Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Й. В. Й. срещу решение №281 от 30.01.2020г., постановено по в. гр. д.№3276/2019г. на Софийски апелативен съд, ГО, 12 с-в, в частта му, с която (след отмяна на решение №1703/08.03.2019г. по гр. д.№4767/2017г. на СГС, ГО, І-17 състав в осъдителната му част), е отхвърлен иска на Й. В. Й. против ЗАД „Армеец“ АД за сумата 100 000лв. – обезщетение за неимуществени вреди, както и в частта му, с която е потвърдено решението на СГС за отхвърляне на иска за разликата от 100 000лв. до 135 000лв.

В касационната жалба се поддържа, че в обжалваната му част въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди се, че в нарушение на разпоредбата на чл. 45, ал. 2 ЗЗД и в противоречие с практиката на ВКС, въззивният съд е вменил като задължение на ищеца да докаже виновното поведение на делинквентна. Оспорва се извода на съда, че по делото няма събрани доказателства за противоправност на деянието, като се излагат съображения в подкрепа на тезата, че по делото са установени както посоката на движение, така и хода на пешеходката. На последно място касаторът се позовава на практика на ВКС, обосновавайки твърдението си, че не е в тежест на ищеца да доказва, че неговата наследодателка не е пресичала улицата тичайки. Претендира се отмяна на въззивното решение в обжалваната му част, уважаване на предявения иск за неимуществени вреди до размер от 135 000лв., съобразно исканията във въззивната жалба, ведно със законната лихва от 19.04.2017г. и присъждане на разноски за трите съдебни инстанции.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение във връзка със следния процесуалноправен въпрос: „Кои са подлежащите на доказване от ищеца факти по иск за вреди от непозволено увреждане?“. Твърди се, че въпросът е решен в противоречие с постановките в решение №131/01.11.1967г. по гр. д.№99/1067г. на ОСГК на ВС и тези в решение №147/19.06.2012г. по гр. д. №582/2011г. на ВКС, ІV г. о.,

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК не е представен писмен отговор на касационната жалба от ответното дружество ЗАД „Армеец“ АД.

Върховният касационен съд, търговска колегия, състав на второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалби е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

С обжалваното решение въззивният състав от Софийски апелативен съд е отменил решение №1703/08.03.2019г. по гр. д.№4767/2017г. на СГС в частта му, с която ответникът ЗАД „Армеец“ АД на основание чл. 432, ал. 1 КЗ е осъден да заплати на ищеца Й. В. Й. сумата 100 000лв. – обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на неговата майка Ж. И. Д., настъпила при ПТП на 05.01.2017г., ведно със законната лихва, считано от 19.04.2019г., като вместо това въззивният съд е отхвърлил исковата претенция за посочения размер от 100 000лв., ведно със законната лихва. С въззивното решение е потвърдено решението на СГС в останалата му обжалвана от ищеца част, с която искът е отхвърлен за разликата от 100 000лв. до 135 000лв.

Въззивният състав е посочил, че по делото е безспорно установено, че водачът на л. а.„БМВ Х 5“ с рег. [рег. номер на МПС] И. Т. е бил участник в ПТП на 05.01.2017г., при което е настъпила смъртта на майката на ищеца - Ж. Д., както и че водачът е имал качеството на застраховано лице по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, сключен с ответното дружество ЗАД „Армеец“ АД. Съдът е отразил, че от заключението по допуснатата по делото комплексна експертиза се установява, че на 05.01.2017г. около 7.35ч. в [населено място], на [улица], се е движил л. а.“БМВ Х5“, управляван от И. Т. като посоката на движение на превозното средство е била от [улица]. Оия път. В района на №48 автомобилът се е движил със скорост от порядъка на 50км. ч., в лявата от двете ленти по посоката си на движение. Платното е било мокро, в тъмната част на денонощието, с работещо улично осветление, при включени къси светлини на автомобила, когато пешеходката Ж. Д. е предприела пресичането на пътното платно.

Произнасяйки се по съществото на спора по иска по чл. 432, ал. 1 КЗ въззивният състав е посочил, че за да се ангажира отговорността на застрахователя е необходимо да се установи, че пътният инцидент е бил причинен виновно и противоправно от застрахования водач. Съдът е отразил, че съобразно общите правила за разпределение на доказателствената тежест, ищецът е този, който следва да установи в условията на пълно доказване обективните елементи на общия състав на непозволено увреждане – вреда, противоправно поведение и причинна връзка между поведението и настъпилия вредоносен резултат, доколкото на основание чл. 45, ал. 2 ЗЗД вината се предполага до доказване на противното.

Въззивният състав е приел, че по делото няма събрани надлежни доказателства, от които може да се установи категорично какво е било поведението на пешеходката - дали е предприела пресичане на пътното платно от дясно на ляво или от ляво на дясно и дали се е придвижвала ходейки, със спокойно или бързо бягане. Съдът е акцентирал, че посочените обстоятелства са от значение както за момента, в който водачът е могъл да възприеме пешеходката като опасност за движението, така и за евентуалната предотвратимост на удара, тъй като вещите лица по допуснатата експертиза дават варианти за установяване на причините за настъпване на инцидента, които са в пряка зависимост от посочените по-горе обстоятелства. Според апелативния съд при условие, че няма обективни данни за установяването им и съществува възможност да се изключи отговорността на застрахования водач в случая, в който пешеходката се предвижва бягайки, в която хипотеза ударът е непредотвратим за водача, то следва да се приеме, че твърденията за виновно и противоправно поведение на лицето са останали недоказани.

За да обоснове неоснователност на исковата претенция поради наличие на т. н. „случайно деяние“, въззивният състав е посочил, че при преценката дали има виновно поведение на водача и нарушаване разпоредбата на чл. 20, ал. 2 ЗДвП, винаги трябва да се изследва конкретната пътна обстановка, мястото на удара, както и поведението на пострадалия с оглед възможността обективно и субективно да се възприеме дадено препятствие като опасност за движението. Според съда е необходимо да се даде обоснован отговор дали водачът на МПС е бил длъжен да очаква възникване на опасност на пътя съобразно конкретната пътна обстановка и поведението на пострадалия, възможно ли е било от обективната и субективна страна той да е възприел пострадалия като опасност и дали има виновно нарушение на конкретни правила за движение. Позовавайки се на практиката на ВКС, обективирана в решение №185/15.07.2013г. по гр. д. №889/2012г. на ВКС, ІVг. о. съдът е застъпил становището, че ако с оглед конкретната пътна обстановка нищо не е предполагало към предвидимост на поведението на пострадалия водач, то няма нарушаване разпоредбата на чл. 20, ал. 2 ЗДвП. В обжалваното решение е отразено, че в случая поведението на застрахования водач е било съобразено с разпоредбата на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП, тъй като от една страна същият се е движил с разрешена за конкретния пътен участък скорост и не е бил длъжен да предвиди, че пострадалата ще предприеме действия по пресичане на пътното платно на място, което не е било обозначено за пресичане, а от друга страна - от доказателствата по делото не се установява, че водачът я е възприел като опасност за движението в момент, в който е могъл да предотврати удара. Според съда не може да се приеме, че поради намиращата се в близост автобусна спирка водачът е следвало да намали скоростта на движение, а при необходимост и да спре, тъй като спирката е била разположена в обратната посока на движение към [улица].

Настоящият състав намира, че не е налице поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Извън случаите по чл. 280, ал. 2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т. 1 - т. 3 на чл. 280 ал. 1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т. 1 от Тълк. решение №1/19.02.2010г. по тълк. д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Не покрива общия и допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение въпросът на касатора: „Кои са подлежащите на доказване от ищеца факти по иск за вреди от непозволено увреждане?“. На първо място следва да се отбележи, че въпросът е формулиран като общотеоретичен (без отчитане на конкретните съображения на въззивния състав относно разпределянето на доказателствената тежест при установяване противоправността на деянието, респективно на вината на дееца), и в тази връзка въпросът не е обусловил конкретните изводи на съда. Но дори да се приеме, че въпросът е в достатъчна степен относим за конкретния правен спор (така, както е прието по гр. д. №582/2011г. на ВКС, ІV г. о. при допускане на касация), въпросът не е решен от въззивния състав в противоречие със задължителната практика на ВС и на ВКС и с практиката на ВКС, цитираната от касатора.

Изразеното от въззивния съд в обжалваното решение становище, че в тежест на ищеца, претендиращ вреди от непозволено увреждане, е да установи при условията на пълно доказване обективните елементи на общия състав на непозволено увреждане – вреда, противоправно поведение и причинна връзка между поведението и настъпилия вредоносен резултат, но не и вината с оглед презумпцията по чл. 45, ал. 2 ЗЗД, е съобразено както с правилата за доказване по чл. 154, ал. 1 ГПК вр. чл. 45 ЗЗД, така и с константната практика на ВКС по приложението на тези правила. В тази връзка не противоречи на практиката на ВКС изводът на съда, че ищецът следва да установи фактите, обуславящи твърдяната от него противоправност на деянието на водача по чл. 20, ал. 2 ЗДвП.

Действително мотивите на въззивното решение не са прецизни в частта им, в която е посочено като основание за отхвърляне на иска факта, че твърденията за виновно и противоправно поведение на лицето са останали недоказани. Безспорно е, че не е в тежест на пострадалия ищец да доказва вината на делинквента, която се предполага до доказване на противното, поради което недоказването на виновното поведение не е предпоставка за неоснователност на иска. Не е налице идентичност между противоправността по чл. 20, ал. 2, изр. последно ЗДвП и вината на водача. Внимателният анализ на мотивите обаче сочи, че решаващите изводи на съда са свързани с недоказаност от ищеца на обстоятелствата, обуславящи наличието на противоправност на деянието, като съдът е акцентирал (с оглед вариантите, дадени от вещите лица), че ищецът не е установил релевантното за спора обстоятелство, обосноваващо в случая противоправност на деянието, а именно че пешеходката е пресичала с нормален или бърз ход, а не тичайки, поради което не е попадала в опасната зона за спиране на автомобила и ударът е бил предотвратим за водача.

Изводите на въззивния съд не са в противоречие с постановките в решение №147/19.06.2012г. по гр. д. №582/2011г. на ВКС, ІV г. о., в което е прието, че ищецът следва чрез пълно и главно доказване да установи релевантните за спора факти, на които основава иска си, без да е в негова тежест да изключва всички хипотетични възможности за настъпване на вредите по начин, различен от твърдения от него. В случая въпросът за скоростта на движението на пешеходката не касае хипотетична възможност за изключване отговорността на делинквента, респ. на застрахователя, а е с пряко, обуславящо значение за установяване възможността за предотвратяване на удара и респ. за преценката за наличието или за липсата на противоправност в действията на водача на застрахования автомобил.

В касационната жалба се излагат доводи, че от доказателствата по делото и в частност от показанията на свидетелите В. Х. и Е. Д., може да се направи извод, че движението на пешеходката не е било бързо. Твърдението на касатора е относимо към обосноваността (правилността) на обжалваното решение, която с оглед разясненията, дадени в т. 1 от ТР №1/19.02.2010г. по тълк. д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №281 от 30.01.2020г., постановено по в. гр. д.№3276/2019г. на Софийски апелативен съд, ГО, 12 с-в, в обжалваната му част.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: