Производството е по реда на чл. 208 и следващите от АПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], ЕИК :[ЕИК], със седалище и адрес на управление : [населено място], КК [наименование], хотел [наименование], представлявано от управителя И. П. А., подадена чрез пълномощник – адвокат Д. Т., против Решение № 500/21.03.2017 г., постановено по административно дело № 2392/2016 г. по описа на Административен съд – Варна. Решението се оспорва в частта, с която е отхвърлена жалбата на дружеството срещу Акт за установяване на задължение по декларация /АУЗД/ № МД-АУ-4617/30.05.2016 г., издаден от ст. инспектор в служба „КРД“ към О. В, район „Приморски“.
В жалбата се сочи неправилност на съдебния акт на основанията по чл. 209, т. 3 АПК, като се излагат доводи за нарушения на материалния закон и допуснати нарушения на съдопроизводствените правила при разглеждане на делото. Иска се отмяна на решението в оспорената част, както и присъждане на съдебно-деловодни разноски.
Ответникът – Д. Д „Местни данъци и такси” при О. В чрез депозиран от процесуален представител писмен отговор оспорва касационната жалба и моли съдебното решение да бъде оставено в сила, както и да се присъди юрисконсултско възнаграждение съгласно Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
На проведеното по делото открито съдебно заседание, представители на страните, редовно призовани, не се явяват.
Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на жалбата и предлага решението на Административен съд – Варна да бъде оставено в сила.
Върховният административен съд, състав на Първо отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.
Предмет на обжалване пред административния съд е Акт за установяване на задължение по декларация, потвърден при условията на чл. 156, ал. 4 ДОПК от Д. Д „МДТ“ при О. В, с който за периода 2014 г. и 2015 г. на [фирма] са определени задължения за такса битови отпадъци и данък недвижими имоти, ведно със лихви за забава, в общ размер на 95 201, 48 лева.
Съдът е обсъдил и анализирал всички представени по делото доказателства, в това число подадените от [фирма] декларации по чл. 14 ЗМДТ за четири имота, негова собственост, както и декларациите по чл. 19 от Наредба за определяне и администриране на местни такси и цени на услуги на територията на О.В.В основа на депозираните декларации, в тежест на дружеството посредством процесния акт са определени задължения за такса битови отпадъци /ТБО/ и данък върху недвижимите имоти /ДНИ/ за 2014 г. и за 2015 г. Установено е, че през тези две години, на териториите, в които се намират имотите на дружеството, О. В е организирала и извършвала услугите събиране и извозване на битови отпадъци, обезвреждане на отпадъците в депо и поддържане чистотата на териториите за обществено ползване в населените места. В хода на първоинстнационното производство, е прието и кредитирано заключение по съдебно-счетоводна експертиза, чрез което е определена данъчната оценка за всеки един от декларираните имоти, като според вещото лице ДНИ и за четирите имота е правилно изчислен с АУЗД. Относно ТБО, експертът е установил, че за един от имотите са определени по-високи стойности за 2014 г. и 2015 г., което се дължи на използван различен алгоритъм при изчисленията, без да се вземе предвид честотата на сметоизвозването. Съдът се е съобразил с експертното заключение, като за този имот е отменил частично акта относно определените с него задължения за такса битови отпадъци. В тази част, съдебното решение не се оспорва, поради което е излишно да се коментира. Относно останалите задължения за ДНИ и ТБО, съдебният състав е приел, че са правилно установени, поради което е отхвърлил жалбата против акта. В съдебното решение се съдържат подробни и обосновани изводи относно валидността на оспорения акт, неговата процесуална и материална законосъобразност, които изводи се споделят от касационната инстанция, тъй като съответстват на приложимите разпоредби и на установените по делото факти.
Съдържащите се в касационната жалба доводи, са били поддържани и пред първостепенния съд, който е отговорил мотивирано на всеки един от тях. Така, правилно съдът е приел, че АУЗД е издаден от компетентен орган, упълномощен за това със Заповед № 0793/19.03.2016 г., която времево предхожда издаването на оспорения акт на 30.05.2016 г. Неоснователно е твърдението за допуснато нарушение на разпоредбата на чл. 107, ал. 3 ДОПК, респективно обосновано съдът е приел, че са налице законовите предпоставки за служебно издаване на акт за установяване на задължения по декларация, след като от страна на дружеството не са представени доказателства за заплащане на дължимите ТБО и ДНИ за 2014 г. и 2015 г., и за тези периоди и вид задължения, не е била извършена ревизия. Съдът се е произнесъл по доводите за надвнесени суми по партидата на дружеството, като е приел, че тези твърдения не са доказани, както и липсва заявено искане за прихващане от законния му представител. Относно наличието на висящи или приключили съдебни спорове между същите страни за задължения към общината за периоди, които са различни от процесните, то същите правилно са приети за неотносими към конкретния правен спор.
Административен съд – Варна подробно е описал и анализирал представените от ответника доказателства, установяващи извършване и на трите услуги по чл. 62 ЗМДТ – сметосъбиране и сметоизвозване на отпадъци, поддържане чистотата на териториите за обществено ползване, както и обезвреждане на битови отпадъци и поддържане на депо или други съоръжения за обезвреждане на отпадъците. Съответно правилно е приел, че О. В реално е предоставяла посочените услуги на [фирма] през 2014 г. и 2015 г., още повече, че от страна на дружеството жалбоподател, не са представени доказателства в обратния смисъл. Съобразени са местоположението на имотите в строителните граници на населено място, предназначението им, подадените декларации по чл. 19 НОРМДТОВ, приложимите за случая разпоредби на чл. 21, ал. 1 ЗМДТ, чл. 14 и чл. 18 от наредбата, като за данъчна основа е приета по-високата между декларираната от дружеството отчетна стойност на активите и данъчните оценки, определени по норми съгласно Приложение №2 от ЗМДТ.
Неоснователен е доводът, развит в касационната жалба за липса на мотиви в обжалвания акт. Както правилно е приел съдът, процесният акт съдържа всички законоустановени реквизити, в това число правни и фактически основания за неговото издаване, като изразената от административния орган воля е ясна и недвусмислена.
В касационната жалба се твърди, че съдът е установявал дължимост на ТБИ и ДНИ за 2014 г. и 2015 г., а в същото време не ставало ясно защо потвърждава акта за сума извън спорния период - до 30.05.2016 г. Този довод е неоснователен. Съдебният състав е отделил процесния период, а именно календарните 2014 г. и 2015 г., като става ясно от мотивите на съдебното решение, както и от мотивите на оспорения акт, че само лихвите за просрочие са изчислени към датата на издаването му, която е 30.05.2016 г.
Не се установяват допуснати от съдебният състав съществени процесуални нарушения при разглеждане на делото. Противно на твърденията на касационния жалбоподател, докладът по делото не е схематичен, а съдържа точни и конкретни указания, дадени на страните в производството относно относимите за спора факти, нуждаещи се от доказване, като в този смисъл и доказателствената тежест правилно е била разпределена. Обсъдени са събраните по делото доказателства, а в съдебното решение се съдържа отговор на всички поддържани от жалбоподателя доводи и възражения.
Предвид изложените мотиви и като съобрази, че обжалваното съдебно решение не страда от пороците, посочени в касационната жалба, както и, че същото е валидно, допустимо и постановено в съответствие с материалния закон, то същото следва да се бъде оставено в сила.
При този изход на делото, в полза на ответната страна следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение, изчислено върху съответния материален интерес, съгласно чл. 8, т. 4 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, в размер на 3 370, 07 лева.
Воден от горното, Върховният административен съд, състав на Първо отделение РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 500/21.03.2017 г., постановено по административно дело № 2392/2016 г. по описа на Административен съд – Варна, в обжалваната част.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК :[ЕИК], със седалище и адрес на управление : [населено място], КК [наименование], хотел [наименование], представлявано от управителя И. П. А., да заплати в полза на О. В, съдебно-деловодни разноски в размер на 3 370, 07 лева. Решението не подлежи на обжалване.