Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на М.Г против решение № 409 от 22. 02.2018 г. по адм. дело № 3101/ 2017 г. на Административен съд – Пловдив, с което е отхвърлена жалбата й против заповед № А-1567/05.10.2017 г., издадена от кмета на община А., с която на наследниците на Д.Д е наредено да премахнат незаконен строеж, представляващ масивна жилищна сграда с дължина 8 м., ширина 6 м. и височина 3 м., находяща се в поземлен имот с идентификатор 00702.16.23, местност „Лаково“, землище на гр. А.. Жалбоподателката поддържа, че решението на първоинстанционния съд е постановено в противоречие с материалния закон и не се обосновава от събраните доказателства. Моли да бъде отменено и да се постанови нов съдебен акт по същество, с който оспорената заповед да бъде отменена, като й се присъдят разноските по делото пред двете съдебни инстанции.

Ответникът– кметът на община А. оспорва касационната жалба. О. А и Мутафчиев не изразяват становище.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба.

Като взе предвид касационните основания, посочени в жалбата и данните по делото и служебно провери валидността и допустимостта на решението съгласно чл. 218, ал. 2 АПК, настоящият състав на Върховния административен съд, второ отделение, констатира следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от страна, за която съдебният акт е неблагоприятен, поради което е допустима.

Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна по следните съображения:

Решението на Административен съд – Пловдив е постановено в съответствие с материалния закон и се обоснова от събраните доказателства.

Правилно съдът приема, че оспореният административен акт е издаден от компетентния орган, в съответствие с изискванията за форма и при спазване на административнопроизводствените правила. В заповедта са посочени фактическите и правни основания за издаването й. Същата е постановена в границите на компетентност на кмета на община А. съгласно чл. 225а, ал. 1 от ЗУТ (ЗАКОН ЗА УСТРОЙСТВО НА ТЕРИТОРИЯТА) (ЗУТ), след съставен по реда на чл. 223, ал. 2 ЗУТ констативен акт.

Аргументирани и в съответствие със закона са и изводите на първоинстанционния съд, че оспореният административен акт е постановен при наличие на материалноправните основания за това. По силата на чл. 225а, ал. 1 от ЗУТ незаконните по смисъла на чл. 225, ал. 2 от ЗУТ строежи от четвърта до шеста категория се премахват със заповед на кмета на общината. В случая при правилно тълкуване и прилагане на закона първоинстанционният съд приема, че предпоставките за премахване на сградата са изпълнени. Установено е, че предмет на заповедта за премахване е строеж : масивна жилищна сграда с дължина приблизително 8 м., ширина приблизително 6 м. и височина около 3 м., находяща се в поземлен имот с идентификатор 00702.16.23, местност „Лаково“, землище на гр. А., с площ от 8, 626 дка, собственост на ответниците Атанасова и Мутафчиев като наследници на Д.Д.С е изграден през 90-те години на 20-ти век от жалбоподателката М.Г, която го използва за жилище (свид. Галипов). Същият е от пета категория, изграден е без инвестиционен проект и строителни книжа, върху земеделска земя с начин на трайно ползване: изоставени орни земи, собственост на частни лица.

При тези факти първоинстанционният съд достига до законосъобразния извод, че наредената за премахване сграда представлява строеж по смисъла на § 5, т. 38 от ДР на ЗУТ, който съгласно легалното определение на чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ е незаконен, тъй като е изграден без строителни книжа – инвестиционен проект и разрешение за строеж, каквото се изисква за строежи върху земеделски земи, на основание чл. 148, ал. 1 ЗУТ, вр. с чл. 12 от Наредба №19 от 25.10.2012 г. за строителство в земеделски земи без промяна на предназначението, респ. без скица, издадена от главния архитект, каквато се изисква по отменената Наредба № 2 от 1993 г. за застрояването в земеделски земи и по Наредба № 2 от 1998г. за застрояването в земеделски земи отм. ,

При правилно тълкуване и прилагане на закона и при съобразяване с доказателствата за времето на извършване на строежа (възрастта на разпитания свидетел не позволява да се приеме, че сградата е изградена преди 1990 г.), първоинстанционният съд стига до заключението, че строежът не попада в обхвата на §127, ал. 1 ПЗР на ЗИДЗУТ (ДВ. бр. 82/2012 г.) и не е търпим. В този смисъл правилно е съобразено, че сградата е построена в земеделска земя, чужда собственост, без да има одобрен подробен устройствен план и без да е променено предназначението на земята, поради което строежът е недопустим, както по правилата и нормативите, действали към момента на изграждането му - чл. 26 ЗТСУ отм. и ППЗТСУ отм. , така и съгласно чл. 12, ал. 2, чл. 137, ал. 3 и чл. 148, ал. 1 ЗУТ.

Независимо от посоченото по - горе относно времето на строителството, за пълнота на изложението и с оглед доводите на жалбоподателката, първоинстанционният съд извършва преценка на предпоставките за търпимост, визирани в § 16, ал. 1 ПР ЗУТ, като правилно приема, че строежът не може да се квалифицира като търпим съгласно установените с нормата критерии. Ако се приеме, че постройката е изградена в периода до 1987 г., то същата е недопустим строеж и по тогава действалите правила и норми. Разпоредбата на чл. 108, ал. 7 ППЗТСУ (в относимата редакция, отм. ) предвижда възможност да се разреши строеж на едноетажни постройки за сезонно ползване със застроена площ до 35 кв. м. в лични селскостопански имоти и предоставени за ползване имоти, извън регулация. В случая в нарушение на тези изисквания постройка е изградена в имот, собственост на трети лица, който не е предоставян за ползване на жалбоподателката.

Правилно е преценено, че заповедта не противоречи на принципа на съразмерност, установен в чл. 6 АПК. Изложените от първоинстанционният съд съображения в този смисъл се споделят от настоящия състав. Допълнително следва да се посочи, че доказателства, че наредената за премахване сграда е единствено жилище на жалбоподателката не са ангажирани, а освен това твърденията на страната се опровергават от данните за постоянен и настоящ адрес, които не съвпадат с тези на посочения в заповедта обект.

Поради всичко изложено настоящата инстанция приема, че оспореното решение е постановено в съответствие с материалния закон и се обосновава от представените доказателства. Не са налице изложените от касатора основания за неговата отмяна, поради което съдебният акт следва да бъде оставен в сила.

По изложените съображения Върховният административен съд, второ отделение, РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 409 от 22.02.2018 г. по адм. дело № 3101/2017 г. на Административен съд - Пловдив. Решението е окончателно.