Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат Ст.С. като процесуален представител на Д. И. Ц. от [населено място] срещу въззивното решение на ОС Враца от 12.09.2019г. по в. гр. д. № 364/2019г.

Ответникът по жалбата Държавата, представлявана от министъра на финансите, в отговора си по реда на чл. 287 ал. 1 ГПК чрез юрисконсулт В.И. е заел становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски – юрисконсултско възнаграждение.

Прокуратурата на РБ не е подала отговор по реда на чл. 287 ал. 1 ГПК.

Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт.

За да се произнесе по допускането на касационно обжалване, ВКС съобрази следното:

С атакуваното решение ВОС е потвърдил решението на РС Враца от 01.04.2019г. по гр. д. № 424/2018г., с което е отхвърлен предявеният от Д. И.Ц. срещу Държавата иск с правно основание чл. 4 пар. 3 от ДЕС за присъждане на 17000лв. обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в пазарната стойност на лек автомобил „Ш.О.“, вследствие нарушения на правото на ЕС – на чл. 43 пар. 1 от Регламент /ЕО/ № 1987/2006г. на Европейския парламент и на Съвета на Европа от 20.12.2006г. за създаването и използването на Шенгенската информационна система от второ поколение /ШИС ІІ/; на чл. 111 пар. 1 от Конвенцията за прилагане на споразумението от Шенген от 14.06.1985г. между правителствата на държавите от икономическия съюз Бенелюкс, ФРГ и Френската република за постепенно премахване на контрола по общите им граници, на чл. 6 и чл. 13 от ЕКЗПЧОС и на чл. 1 от Допълнителния протокол към ЕКЗПЧОС вр. с чл. 17 ал. 1 и ал. 3 от КРБ, ведно със законната лихва от 18.04.2013г.

За да постанови решението, въззивният съд е приел за установено, че с договор от 31.07.2012г. с нотариална заверка на подписите ищецът закупил от С. П. В. л. а. „ШО.“, съответно индивидуализиран, за 2000лв., която сума продавачът получил напълно и в брой от купувача. След сключване на договора ищецът пререгистрирал автомобила на свое име в ОД на МВР В. с рег. [рег. номер на МПС], По досъдебно производство е установено несъответствие в идентификационния номер на автомобила и с протокол за доброволно предаване от 08.01.2013г. ищецът го предал като веществено доказателство по това производство. Установено е, че автомобилът е обявен за международно издирване от Чехия и Дания като предмет на престъпление с Шенген идентификатори и че негов собственик е застрахователна компания в Дания, изразила намерение да си го възстанови. С постановление от 18.04.2013г. на прокурор при ОП В. е разпоредено връщане на автомобила на собственика му. С влязла в сила присъда В. П. е признат за виновен за престъпления по чл. 316 и чл. 215 НК за това, че за времето от 08.06. до 30.08.2012г. при регистрация на автомобили съзнателно се ползвал от преправени чуждестранни официални документи за регистрация, както и че за времето от 31.07. до 15.10.2012г. спомогнал да бъдат отчуждени чужди МПС, за които предполагал, че са придобити чрез кражба.

Въззивният съд е споделил изцяло и е препратил към правните изводи на първоинстанционния съд, а именно: относно твърдяното нарушение по чл. 43 пар. 1 от Регламент /ЕО/ № 1987/2006г. – че разпоредбата предвижда компенсация за лица, за които е бил подаден сигнал в ШИС, а не за вещи - например сигналът е подаден неправомерно, съдържащ грешна информация, налице е злоупотреба с лични данни или сигналът е подаден за друго лице, а не за действително издирваното; сигналът в случая е за издирване на процесния автомобил, предмет на кражба и подлежащ поради това на връщане на действителния му собственик, сигналът не е свързан пряко с ищеца и няма как да са му причинени претендираните вреди във връзка с него, с оглед на това е ирелевантно за правата му дали в законодателството са предвидени ред и възможност за завеждане на иск пред съдилищата, а и регламентът има директно действие, без да е необходимо да бъде транспониран в националното законодателство; същото е прието и относно твърдяното нарушение по чл. 111 пар. 1 от Конвенцията за прилагане на споразумението от Шенген от 14.06.1985г. за постепенно премахване на контрола по общите граници /не предвидена възможност в националното законодателство да се иска поправка и заличаване на информация в ШИС и за търсене на обезщетение във връзка със сигнал, до който тази информация се отнася/; относно твърдяните нарушения на ЕКЗПЧОС – по чл. 13 /неприемане на закон, осигуряващ възможност и ефикасни правни средства за защита на правото на собственост при приложението на ШИС, вкл. чрез обжалването на постановлението на прокуратурата по чл. 69а ал. 8 ЗМВР отм. - че ищецът не е придобил правото на собственост върху процесния автомобил като купувач на движима вещ, която е била предмет на кражба, тя подлежи на връщане на действителния собственик, при което не може да се говори за обезвредата му от страна на държавата, чийто действия са свързани единствено с възстановяване на действителното фактическо положение; по чл. 6 ЕКЗПЧОС /неосигуряване достъп до справедлив и безпристрастен съд чрез приемането на чл. 69а ал. 15 ЗМВР отм., не допускащ обжалване на прокурорското постановление по чл. 69а ал. 8 ЗМВР отм. - че постановлението е подлежало на обжалване по реда на АПК, от което право ищецът не се е възползвал.

В допълнение въззивният е приел, че по силата на чл. 4 пар. 3 ДЕС, каквото е правното основание на предявения иск по извъндоговорна отговорност на държава-членка на ЕС, отговорността на държавата може да бъде ангажирана за всяко нарушение на общностното право чрез действия или бездействия, независимо от вида на органа – нарушител – законодателната, изпълнителната и съдебната власт. Предпоставки за това са нарушена правна норма на ЕС, предоставяща права на частноправни субекти, достатъчно сериозно /съществено/ нарушение, пряка причинно-следствена връзка между нарушението и вредите. Прието е, че не са налице в случая такива предпоставки.

Претенцията за обезщетение от Народното събрание поради невъвеждане на национални мерки за реализиране отговорността на държавата за нарушения на общностното право е оценена като неоснователна, тъй като: принципната необходимост за синхронизиране на българското законодателство с европейското не е равнозначно на разписано в общностното право конкретно задължение за приемане на специален ред за реализиране отговорността на държавата за нарушение на правото на ЕС и след като в общностна норма не е разписано такова задължение, не би могло да се претендира и обезщетение за вреди от нейното неизпълнение, което е достатъчно основание за отхвърляне на предявената претенция; приложимият процесуален ред за разглеждане на предявения иск е по ЗОДОВ като най-благоприятен съгласно принципите за равностойността и ефективността; от друга страна, вреди на ищеца са причинени, но те не са в причинна връзка с действия/бездействия на държавни органи – държавата не е автор на извършеното престъпление относно процесния автомобил, ШИС е създадена с оглед международно сътрудничество за откриване на издирвани лица и вещи, след като процесният автомобил е собственост на друго лице, връщането му на действителния собственик е с приоритет пред правата на ищеца, който има право да търси обезщетение от лицето, не изпълнило задължението си по договора за покупко-продажба да прехвърли правото на собственост, но не и от държавата, която в случая е изпълнила задълженията си по ШИС – да предостави издиреното МПС на собственика му; действията на прокуратурата, обективирани в актовете й, довели до връщането на автомобила по Регламент /ЕО/ 1978/2006г., не са противоправни, щом представляват мерки в съответствие с националното законодателство, предприети по законовия ред, следващ от чл. 69а ЗМВР отм., съгласно Решение № 2007/533 ПВР на СЕС от 12.06.2007г.

Като неоснователни са оценени и претенциите във връзка с осъществено нарушение на чл. 6 ЕКЗПЧОС чрез неосигуряване достъп до справедлив и безпристрастен съд за обжалване постановлението на прокуратурата за репариране на автомобила и че НС не е предвидило възможност и процедура за завеждане на съответен иск, респективно за обезпечаването му чрез спиране изпълнението на постановлението – компетентните полицейски и прокурорски органи са предприели необходимите действия за връщане на автомобила съгласно действащото национално законодателство, вкл. Наредба № 2727/2010г. за НШИС, тъй като автомобилът е предмет на издирване от органите в Дания, задълженията са изпълнени съобразно чл. 69а ал. 8 ЗМВР отм. и Регламент /ЕО/ № 1978/2006г.; системата ШИС и упражняването на правомощията и задълженията по нея не са средство за разрешаване на спорове за собственост върху вещите, предмет на сигнали, а средство за изземването и връщането им за целите на разследване на престъпление, свързано с тях, тези действия са насочени към международно сътрудничество при издирвани вещи с цел конфискация или да послужат като доказателство; по нататъшното разпореждане с предадената вещ е съгласно правото на държавата, заявител на сигнала, което създава основание вещта да се предаде, вкл. на лицето, от което е била незаконно отнета, в тази възможност намира израз единствено необходимостта от възстановяване на фактическото положение отпреди незаконното отнемане, но не и допустимостта по този начин да се разрешава спор за собственост или други права на засегнатите.

В изложението си по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК касаторът сочи произнасяне от въззивния съд по въпросите: 1. Следва ли националните законодателства да предвидят съответните правила за реализиране на отговорността на държавата за вреди от нарушения на общностното право – в противоречие с определение на ВКС по ч. гр. д. № 1867/2015г. ІІІ ГО; 2. Носи ли отговорност държавата за вреди, причинени от народните представители чрез действие/бездействие, което не е при или по повод изпълнение на административна дейност – например приемане/неприемане на закон, довело да нарушение на общностното право; какъв е характерът на тази отговорност – договорна или извъндоговорна, пряка или като възложител на работа – в хипотезата по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК. Твърди се и очевидна неправилност на въззивното решение. В тази връзка са изложени съображения, че чрез приемането от народните представители на разпоредбата на чл. 69а ал. 15 ЗМВР отм., забраняваща обжалването на прокурорското постановление, е отнето правото на ищеца да търси защита чрез ефективни правни средства, което е незаконно действие от страна на държавата в лицето на народното събрание. Освен това, въпреки разпоредбата на чл. 69 ал. 16 ЗМВР отм., според която отговорността за вреди във връзка с изпълнение на сигнал за издирване в ШИС, се търси съгласно националното законодателство, в него не е било прието ефективно правно средство за защита и не е била създадена никаква друга възможност за завеждане на иск и спиране изпълнението на постановлението за предаване на МПС, което е бездействие от страна на държавата в лицето на народните представители. Сочи се, че са нарушени от държавата: чл. 6 и чл. 13 ЕКЗПЧОС, чл. 1 от Допълнителния протокол към нея поради неосигуряване на справедлив и безпристрастен съд за обжалване на постановлението на прокуратурата, чл. 43 т. 1 от Регламент /ЕО/ № 1987/2006г., тъй като държавата не е предвидила възможност и процедура за завеждане на иск и за неговото обезпечаване чрез спиране изпълнението на прокурорското постановление за репатрация, чл. 11 ал. 1 от Конвенцията за прилагане на споразумението от Шенген от 14.06.1985г., тъй като не е предвидена възможност за заличаване на информация по ШИС и търсене на обезщетение от съд във връзка със сигнал, до който тази информация се отнася, чл. 17 ал. 1 и 3 от КРБ поради нарушаване правото на собственост с неприемането на закон, осигуряващ възможността за защитата му, вкл. чрез обжалване на прокурорското постановление, чл. 69а ал. 1 ЗМВР отм. поради неприемането на закон, осигуряващ правото на засегнатото лице да търси отговорност за щети и за обжалване на постановлението, въпреки което въззивният съд очевидно неправилно приел, че такива нарушения няма и че правото на достъп до съд не е ограничено.

