиране на касационните жалби се обосновава именно с това, че извършената последващо, по същество, проверка на касационните доводи, вече в съответствие с действително осъществилите се процесуални действия на съда и страните и действителното съдържание на събраните доказателства и установимите въз основа на тях релевантни факти, би могла да не потвърди извода за неправилност.

Касаторът изобщо не е обосновавал „ очевидна неправилност „, нито обективно е изводима такава от мотивите на въззивното решение, в съответствие с преждепосочените хипотези.

Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1313/ 28.05.2018 г. по гр. д. № 1382/2018 г. на Софийски апелативен съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: