Образувано е по касационна жалба на Е.К, представен от адв. Х.К, срещу решение № 211/24.09.2019г. на Административен съд Кюстендил по административно дело № 487/2018 г., с което е отхвърлена жалбата му за прогласяване на нищожност на акт за установяване на задължение по декларация /АУЗД/ № 000465/03.06.2013 г. и АУЗД № 000466/03.06.2013 г., издадени от длъжностно лице с функциите на орган по приходите от отдел „Местни данъци и такси“ на О.Д.Д на касатора са за неправилност на съдебния акт заради нарушение на материалния закон и необоснованост. Необосноваността на съдебния акт обвързва с твърдян пропуск на съда да възприеме всички релевантни за възникване на вземанията за данък върху недвижимите имоти за такса за битови отпадъци юридически факти, включително настъпилия след подаване на декларациите по чл. 14 ЗМДТ през 1999 г. факт на разпореждане с имотите, за които са определени задължения. Към нарушенията на материалния закон отнася опущение на съда да съобрази издаването на актовете извън срока по чл. 109, ал. 1 ДОПК, нередовното връчване на актовете в противоречие с правилата на чл. 32 ДОПК и липсата на точен адресат на актовете, което било порок на формата им по чл. 59, ал. 2 АПК. Иска отмяна на решението и обявяване на нищожността на АУЗД. Претендира деловодни разноски.

Ответникът по касация началникът на отдел „Местни данъци и такси“ при О. Д не изразява становище по касационната жалба.

Заключението на прокурора от Върховна административна прокуратура е за неоснователност на жалбата.

Обсъждайки доводите на страните и извършвайки проверка на оспореното решение в обхвата на чл. 218 от АПК, съдът прие за установено следното:

С оспорените пред АС Кюстендил АУЗД са установени в тежест на Е.К задължения за данък върху недвижимите имоти /с АУЗД № 000465/ и за такса за битови отпадъци /с АУЗД № 000466/ за отчетните 2008 - 2012 г. /включително/ съответно в общ размер 853.82 лева и 4 307.70 лева с лихви за забава 239.30 лева и 1 307.22 лева. Търсената защита срещу актовете е чрез обявяване на нищожността им, тъй като е преклудирано правото да се оспорят като унищожаеми.

С първоинстанционното решение е отхвърлено оспорването срещу АУЗД за прогласяване на нищожност.

Съдът е посочил в решението си приетите от теорията и от съдебната практика основания за нищожност на индивидуалните административни актове и е отнесъл всяко от тях към обжалваните АУЗД. Признал е компетентността на участвалите в производството по издаване на АУЗД длъжностни лица от общинската администрация, като се е позовал на разпоредбите на чл. 4, ал. 1-5 и чл. 9б ЗМДТ. Приел е, че актовете притежават формата по чл. 59, ал. 2 АПК. Обсъдил е доводите за допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила и е заключил, че и да са допуснати водят до унищожаемост. Отговорил е на оплакването за липса на материалноправна легитимация на Кацаров като адресат на АУЗД поради осъществени актове на разпореждане с имотите, за които са определени публичните вземания. Според съда декларациите на жалбоподателя за закриване на партидите на имотите са от 2018 г., а и обстоятелството, че адресатът на актовете не е собственик не води до нищожност. Първоинстанционното решение е правилно.

Не се основава на съдържанието на съдебния акт оплакването за липса на отговор в съдебния акт на довода за значението на осъществяването на транслативна сделка с имотите, за които са определени ДНИ и ТБО. Изводите на първостепенния съд се споделят изцяло от касационната съдебна инстанция. Своенето на имота е материална предпоставка за възникване на задължението за ДНИ /чл. 11, ал. 1 ЗМДТ/ и за ТБО /чл. 64, ал. 1 във вр. с чл. 11, ал. 1 ЗМДТ/. Отсъствието на един от елементите на пораждащия публичното задължение фактически състав би имал за последица унищожаемостта на декларативния административен акт за установяването му. В случая съдебната проверка е ограничена до пороци на акта, водещи до нищожност /вж. чл. 168, ал. 3 АПК/ и доводите за липса на елемент от фактическия състав, пораждащ правомощието да се разпореди правната промяна, са неотносими.

Изискването за форма по чл. 59, ал. 2, т. 4 АПК на акта за установяване на ДНИ и на ТБО е изпълнено с въвеждането на твърдение, че адресатът му е собственик на недвижим имот на територията на общината /арг. от чл. 11, ал. 1 ЗМДТ и чл. 64, ал. 1 във вр. с чл. 11, ал. 1 ЗМДТ/, по отношение на който са предоставени услугите по чл. 62 от ЗМДТ и дължимата такса не е заплатена. Не е елемент от фактическия състав, пораждащ задължението за ТБО, подаването на данъчна декларация по чл. 14 ЗМДТ. Неизпълнението от собственика/носителя на вещни права на това публичноправно задължение не влияе върху възникването на вземането на таксата за имота, за който не е подадена декларация /вж. чл. 107, ал. 3, изр. 2, хипотеза 2 ДОПК, ред. ДВ бр. 98 от 2010 г./.

Касаторът не разграничава понятията за адресат на акта и задължено лице. Адресатът е този, който е посочен като носител на правата или задълженията от разпоредителната част на акта – 59, ал. 2, т. 5 АПК. Субектите на задълженията за МДТ са посочени в ЗМДТ. Касационният жалбоподател е индивидуализиран като адресат на двата АУЗД. Дали е и задължено лице е от значение за материалните предпоставки за възникването на публичните задължения при преценката да унищожаемост. Тогава се изследва въпросът дали адресатът е „легитимен“ /на което се настоява в касационната жалба/.

Наличието на декларация по чл. 14 ЗМДТ е от значение за установяването на публичното вземане за ТБО по реда на чл. 107, ал. 3 ДОПК. Тази декларация не е от категорията на декларациите по чл. 105 ДОПК, с които задълженото лице само изчислява основата и дължимия данък…, представляващи изпълнително основание по чл. 209, ал. 2, т. 2 ДОПК. По хипотеза тя съдържа данните, въз основа на които органът по приходите определя размера на публичното вземане /чл. 107, ал. 1 ДОПК/.

Щом подаването на декларация на е елемент от фактическия състав на вземането за ТБО, то позоваването от касатора на разпоредбата на чл. 109, ал. 1 ДОПК в темпорална привръзка с времето на подаване на данъчната декларация по чл. 14 ЗМДТ, за да се обоснове незаконосъобразност на АУЗД заради пропускането на срока за започване на производството по издаването му, е неотносимо.

Правилното съдебно решение следва да бъде оставено в сила.

Воден от горното, Върховният административен съд, Първо отделение РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 211/24.09.2019г. на Административен съд Кюстендил по административно дело № 487/2018 г. Решението е окончателно.