Производството е по чл. 288 ГПК.

Обжалвано е решение от 15.06.2020г. по гр. д.№2985/19г. на АС София, с което е уважен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД.

Жалбоподателят – Държавата, чрез министъра на финансите и процесуалния си представител поддържа, че следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение, тъй като същото е очевидно неправилно и с него е дадено разрешение на правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС.

Ответникът „Елдива 09“ ООД в писмено становище, чрез процесуалние си представител поддържа, че не са налице предопставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Върховният касационен съд, състав на четвърто г. о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280 ГПК, приема за установено следното:

Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне.

С обжалваното решение въззивният съд, като е отменил частично решение от 10.03.2019г. по гр. д.№5023/2016г. на ГС София, е осъдил РБългария да заплати на „Елдива 09“ ООД сумата 86188, 18лева неоснователно събрани такси за производство на слънчева ел. енергия за периода 01.01. 2014г. - 09.08.2014г., както и лихва за забава, считано от 21.04.2016г. Със същото решение е обезсилено решението на СГС в частта за заплащане на сумата 86188, 18лева представляваща вреди от непозволено увреждане при производство на слънчева ел. енергия.

Прието е, че съдът е сезиран с искова молба от 21.04.2016 г., с която срещу Р. Б са били предявени обективно съединени: 1) главен иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 86 188, 18 лв., представляващи удържани от ищеца и внесени в държавния бюджет такси за производство на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия в размер на 20 % върху произведената от ищеца електрическа енергия за периода 1.01.2014 г. – 9.08.2014 г. на основание разпоредбите на чл. 35а – чл. 35в от ЗЕВИ (ЗАКОН ЗА ЕНЕРГИЯТА ОТ ВЪЗОБНОВЯЕМИ ИЗТОЧНИЦИ), заедно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното изплащане; и 2) евентуален деликтен иск за заплащане на същата сума 86 188, 18 лв., заедно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното изплащане.

Установено е, че ищецът е производител на електрическа енергия от възобновяеми източници /слънчева енергия/ чрез собствена фотоволтаична централа, въведена в експлоатация с разрешение за ползване № ДК-07-22/22.06.2012 г., като е сключил и дългосрочен договор за изкупуване на ел. енергия № 222/27.09.2012 г. с крайния снабдител по преференциални цени. Констатирано е, че с § 6, т. 2 и 3 от Закон за държавния бюджет за 2014 г., в сила от 01.01.2014 г., бил създаден раздел V в глава 4 от ЗЕВИ (ЗАКОН ЗА ЕНЕРГИЯТА ОТ ВЪЗОБНОВЯЕМИ ИЗТОЧНИЦИ), с който производителите на ел. енергия от вятърна и слънчева енергия били задължени да заплащат в полза на държавния бюджет такса в размер на 20 % от преференциалната цена по чл. 31, ал. 1 ЗЕВИ без ДДС, която се удържала и внасяла от обществения доставчик или съответните крайни снабдители, които имали задължение за подаване на тримесечна справка в КЕВР и за превеждане на удържаните такси в срок до 15-то число на месеца, следващ тримесечието, за което се отнася.

Констатирано е, че с решение № 13/31.07.2014 г. по к. д. № 1/2014 г. на Конституционния съд, в сила на 10.08.2014 г., КС е обявил за противоконституционни точки 2 и 3 от § 6 от Закон за държавния бюджет за 2014 г., с което е отпаднало задължението за удържане и внасяне таксата.

При тези данни съдът е приел, че за приключени следва да се приемат правоотношенията, по които падежът на процесната такса е настъпил преди 10.08.2014г., за които на 15.04.2014г. е заплатена сумата 23 458, 37 лева, а на 15.07.2014г. сумата 41 291, 54лева. Прието е, че падежът на таксите за третото тримесечие на 2014г. е следвало да настъпи на 15.10.2014г., пора което към датата на влизане в сила на РКС/10.08.2014г. правоотношението за дължимостта на тези такси следва да се счита неприключило. С влизането в сила на РКС обявените за противокнст. разпоредби са загубили регулационния си ефект спрямо неприключилите правоотношения и платените такси се явяват събрани при липса на валидно правно основание. Съдът е приел, че недължимо платената сума не е вреда от деликт, поради което е обезсилил първоинстанционното решение, с което е прието, че такава е налице.

Прието е също така, че спорът и за дължимостта на таксите платени преди 10.08.2014г. е висящ към момента на обявяване на разпоредбата на чл. 35а ЗЕВИ за протиконституционност, поради което в процеса съдът е длъжен изцяло да отрече наличието на валидно породени правоотношения и за този период, тъй като не може да приложи противоконституционен закон.

По тези съображения съдът е уважил изцяло предявения иск на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД и е обезсилил решението на СГС в частта за заплащане на сумата 86 188, 18лева представляваща вреди от непозволено увреждане при производство на слънчева ел. енергия..

В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК жалбоподателят, чрез процесуалния си представител поддържа, че решението е очевидно неправилно, както и че в същото е дадено разрешение на правни въпрози от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС: по кой ред следва да се търси недължимо платени публичноправни вземания по чл. 35а ЗЕВИ, отпада ли публичноправния характер на таксата по чл. 35 ЗЕНИ с влизане в сила на к. д.№1/2014г. на КС на РБ, с което нормата е обявена за противоконституционна и по кой ред следва да се търси връщане на суми, удържани преди постановяване на конституционното решение, може ли граждански съд да откаже да приложи чл. 35а ЗЕВИ за период преди обявяването му за противокноституционен и представлява ли приложимо право до отмяната му от КС, решението на КС има ли обратна сила, извършено ли е плащане при начална липса на основание в периода преди обявяване за противоконституционна на чл. 35а ЗЕВИ, допустимо ли е органите на съдебната власт да извършват косвен контрол за противонконститтуционност на закон и допустимо ли е гражданския съд да приеме че чл. 35а ЗЕВИ е противоконституционен от мемента на приемането му, длъжен ли е въззивния съд да обсъди всички доводи и възражения на страните и опорочен ли е акта на въззивния съд при вътрешно противоречиви мотиви. Поддържа, че са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение по поставените за разглеждане въпроси и на сочените основания. На същите съдът е дал отговор в съответствие с практиката на ВКС, застъпена и в решение от 21.01.2021г. по гр. д.№2686/2019г., четвърто г. о. на ВКС. В практиката се приема, че „ когато спорът е основан на закон, обявен за противоконституционен с решение на Конституционния съд, съдът по иска е длъжен да приеме, че законът е негоден (невалиден) регулатор на обществените отношения и в никой момент не се прилага, респ. не е следвало да бъде приложен, като това важи за неприключените правоотношения, но и за приключените правоотношения, когато Народното събрание не е изпълнило задължението си да ги преуреди в съответствие с Конституцията (чл. 22, ал. 4 ЗКС).”

Приема се, че когато частно-правен субект претендира от държавата събраната (удържана) от него такса, която е била внесена в държавния бюджет по закон, обявен за противоконституционен с решение на Конституционния съд, правната квалификация на иска е по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, като вземането по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД изисква престация, няма обезщетителен характер, а се основава на принципа на забрана за неоснователно обогатяване на един правен субект за сметка на друг и това имущество подлежи на връщане като пряк резултат от обратното действие на решението на КС за обявяване на противоконституционността на закона, а не се обезщетява от държавата.

В практиката на ВКС е възприето разбирането, че съгласно чл. 151, ал. 2, изр. 3 КРБ, законът, обявен за противоконституционен, не се прилага от деня на влизане в сила на решението в сила, като правилото важи за приключените правоотношения, а такова е правоотношението, на което към влизане в сила на решението на КС юридическите факти са осъществени и са настъпили всички правни последици. По приключените правоотношения се запазва значението на осъществените юридически факти и на настъпилите последици, въпреки че КС е обявил за противоконституционен законът, който ги регулира, но Народното събрание е длъжно да ги преуреди със закон, като ги приведе в съответствие с Конституцията (чл. 22, ал. 4 ЗКС). Посочва се, че неприключено е правоотношението, на което към влизане в сила на решението на КС юридическите факти са осъществени, но са настъпили само част, а не всичките правни последици, като за тези правоотношения има обратно действие решението на КС за обявяване противоконституционността на закона, който ги регулира, тъй като върховенството на конституцията (чл. 5, ал. 1 КРБ) не търпи неприключилото правоотношение да се развие по протнвоконституционния закон.

Приема се също така, че чл. 150, ал. 2 КРБ се отнася както за правоотношението, пряк предмет на съдебна защита, така и за всяко преюдициално правоотношение, факт и въпрос от значение за достигналото до ВКС или ВАС дело, т. е., че неприложимостта на закона, обявен за противоконституционен с решение на КС се отнася както за правоотношението, пряк предмет на съдебна защита, но и за всяко преюдициално правоотношение, факт и въпрос от значение за делото, като целта по чл. 150, ал. 2 КРБ е съдилищата да проведат върховенството на Конституцията в правораздавателната си дейност (чл. 119 КРБ), което следва и от задължителното действие на решение № 3/ 28.04.20120 г. по конст. д. № 5/ 2019 г. на КС и наложените от него изводи.

В конкретния случай въззивният съд, приемайки, че с оглед решение № 13/ 31.07.2014 г. по конст. д. № 1/ 2014 г., с което КС обявява за противоконституционни чл. 35а – чл. 35в ЗЕВИ (ДВ бр. 35/ 2011 г., посл. изм. и доп. бр. 9 от 2013 г, в сила от 01.01.2014 г.), в никой момент на ищеца не е следвало да се удържа таксата по обявените за противоконституционни чл. 35а – чл. 35б ЗВЕИВВ, е постановил решението при точно приложение на закона и в съответствие с практиката на ВКС.

На основание чл. 78, ал. 3 ГПК жалбоподателят следва да заплати на ответника направени те пред ВКС разноски за процесуално представителство в размер на 3600лева.

Предвид изложените съображения, съдът

О п р е д е л и:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 15.06.2020г. по гр. д.№2985/19г. на АС София.

ОСЪЖДА Държавата, чрез Министъра на финансите, да заплати на „Елдива 09“ ООД сумата 3600лева разноски пред ВКС.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: