Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба от Председателя на Държавна агенция за българите в чужбина, подадена чрез процесуалния му представител юрк.. Ю, срещу решение № 4789 от 09.07.2019 г., постановено по адм. д. № 3941/2019 г. по описа на Административен съд – София-град. Касаторът твърди неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Моли съдебното решение да бъде отменено и, вместо него, Върховният административен съд да постанови друго по съществото на спора, с което да отхвърли жалбата срещу административния акт.

Касационният жалбоподател, Председателят на Държавна агенция за българите в чужбина, редовно призован, не изпраща представител.

Ответникът, М. Д. К, гражданин на Р. С, редовно призован, не се явява и не се представлява. От процесуалния му представител адв.В.Ж е депозиран писмен отговор на касационната жалба с подробно развити в него доводи за неоснователност на касационната жалба, съответно - за правилност на атакуваното с нея съдебно решение..

Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд, третоI отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка на доказателствата по делото, намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, същата е неоснователна.

Производството пред Административен съд – София град е образувано по жалба на М. Д. К, гражданин на Р. С, срещу Заповед № О-11503/2018-09-25 на председателя на Държавната агенция за българите в чужбина (ДАБЧ), с която му е отказано издаването на удостоверение за български произход.

С обжалваното пред ВАС съдебно решение административният съд е отменил цитираната по-горе Заповед № О- 11503/2018-09-25 г. на Председателя на Държавната агенция на българите в чужбина и е изпратил делото във вид на преписка на административния орган за ново произнасяне в 14-дневен срок от получаването й, съобразно дадените в мотивите указания по тълкуването и прилагането на закона .Със съдебното решение ДАБЧ е осъдена да заплати на М. Д. К и съдебни разноски в размер на 700 лева.

За да стигне до този правен резултат, Административен съд – София град е приел, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган по смисъла на чл. 15, ал. 2 от ЗБГ (ЗАКОН ЗА БЪЛГАРСКОТО ГРАЖДАНСТВО) и на чл. 5, т. 8 от Устройствения правилник на ДАБЧ.

Базирайки се на чл. 14, ал. 4 от цитирания в оспорения административен акт Правилник за дейността на по издаване на удостоверения за български произход, съгласно която заповедта на председателя по ал. 3, с която се отказва издаване на удостоверение за български произход трябва да съдържа всички реквизити, предвидени в чл. 59, ал. 2 от АПК, съдът е заключил, че оспореният административен акт не съдържа фактически и правни основания, от които да бъде направен извод, че не са налице материалноправните предпоставки за издаване на исканото удостоверение. Изложените в заповедта мотиви са формални, неконкретни и несъответни на събраните в преписката писмени доказателства, което на практика ги приравнява на липса на мотиви. Отделно от гореизложеното АССГ е приел, че при издаване на оспорената заповед са допуснати и други съществени нарушения на административнопроизводствените правила. В нарушение на императивната разпоредба на чл. 35 от АПК административният орган не е изяснил фактите и обстоятелствата от значение за случая, не е дал възможност за възражения и становище от страна на молителя и не е коментирал по никакъв начин допълнително представените към заявлението му многобройни и относими към искането писмени доказателства.

По горните съображения АССГ е стигнал до извода за незаконосъобразност на оспорената заповед, отменил е същата и е върнал делото за ново произнасяне.

Решението е валидно, допустимо и правилно като краен резултат, но по частично различни от развитите от АССГ съображения.

Съдебното решение не страда от нито един от пороците, съставляващи касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. В касационната жалба не са изложени доводи в какво конкретно се състои необосноваността на съдебното решение, както и кои императивни процесуални разпоредби са съществено нарушени при постановяването му. Развитите в нея съображения представляват по естеството си несвоевременно излагане на мотиви към административния акт, доколкото едва в касационната жалба се конкретизират фактическите и правни съображения за издаване на оспорения административен акт.

Настоящата касационна инстанция споделя изцяло изводите на АССГ за незаконосъобразност на обжалваната заповед на председателя на ДАБЧ поради постановяването й при съществени нарушения на административнопроизводствените правила – липса на реквизити и мотиви по смисъла на чл. 59 от АПК, както и поради постановяването й в нарушение на чл. 35 и чл. 36 от АПК – при неизяснена фактическа обстановка и без да бъдат обсъдени многобройните, представени в надлежен превод на български език доказателства от Р Сърбия, както и други такива на български език, относими към основателността на подаденото заявление за установяване на български произход.

ВАС,трето отделение обаче не споделя развитите от АССГ теоритични съображения за това що е то „ лице от български произход“ по смисъла на §2 от ДР на ЗБГ (ЗАКОН ЗА БЪЛГАРСКОТО ГРАЖДАНСТВО) и как това понятие задължително следва да се свързва с изискването възходящият на лицето-заявител за издаване на удостоверение за български произход да е бил български гражданин, а не българин по етнос и самосъзнание. При връщане на делото за ново произнасяне административният орган следва да провери единствено дали някой от възходящите на молителя е българин по етнос и самосъзнание, а не дали същият е бил някога български гражданин.

„Български гражданин“ и „лице от български произход“ са две отделни, самостоятелни, различни по смисъл и съдържание понятия, видно и от термините, използвани в чл. 25, ал. 1 и чл. 25, ал. 2 от Конституцията.

Настоящият състав на ВАС, трето отделение се присъединява изцяло към тълкуването на понятието „лице от български произход“, съдържащо се в т. 2 от мотивите на Становище на съдия проф. д-р по право Т.Т в подкрепа на Решение на Конституционния съд № 12 от 23 юли 1996г. по к. д. № 13/1996г., доколкото същите мотиви съдържат ясно разграничение на това понятие по см. на чл. 25, ал. 2 от Конституцията от понятието „български гражданин“ по см. на чл. 25, ал. 1 от Конституцията, а именно :

„Българинът е лице, което по своя произход (от майката или бащата) е с българска кръв. Българинът не е задължително български гражданин, Той може да бъде молдовски, унгарски или германски гражданин, но това не го прави по-малко българин от българските граждани. Понятието "българин" е етническо, а не юридическо. Единствената привилегия, която Конституцията създава за българите, е възможността да придобиват българско гражданство по облекчен ред, ако вече нямат такова - чл. 25, ал. 2 от Конституцията.

Обратно, понятието "български гражданин" е юридическо по своето съдържание. Български граждани (включително "по рождение") могат да бъдат не само българи, но и лица с друга етническа принадлежност - турци, арменци, китайци и т. н. В разпоредбата на чл. 93, ал. 2 от Конституцията е визирано юридическото понятие "български гражданин по рождение". То е формално по своето съдържание и следва да се изяснява единствено с правни аргументи"”

Според настоящата касационна инстанция понятието" лице от български произход", разяснено по силата на §2, т. 1 от ДР на на ЗБГ чрез препращане към културно-етническото понятие "българин", не противоречи и на разпоредбата на чл. 6 от Конституцията на РБългария, както неправилно е приел в мотивите на съдебния си акт АССГ.

Разпоредбата на чл. 6 от Конституцията гарантира равенството на всички граждани под юрисдикцията на РБългария при упражняване на основните им права по конституция, съответно – липсата на привилегии при упражняването на тези основни права, базирани на признаците по чл. 6, ал. 2 от Конституцията.

На първо място: „лицата от български произход“ по см. на чл. 25, ал. 2 от Конституцията към момента на кандидатстването си по „ облекчен ред“ за придобиване на българско гражданство все още не са български граждани и не пребивават на територията на РБългария, поради което на същите не се дължи еднакво третиране от държавен орган по признаците, посочени в чл. 6, ал. 2 от Конституцията, каквото се дължи между българските граждани и между българските граждани и чужденците, пребиваващи на територията на РБългария, по см. на чл. 26 от Конституцията.

На второ място : след като право на българско гражданство не е предвидено като основно конституционно право, то начинът на придобиване на същото по вторичния способ - натурализация / възстановяване в облекчения му ред за „лица от български произход“ не може да се разглежда в каквато и да било връзка с чл. 6, ал. 2 от Конституцията / още по-малко във връзка с въпроса: нарушава ли този способ за вторично придобиване на българско гражданство изискванията на чл. 6, ал. 2 от Конституцията или не /.

По изложените съображения, настоящият състав намира, че обжалваното решение е правилно като краен резултат, като не са налице сочените касационни основания за неговата отмяна, поради което следва да бъде оставено в сила при корекция на мотивите на АССГ по тълкуването и прилагането на закона съгласно мотивите на настоящото съдебно решение.

Предвид този изход на спора и своевременно направеното от ответника искане за присъждане на разноски, такива се дължат, ако бяха доказани като размер. Доколкото в касационното производство не са представени доказателства за реално направени от М.Кич разноски на касация, такива не се дължат.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, трето отделение РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 4789 от 09.07.2019 г., постановено по адм. д. № 3941/2019 г. по описа на Административен съд – София-град при корекция на указанията по тълкуването и прилагането на закона, съдържащи се в решението на АССГ съгласно мотивите на настоящия съдебен акт.

Решението е окончателно.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба от Председателя на Държавна агенция за българите в чужбина, подадена чрез процесуалния му представител юрк.. Ю, срещу решение № 4789 от 09.07.2019 г., постановено по адм. д. № 3941/2019 г. по описа на Административен съд – София-град. Касаторът твърди неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Моли съдебното решение да бъде отменено и, вместо него, Върховният административен съд да постанови друго по съществото на спора, с което да отхвърли жалбата срещу административния акт.

Касационният жалбоподател, Председателят на Държавна агенция за българите в чужбина, редовно призован, не изпраща представител.

Ответникът, М.Кич, [гражданство], редовно призован, не се явява и не се представлява. От процесуалния му представител адв.В.Ж е депозиран писмен отговор на касационната жалба с подробно развити в него доводи за неоснователност на касационната жалба, съответно - за правилност на атакуваното с нея съдебно решение..

Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд, третоI отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка на доказателствата по делото, намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество, същата е неоснователна.

Производството пред Административен съд – София град е образувано по жалба на М.Кич, [гражданство], срещу Заповед № О-11503/2018-09-25 на председателя на Държавната агенция за българите в чужбина (ДАБЧ), с която му е отказано издаването на удостоверение за български произход.

С обжалваното пред ВАС съдебно решение административният съд е отменил цитираната по-горе Заповед № О- 11503/2018-09-25 г. на Председателя на Държавната агенция на българите в чужбина и е изпратил делото във вид на преписка на административния орган за ново произнасяне в 14-дневен срок от получаването й, съобразно дадените в мотивите указания по тълкуването и прилагането на закона .Със съдебното решение ДАБЧ е осъдена да заплати на М.Кич и съдебни разноски в размер на 700 лева.

За да стигне до този правен резултат, Административен съд – София град е приел, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган по смисъла на чл. 15, ал. 2 от ЗБГ (ЗАКОН ЗА БЪЛГАРСКОТО ГРАЖДАНСТВО) и на чл. 5, т. 8 от Устройствения правилник на ДАБЧ.

Базирайки се на чл. 14, ал. 4 от цитирания в оспорения административен акт Правилник за дейността на по издаване на удостоверения за български произход, съгласно която заповедта на председателя по ал. 3, с която се отказва издаване на удостоверение за български произход трябва да съдържа всички реквизити, предвидени в чл. 59, ал. 2 от АПК, съдът е заключил, че оспореният административен акт не съдържа фактически и правни основания, от които да бъде направен извод, че не са налице материалноправните предпоставки за издаване на исканото удостоверение. Изложените в заповедта мотиви са формални, неконкретни и несъответни на събраните в преписката писмени доказателства, което на практика ги приравнява на липса на мотиви. Отделно от гореизложеното АССГ е приел, че при издаване на оспорената заповед са допуснати и други съществени нарушения на административнопроизводствените правила. В нарушение на императивната разпоредба на чл. 35 от АПК административният орган не е изяснил фактите и обстоятелствата от значение за случая, не е дал възможност за възражения и становище от страна на молителя и не е коментирал по никакъв начин допълнително представените към заявлението му многобройни и относими към искането писмени доказателства.

По горните съображения АССГ е стигнал до извода за незаконосъобразност на оспорената заповед, отменил е същата и е върнал делото за ново произнасяне.

Решението е валидно, допустимо и правилно като краен резултат, но по частично различни от развитите от АССГ съображения.

Съдебното решение не страда от нито един от пороците, съставляващи касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. В касационната жалба не са изложени доводи в какво конкретно се състои необосноваността на съдебното решение, както и кои императивни процесуални разпоредби са съществено нарушени при постановяването му. Развитите в нея съображения представляват по естеството си несвоевременно излагане на мотиви към административния акт, доколкото едва в касационната жалба се конкретизират фактическите и правни съображения за издаване на оспорения административен акт.

Настоящата касационна инстанция споделя изцяло изводите на АССГ за незаконосъобразност на обжалваната заповед на председателя на ДАБЧ поради постановяването й при съществени нарушения на административнопроизводствените правила – липса на реквизити и мотиви по смисъла на чл. 59 от АПК, както и поради постановяването й в нарушение на чл. 35 и чл. 36 от АПК – при неизяснена фактическа обстановка и без да бъдат обсъдени многобройните, представени в надлежен превод на български език доказателства от Р Сърбия, както и други такива на български език, относими към основателността на подаденото заявление за установяване на български произход.

ВАС,трето отделение обаче не споделя развитите от АССГ теоритични съображения за това що е то „ лице от български произход“ по смисъла на §2 от ДР на ЗБГ (ЗАКОН ЗА БЪЛГАРСКОТО ГРАЖДАНСТВО) и как това понятие задължително следва да се свързва с изискването възходящият на лицето-заявител за издаване на удостоверение за български произход да е бил български гражданин, а не българин по етнос и самосъзнание. При връщане на делото за ново произнасяне административният орган следва да провери единствено дали някой от възходящите на молителя е българин по етнос и самосъзнание, а не дали същият е бил някога български гражданин.

„Български гражданин“ и „лице от български произход“ са две отделни, самостоятелни, различни по смисъл и съдържание понятия, видно и от термините, използвани в чл. 25, ал. 1 и чл. 25, ал. 2 от Конституцията.

Настоящият състав на ВАС, трето отделение се присъединява изцяло към тълкуването на понятието „лице от български произход“, съдържащо се в т. 2 от мотивите на Становище на съдия проф. д-р по право Т.Т в подкрепа на Решение на Конституционния съд № 12 от 23 юли 1996г. по к. д. № 13/1996г., доколкото същите мотиви съдържат ясно разграничение на това понятие по см. на чл. 25, ал. 2 от Конституцията от понятието „български гражданин“ по см. на чл. 25, ал. 1 от Конституцията, а именно :

„Българинът е лице, което по своя произход (от майката или бащата) е с българска кръв. Българинът не е задължително български гражданин, Той може да бъде молдовски, унгарски или германски гражданин, но това не го прави по-малко българин от българските граждани. Понятието "българин" е етническо, а не юридическо. Единствената привилегия, която Конституцията създава за българите, е възможността да придобиват българско гражданство по облекчен ред, ако вече нямат такова - чл. 25, ал. 2 от Конституцията.

Обратно, понятието "български гражданин" е юридическо по своето съдържание. Български граждани (включително "по рождение") могат да бъдат не само българи, но и лица с друга етническа принадлежност - турци, арменци, китайци и т. н. В разпоредбата на чл. 93, ал. 2 от Конституцията е визирано юридическото понятие "български гражданин по рождение". То е формално по своето съдържание и следва да се изяснява единствено с правни аргументи"”

Според настоящата касационна инстанция понятието" лице от български произход", разяснено по силата на §2, т. 1 от ДР на на ЗБГ чрез препращане към културно-етническото понятие "българин", не противоречи и на разпоредбата на чл. 6 от Конституцията на РБългария, както неправилно е приел в мотивите на съдебния си акт АССГ.

Разпоредбата на чл. 6 от Конституцията гарантира равенството на всички граждани под юрисдикцията на РБългария при упражняване на основните им права по конституция, съответно – липсата на привилегии при упражняването на тези основни права, базирани на признаците по чл. 6, ал. 2 от Конституцията.

На първо място: „лицата от български произход“ по см. на чл. 25, ал. 2 от Конституцията към момента на кандидатстването си по „ облекчен ред“ за придобиване на българско гражданство все още не са български граждани и не пребивават на територията на РБългария, поради което на същите не се дължи еднакво третиране от държавен орган по признаците, посочени в чл. 6, ал. 2 от Конституцията, каквото се дължи между българските граждани и между българските граждани и чужденците, пребиваващи на територията на РБългария, по см. на чл. 26 от Конституцията.

На второ място : след като право на българско гражданство не е предвидено като основно конституционно право, то начинът на придобиване на същото по вторичния способ - натурализация / възстановяване в облекчения му ред за „лица от български произход“ не може да се разглежда в каквато и да било връзка с чл. 6, ал. 2 от Конституцията / още по-малко във връзка с въпроса: нарушава ли този способ за вторично придобиване на българско гражданство изискванията на чл. 6, ал. 2 от Конституцията или не /.

По изложените съображения, настоящият състав намира, че обжалваното решение е правилно като краен резултат, като не са налице сочените касационни основания за неговата отмяна, поради което следва да бъде оставено в сила при корекция на мотивите на АССГ по тълкуването и прилагането на закона съгласно мотивите на настоящото съдебно решение.

Предвид този изход на спора и своевременно направеното от ответника искане за присъждане на разноски, такива се дължат, ако бяха доказани като размер. Доколкото в касационното производство не са представени доказателства за реално направени от М.Кич разноски на касация, такива не се дължат.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, трето отделение

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 4789 от 09.07.2019 г., постановено по адм. д. № 3941/2019 г. по описа на Административен съд – София-град при корекция на указанията по тълкуването и прилагането на закона, съдържащи се в решението на АССГ съгласно мотивите на настоящия съдебен акт.

Решението е окончателно.