ВКС намира, че първият поставен в изложението въпрос не е от значение за изхода на спора по делото. Той е във връзка с единия от решаващите изводи на въззивния съд, обусловили този изход, а именно, че след като в общностна норма не е разписано задължение за синхронизиране на българското законодателство с европейското чрез приемане на специален ред за реализиране отговорността на държавата за нарушение на правото на ЕС, не би могло да се претендира и обезщетение за вреди от нейното неизпълнение. Въпроси във връзка и със сами по себе си решаващите изводи, че приложимият процесуален ред за разглеждане на предявения иск е по ЗОДОВ като най-благоприятен съгласно принципите за равностойност и ефективност, че в случая претърпяната от ищеца вреда не е в пряка причинна връзка с действия/бездействия на държавни органи и че държавата чрез компетентните й органи е изпълнила задълженията си по ШИС, довели до връщането на собственика на автомобила, не са релевирани като основание за допускане на касационно обжалване, а касационният съд не може да ги вземе предвид служебно с оглед диспозитивното начало в гражданския процес и правото на защита на насрещната страна.

Вторият поставен въпрос е неотносим към резултата по делото, до който е достигнал въззивният съд. Това е така, тъй като съдът е оценил като неоснователен предявеният иск не защото е отрекъл принципно отговорността на държавата за вреди, причинени от народните представители от приемане/неприемане на закон, приемайки изрично, че такава отговорност може да бъде ангажирана за всяко нарушение на общностното право от органите на законодателната, изпълнителната и съдебната власт. Съдът е оценил като неоснователна претенцията, защото е приел, че общностна норма, предвиждаща задължение за приемане на специален ред за реализиране отговорността на държавата за нарушение на правото на ЕС, няма, че претърпяната от ищеца имуществена вреда не е в причинна връзка с действия/бездействия на държавни органи и че не са нарушени твърдяните от ищеца норми, а държавата е изпълнила задълженията си по ШИС.

Касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато и поради твърдяната му очевидна неправилност. Очевидна неправилност по смисъла на чл. 280 ал. 2 пр. 3 ГПК е налице при порок на въззивното решение, който е установим само от неговото съдържание, защото от него е явно, без необходимост от анализ на процесуалните действия на съда и страните, на представените доказателства, на приложените норми, че е допуснато особено съществено нарушение на процесуалния или материалния закон или на правилата на формалната логика. Т.е. очевидната неправилност е видимо тежко нарушение на закона или явно несъответствие между фактическите и правните изводи на въззивния съд. С оглед на това очевидно неправилен ще е съдебен акт, примерно, с който законът е приложен в обратния на вложения в него смисъл, или спорът е разрешен въз основа на несъществуваща или отменена норма или при грубо нарушение на правилата на формалната логика. Няма да е очевидно неправилен съдебен акт поради неточно прилагане и тълкуване на закона, когато е постановен в противоречие с практиката на ВКС, с решения на Конституционния съд или на Съда на ЕС, при неправилно разрешаване на спорни въпроси относно приложимия закон, действието на нормите във времето, при необоснованост в резултат на неправилно възприемане на фактическата обстановка, на необсъждане на доказателства и др. – във всички тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от наличието на предвидените в чл. 280 ал. 1 т. 1 – 3 ГПК предпоставки.

В разглеждания случай наличието на това основание за допускане на касационно обжалване касаторът основава на съображения за необоснованост и за неправилно приложение на материалния закон, които представляват касационни основания по смисъла на чл. 281 ГПК. Не се сочи порок, притежаващ характеристиките на явно тежко нарушение на процесуалния или материалния закон или на правилата на формалната логика. Сочените нарушения не са видни пряко от съдържанието на въззивното решение, а преценката дали такива са допуснати или не изисква проверка и анализ на процесуалните действия на съда и страните, на събраните по делото доказателства и съпоставянето им с формираните изводи от фактическа и правна страна. Такава преценка касационният съд може да извършва, ако допусне касационно обжалване, но не и в производството по допускането.

По изложените съображения се налага извод, че не са налице предвидените в закона и твърдяни от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

На основание чл. 78 ал. 3 и ал. 8 ГПК на ответника по касация Държавата, представлявана от министъра на финансите, следва да бъдат присъдени 200лв. юрисконсултско възнаграждение.

Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Врачанския окръжен съд, ГО, № 285 от 12.09.2019г. по в. гр. д № 364/2019г.

ОСЪЖДА Д. И. Ц. от [населено място] да заплати на ДЪРЖАВАТА, представлявана от министъра на финансите, 200лв. юрисконсултско възнаграждение.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: