Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по подадени две касационни жалби срещу решение № 7897/12.12.2016 г. постановено по адм. дело № 10887/2015 г. по описа на Административен съд – София град.
Първата касационна жалба е подадена от Столична дирекция на вътрешните работи (СДВР), чрез процесуалния си представител, главен юрисконсулт Г., като моли обжалваното решение да бъде отменено, в частта му, в която е осъдено СДВР да заплати на П. И. Ж. обезщетение в размер на 2 000 лв., за причинени му неимуществени вреди. В жалбата са посочени доводи за неправилност на решението, поради нарушения на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. В съдебно заседание касаторът се представлява от юрк. П., която поддържа подадената касационна жалба, не сочи нови доказателства и оспорава касационната жалба подадена от П. И. Ж.. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Втората касационна жалба, подадена от П. И. Ж. от [населено място], чрез процесуалния му представител адв. К. против първоинстанционното решение, в частта му, с която е отхвърлена исковата претенция с правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ за обезщетение за нанесени неимуществени за разликата над присъдената сума от 2 000 лв. до пълния предявен размер за сумата от 20 000 лв. Навеждат се доводи за неправилност на обжалваното решение, в тази му част поради нарушение на материалния закон – касационно основание по чл. 209, т. 2 и т. 3 от АПК. Моли съдебното решение да бъде отменено в обжалваната му част като бъде постановено друго по съществото на спора, с което да бъде уважен пълния размер на претендираното обезщетение. В съдебно заседание, процесуалния представител на касатора поддържа касационната жалба, оспорва като неоснователна касационната жалба на СДВР, не сочи нови доказателства, няма доказателствени искания и моли за присъждане на направените по делото разноски, като представя доказателства за същите.
Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност и на двете касационни жалби, като намира, че определеното от съда обезщетение за неимуществени вреди е присъдено в съответствие с представените по делото доказателства и при съобразяване с разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД. Счита, че оспореното съдебно решение следва да бъде оставено в сила.
Върховният административен съд – трето отделение, след като прецени данните по делото и обсъди доводите на страните, констатира, че касационните жалби са подадени от надлежни страни в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, което ги прави процесуално допустими. Разгледани по същество са неоснователни.
С посоченото по-горе решение, Административен съд – София град е уважил частично исковата молба с правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДВ на П. И. Ж. срещу СДВР за причинени неимуществени вреди за сумата от 2 000 лв., като е отхвърлил иска до претендирания размер от 20 000 лв., както и лихва върху тези сума. За да постанови този резултат първоинстанционният съд е приел за установено, че със заповед за задържане на лице от 15.06.2015 г. ищецът е бил задържан от служители на [номер] РУ при СДВР на основание чл. 63, ал. 1, т. 1 от ЗМВР (ЗАКОН ЗА МИНИСТЕРСТВОТО НА ВЪТРЕШНИТЕ РАБОТИ) отм. , като по делото е представен протокол за личен обиск. 06.2015 г. от служители на [номер] РУ при СДВР.Уил е, че посочената заповед за задържане не е била обжалвана по съдебен ред. От представеното по делото експертно решение на ТЕЛК е установил също, че П. Ж. е с диагноза „инсулинозависим захарен диабет с неврологични усложнения“ и с 61 % трайно намалена работоспособност. От представена по делото епикриза, с диагноза „травматично разкъсване на тъпанчето“ издадена от УМБАЛСМ „Н.И.П“ и съдебномедицинско удостоверение от 29.06.2015 г. издадено от УМБАЛ „Александровска“ е приел за установено още, че ищецът е претърпял травматично разкъсване на тъпанчевата мембрана на дясното ухо в предно долен и задно долен квадрант, с кръвонаседнали ръбове на перфорацията, което е наложило оперативна интервенция. За изясняване на фактическата обстановка по делото съдът е събрал както писмени доказателства ( докладна записка, извадки от книга за медицински прегледи, съдебно – психологическа експертиза, съдебно-медицинска експертиза), така и гласни доказателства (свидетелски показания), при съвкупната преценка на които е приел за безспорно доказано наличието на незаконосъобразнио действия от полицейски служители на [номер] РУ при СДВР. При съвкупната преценка на тези доказателства административният съд е приел, че от тези незаконосъобразни действия извършени от служители на СДВР, на Ж. са били причинени неимуществени вреди, изразяващи се в преживян психичен дискомфорт, болки и страдания, вследствие на нанесените удари, като същите са довели до сериозни затруднения със слуха и оперативно лечение на тъпанчевата мембрана на дясното му ухо. Въз основа на така установеното съдът е приел, за основателен предявеният иск по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, като е определил за справедлив размер на обезщетението сумата от 2 000 лв., съобразявайки се с правилата на чл. 52 от ЗЗД и чл. 5 от ЗОДОВ.
Предявеният иск е с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, по силата на който държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Съгласно чл. 4 ЗОДОВ дължимото обезщетение е за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Отговорността не се презумира от закона, затова в тежест на ищеца е да установи наличието на кумулативно изискуемите се предпоставки за отговорността по чл. 1 ЗОДОВ – незаконосъобразен акт, отменен по съответен ред; действие или бездействие на административен орган по повод изпълнение на административна дейност; настъпила вреда; причинна връзка между отменения акт, действие или бездействие и вредата. При липсата на който и да било елемент от фактическия състав не може да се реализира отговорността по чл. 1 ЗОДОВ.
Първоинстанционният съд правилно е приел, че е налице фактическият състав по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. Това е така, защото основният спор по делото въпросът е бил дали са били причинени неимуществени вреди на ищеца, като резултат от задържането на Ж.. За да уважи частично тази претенция съдът е приел, че тя е основателна и доказана, както от доказателствата събрани по делото - от показанията на свидетеля Б. С. С., на които е дал вяра, както и от заключението на приетата по делото съдебно-психиатрична експертиза. Този извод, следва да бъде споделен от настоящата инстанция, както се посочи по-горе. Съображенията за това са, че ищецът по делото се е справил с доказателствената тежест по закон и е установил наличието на всички елементи от състава за претендираното обезщетение по чл. 1 ЗОДОВ, последицата от което е и уважаването на предявения иск. По делото са събрани представени доказателства за реално претърпени от Ж. неимуществени вреди, представляващи физически и душевни болки и страдания, вследствие на задържането му от органите на МВР. Съдът правилно е приел, че от доказателствата по делото следва да се направи извод, че е налице незаконосъобразно действие на административен орган по повод изпълнение на административна си дейност. От представените доказателства по делото е направен правилен извод, от решаващия съд, че е налице и причинна връзка между влошено здравословно състояние на П. и неговото задържане. От приложените по настоящото дело доказателства от Ж., не се налагат различни правни изводи по делото от тези направени от първоинстанционния съд, поради което не обосновават отмяна на съдебното решение в оспорената му част от касатора.
Що се отнася до размера на определеното обезщетение, настоящата инстнация намира същия за занижен. Според чл. 4 ЗОДОВ държавата и общините дължат обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностното лице. Съгласно §1 от ЗР на ЗОДОВ за неуредените в този закон въпроси се прилагат разпоредбите на гражданските и трудовите закони, ето защо при определяне на размера на обезщетението съдът правилно е пристъпил към прилагане на разпоредбата на чл 52 ЗЗД. Според трайната съдебна практика по приложението на чл. 4 ЗОДОВ, както на гражданските съдилища, така и на административните такива, се приема, че се приема, че справедливото обезщетяване на всички неимуществени вреди, каквото изисква чл. 52 ЗЗД, означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията, на трайните поражения върху физическата цялост и здраве на пострадалото лице в във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии. Определената сума пари в най-пълна степен следва да компенсира вредите. В съответствие именно с трайната практика на ВКС съдът е присъдил обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди, които се дължат именно поради необходимостта пострадалият да бъде компенсиран в най - пълна степен за вредите от незаконните действия на правозащитните органи. Ето защо предвид степента на увреждане, необходимостта от оперативна намеса за възстановяване на увредения орган, понесените във връзка с това допълнителни болки и страдания водят на извод, че обезщетение в размер на 4000 лв. осъществява критерия за справедливост по см. на чл. 52 ЗЗД. В този смисъл определеният размер на обезщетението от административния съд следва да се увеличи до сумата от 4000 лв.
Касационната жалба подадена от СДВР е неоснователна, тъй като правилно и обосновано е прието от административния съд, че на касатора Ж. следва да се присъди обезщетение за неимуществени вреди причинени от незаконосъобразни действия от служители на касационния жалбоподател СДВР.Оно съдът е приел, че упражненото физическо насилие е в разрез както с разпоредбите на чл. 63, ал. 2 и чл. 64 от ЗМВР отм. , така и с текстове (т. 41 и т. 42) от решение на ЕСПЧ по делото „Петков и Профиров срещу България“ от 24.06.2014 г., в което е прието, че съответствието на задържането с националното законодателство не е достатъчно. Правилно съдът е посочил, че разпоредбата на чл. 5 от ЕКПЧОС§ 1изисква в допълнение, всяко лишаване от свобода да бъде в съответствие с целите за защита на индивида от произвол. При наличието на всички изискуеми елементи от фактическия състав на отговорността по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, първоинстанционният съд е формирал правилен извод за дължима от страна на СДВР обезвреда на касационния жалбоподател Ж. за претърпените от него неимуществени вреди, причинени от незаконосъобразни действия на служители на [номер] РУ при СДВР.
С касационната жалба на СДВР не се представят нови доводи или нови доказателства, които да водят до извод различен от този направен от административния съд по отношение на така определения от размер на обезщетението.
По делото от касационния жалбоподател в жалбата е направено искане за присъждане на направените по делото пред настоящата инстанция съдебни разноски, като същото е потвърдено и в открито съдебно съдебно заседание. Представен е списък на разноските, но доказатеулства за тяхното извършване не есе представят - в договора за правна помощ размерът на договореното възнаграждение не се сочи, не се сочи и дали такъв изобщо е платен.
Водим от изложеното Върховният административен съд, трето отделение, РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 7897/12.12.2016 г., постановено по адм. дело № 10887/2015 г. на Административен съд - София-град, в частта му, с която е отхвърлен искът, предявен от П. И. Ж. от [населено място] против Столична дирекция на вътрешните работи за заплащане на обезщетение по чл. 1 ЗОДОВ, над уважения размер от 2000 лв. и до размер на 4000 лв. / четири хилади лева/, като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Столична дирекция на вътрешните работи да заплати на П. И. Ж. от [населено място] допълнително сумата от 2000 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вради ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяване на иска - 10.11.2015г. и до окончателното заплащане на сумата от 4000 лева.
ОСТАВЯ в сила решение № 7897/12.12.2016 г., постановено по адм. дело № 10887/2015 г. на Административен съд - София-град в останалата част. Решението не подлежи на обжалване.