- 9 -
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 2402
гр. София, 08.08.2023 година.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 22.02.2023 (двадесет и втори февруари две хиляди двадесет и трета) година в състав:
Председател: Зоя Атанасова
Членове: Владимир Йорданов
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Д. Д. гражданско дело № 3604 по описа за 2022 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 14 038/14.06.2022 година, подадена от Г. Б. Б., като непълнолетен действащ със съгласието на майка си В. К. В., срещу решение № 562/05.05.2022 година на Окръжен съд Варна, ІІ-ри състав, постановено по гр. д. № 532/2022 година.
С обжалваното въззивно решение съставът на Окръжен съд Варна е отменил първоинстанционното решение № 24/06.01.2022 година на Районен съд Варна, 49-ти състав, постановено по гр. д. № 3482/2021 година като е отхвърлил предявените от Г. Б. Б., като непълнолетен действащ със съгласието на майка си В. К. В. срещу Средно училище „Л. К. гр. Варна, иск за признаване за установено на основание чл. 71, ал. 1, т. 1 от ЗЗДискр, че през периода от 04.02.2021 година до 09.03.2021 година СУ „Л. К. чрез директора, е извършвало дискриминация по признак „увреждане“ спрямо Г. Б. Б.,
чрез отказ да бъдат предприети подходящи мерки с цел изравняване на възможностите за ефективно упражняване на правото на образование и на обучение на Г. Б. Б., довели до недопускането му до сградата на СУ „Л. К. гр. Варна за провеждане на учебни занятия, осъществено през периода от 04.02.2021 година до 09.03.2021 година; иск с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 2 от ЗЗДискр за осъждане на СУ „Л. К. гр. Варна, да преустанови нарушенията, изразяващи се в отказ да бъдат предприети подходящи мерки с цел изравняване на възможностите за ефективно упражняване на правото на образование и на обучение на Б. довели до недопускането му до сградата на СУ „Л. К. гр. Варна.
за провеждане на учебни занятия и иск с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 3 от ЗЗДискр за осъждане на СУ „Л. К. гр. Варна да му заплати сумата от 500.00 лева, частично предявен иск от сумата от 100 000.00 лева, представляващи обезщетение за претърпените от него неимуществени вреди в периода от 04.02. 2021 година–09.03.2021 година (датата на предявяване на иска), изразяващи се в предизвикано от деянието чувство за отхвърляне от Държавата и обществото, безперспективност, обреченост, малоценност, различност във физическо и психическо отношение, притеснения и страх, че в резултат от натрупване на отсъствия ще бъде изключен от училище или че ще му се наложи да повтаря класа.
В подадената от Г. Б. Б., като непълнолетен действащ със съгласието на майка си В. К. В., касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените срещу СУ „Л. К. гр. Варна искове, с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1-т. 3 от ЗЗДискр да бъдат уважени. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Варна по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
Ответникът по подадената касационна жалба СУ „Л. К. гр. Варна е подал отговор с вх. № 21 672/20.09.2022 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 562/05.05.2022 година на Окръжен съд Варна, ІІ-ри състав, постановено по гр. д. № 532/2022 година и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбата се оспорва като неоснователна като се иска да бъде оставена без уважение, а оспорваното с нея решение да бъде потвърдено.
Г. Б. Б. е бил уведомен за обжалваното решение на 12.05.2022 година, а подадената от него срещу същото касационна жалба е с вх. № 14 038/14.06.2022 година, като е подадена по пощата на 13.06.2022 година, а 11.06.2022 година и 12.06.2022 година са неприсъствени дни. Поради това и с оглед разпоредбите на чл. 60, ал. 6 и чл. 62, ал. 2 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
Съставът на Окръжен съд Варна е изложил съображения, че съгласно разпоредбата на чл. 71, ал. 1, 2 и 3 от ЗЗДискр, всяко лице, чиито права по този закон, били нарушени, можело да предяви иск пред районния съд, с който да поиска: 1. установяване на нарушението; 2. осъждане на ответника да преустанови нарушението и да възстанови положението преди нарушението, както и да се въздържа в бъдеще от по-нататъшни нарушения; 3. обезщетение за вреди. За да преценял дали било налице нарушаване на правата по смисъла на ЗЗДискр, въззивният съдебен състав съобразявал,
че в разпоредбата на чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр, се съдържала забрана на всяка пряка или непряка дискриминация, основана на пол, раса, народност, етническа принадлежност, човешки геном, гражданство, произход, религия или вяра, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично или обществено положение, увреждане, възраст, сексуална ориентация, семейно положение, имуществено състояние или на всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по който Р. Б. е страна. По настоящото производство, Г. Б. Б., считал, че по отношение на него било на лице дискриминационно отношение от ръководството на СУ „Л. К. гр. Варна, тъй като в резултат на изискването да носи предпазна маска, което според него не било съобразено с неговото здравословно състояние, е бил възпрепятстван от възможността да ходи на училище, като са му били причинени негативни емоции и преживявания.
По делото безспорно се установявало, че Г. Б. Б. бил дете със специални образователни нужди, като с решение на НЕЛК му била поставена диагноза: „смесено разстройство в поведението и емоциите“. С оглед събраните гласни и писмени доказателства, въззивният съд приемал за безспорно установено, че в изпълнение на заповедта на Министъра на здравеопазването и с оглед обявената епидемична обстановка в Р. Б. директорът на СУ „Л. К. [населено място] бил организирал спазването на противоепидемичните правила, като бил приел наредба и бил организирал посещението в училище, задължавайки всички ученици и учители да насят предпазни маски, като за целта бил въведен и пропускателен режи, осъществяван от служители на училището, които следвало да следят за спазването на разписаните правила.
Предвид на това се налагал изводът, че по отношение на всички ученици и служители в училището (а не само по отношение на Б.) е било въведено еднакво изискване за задължително носене на предпазни маски. Т.е. с оглед наведените твърдения и установените факти, се касаело за дискриминация, основана на увреждане, а според критериите, заложени в ал. 2 и ал. 3 на чл. 4 от ЗЗДискр-доколкото заповедта за носене на маска се отнасяла за всички, то ставало въпрос за непряка такава, тъй като в резултат на изискванията, установени по отношение на всички ученици, Г. Б. Б. се бил почувствал в по-неблагоприятно положение оглед собственото си здравословно състояние.
Според разпоредбата на чл. 4, ал. 3 от ЗЗДискр, непряка дискриминация било поставянето на лице или лица, носители на признак по чл. 4, ал. 1,….които търпели по-малко благоприятно третиране или били поставени в особено неблагоприятно положение, произтичащо от привидно неутрални разпоредба, критерий или практика, освен ако разпоредбата, критерият или практиката били обективно оправдани с оглед на законова цел и средствата за постигане на целта били подходящи и необходими. Тълкувайки цитираната разпоредба, се налагал изводът, че за да била осъществена непряка дискриминация, в резултат от привидно неутрални разпоредби или практики, лицето трябвало да бъде поставено в особено неблагоприятно положение, освен ако разпоредбата, критерият или практиката са били обективно оправдани с оглед на законова цел и средствата за постигане на целта били подходящи и необходими. Въпреки наличието на „увреждане“ по смисъла на закона, въззивният съд намирал, че по делото не се установявало извършването от СУ „Л. К. гр. Варна на дискриминация по отношение на Г. Б. Б.. На първо място въззивният съд намирал за уместно да отбележи, че в процесния период 04.02.2021 година и 05.02.2021 година в Р. Б. със заповед на Министъра на здравеопазването била обявена (удължена) епидемична обстановка, свързана с разпространението на КОВИД 19, като за периода от 01.02.2021 година до 30.04.2021 година били въведени конкретни противоепидемични мерки.
Съгласно т. 7 от заповедта, всички лица, които се намирали в закрити обществени места, били длъжни да имат поставена защитна маска за лице за еднократна и многократна употреба. В т. II и т. III било посочено, че противоепидемичните мерки са задължителни за прилагане от всички работодатели, които били собственици или управлявали обекти с обществено предназначение, както и, че те били отговорни за организирането, прилагането и изпълнението на въведените с тази заповед противоепидемични мерки. Предвид което въззивният съд намирал, че въведеното от директора на СУ „Л. К. гр. Варна изискване за носене на предпазни маски, и съответно контролът за спазването му, бил напълно съответно и в изпълнение на заповедта на Министъра на здравеопазването. Следвало да се отбележи, че правата по ал. 3 на чл. 4 от ЗЗДискр, не били абсолютни, а както било посочено в самата разпоредбаследвало да се приеме, че била налице дискриминация само ако разпоредбата/практиката не били обективно оправдани с оглед на законова цел, и/или средствата за постигане на целта не били подходящи и необходими.
Във връзка с това, въззивният съд считал, че задължението за носене на предпазна маска в закрити обществени сгради е било не само въведено с изрична заповед на министъра, но и обективно оправдано с оглед необходимостта от защита на общественото здраве. Наличието на обществено значим интерес налагало въвеждането на тези ограничаващи и задължаващи всички граждани правила в този период. На следващо място, въззивният съд считал, че Г. Б. Б. не е бил поставен в особено неблагоприятно положение. От показанията на разпитаните свидетели се установявало, че изискването за носена на маска се било спазвало стриктно само по време на влизането в училище-когато много ученици са се струпвали на входа. През останалото време докато бил на училище, Г. Б. Б. не е бил задължаван да носи маската непрекъснато тъй като е бил в индивидуална форма на обучение-сам в стая с един преподавател. Съставът на Окръжен съд Варна приемал също така, че всъщност Г. Б. Б. не бил отказвал категорично да носи маската, и след като бил подканван от лицата, упражняващи контрол на входа поставял същата и оставал с нея поне докато влезе в училище.
По делото не били наведени твърдения, нито били представени доказателства Г. Б. Б. да страда от здравословен /физиологичен или психически/ проблем, във връзка с който да му било противопоказно носенето на маска. Медицински документ, установяващ такова обстоятелство, издаден от съответния специалист, или личния лекар, не бил представен и пред директора на училището. Въззивният съдебен състав не установил по отношение на Г. Б. Б., и с оглед здравословното му състояние да е било осъществено дискриминационно отношение. Спрямо него било важало изискването за носене на маска, каквото изискване имало по отношение на всички ученици и учители, както и за останалите деца със специални образователни нужди, учащи в същото училище. Ръководството на СУ „Л. К. гр. Варна било осигурило индивидуална форма на обучение, която била адекватна на здравословното състояние на Б. и нуждите му, както и индивидуален преподавател, съобразно неговите емоционални и интелектуални нужди. В резултат на това, Б. се бил обучавал в самостоятелна стая, в присъствието само на един учител, поради което не се налагало да носи и предпазна маска през целия си престой в училище.
По принцип всеки гражданин имал право на лично мнение по отношение на необходимостта и ползата от медицинска маска, но когато носенето на такива било задължително с оглед защитата на общественото здраве, правилата следвало да се спазват, независимо от личното предпочитание, тъй като предимство се давало на обществения пред личния интерес. Право на ученика в процесния период е било (с помощта на неговите родители) да избера по какъв начин да осъществява учебния процес: присъствено-в сградата на училището; или дистанционно-в електронна среда, в зависимост от конкретните си желания, виждания и приоритети. Следвало да се отбележи, че както родителите на Г. Б. Б. са се били притеснявали как тяхното дете ще се чувства с маската, така родителите на останалите деца са се били притеснявали техните деца да не се разболеят, ако техните съученици са без маски. Ако Г. Б. Б. считал, че за него било важно да учи присъствено следвало да спазва правилата досежно носенето на маска, установени по отношение на всички, които искат да влязат в сградата на училището.
От разпита на свидетелите се установявало, че Г. Б. Б. не бил конфликтен и бил склонен да спазва правилата след като по адекватен начин му се обясни, че това било задължително за да може да влезе в училище. По делото липсвали доказателства, от които да се направи категоричен извод, че Г. Б. Б. бил имал проблем с носенето на маската, а по-скоро възниквали съмнения, че такъв имала неговата майка. В зависимост от гледната точка, можело да се възприеме, че задължението за носене на маска ограничава правата, но при извънредна ситуация, каквото била и епидемичната обстановка, било допустимо известно ограничаване на правата на конкретния индивид, когато това било интерес на обществото-в конкретния случай-с цел опазване на живота и съхраняване на здравето на всички. По такива съображения от обществен интерес било допустимо ограничаването на основни права-например правото на свободно предвижване, или правото на образование. Въззивният съд намирал за неуместно искането да бъде определен часови диапазон за влизане единствено на Г. Б. Б. в сградата на училището, тъй като не ставало въпрос само за влизането, а за изместване на началото на учебните часове, които обаче били по график, и въпреки, че Б. се обучавал в индивидуална форма, неговите учители имали часове с други деца съобразно утвърдената училищна програма.
По тези съображения, въззивният съд считал, че доколкото не се установявало по отношение на Г. Б. да е била осъществена дискриминация по смисъла на чл. 4 от ЗЗДискр, то като неоснователни следвало да бъдат отхвърлени всички, предявени от него искове с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1-т. 3 от ЗЗДискр.
С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Г. Б. Б., като непълнолетен действащ със съгласието на майка си В. К. В. е поискал въззивното решение на Окръжен съд Варна да бъде допуснато до касационно обжалване по правните въпроси за това длъжен ли е ищецът, който твърди, че е дискриминиран да доказва пълно фактите, от които черпи благоприятни правни последици и за това длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите към решението си всички допустими и относими към спорния предмет доводи и възражения на страните.
По отношение на първия от въпросите са изложени твърдения за противоречие между приетото от въззивния съд и приетото с определение №261/15.02.2011 година, постановено по гр. д. № 449/2010 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., в което е посочено, че страната, твърдяща, че е пострадала от дискриминация, трябва да докаже не факта на нарушението, а само факти, вероятно индициращи наличието на такова. В този случай другата страна носи доказателствената тежест относно твърдението, че третира ищецът по начин, идентичен в сравнение с останалите правни субекти или че има законна причина за различно третиране. В случаят касаторът твърди, допуснато от въззивната инстанция нарушение на правилото за разпределение на доказателствената тежест по чл. 9 от ЗЗДискр, тъй като искът бил отхвърлен със заключение, че не са били ангажирани доказателства, от които да се направи категоричен извод, че Г. Б. Б. има проблем с носенето на предпазна маска. Поради това така поставения въпрос не обуславя допускането на въззивното решение на Окръжен съд Варна до касационно обжалване, доколкото съдебният състав не е отхвърлил предявените искове по чл. 71, ал. 1, т. 1-т. 3 от ЗЗДискр само на това основание. Видно от цитираните по-горе мотиви към въззивното решение исковете са отхвърлени поради множество причини, като наличието и само на една от тях би изключило твърдяната от Б. непряка дискриминация и е основание за отхвърляне на исковете. Освен това именно наличието на обстоятелства, които са пречка Б. да носи предпазна маска, обосновават твърдяната от него непряка дискриминация и правят съществуването й вероятно, поради което той носи доказателствената тежест за установяването им.
По отношение на втория въпрос се твърди противоречие между въззивното решение и приетото в решение № 3/15.03.2016 година, постановено по гр. д. № 2526/2015 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., решение № 127/05.04.2011 година, постановено по гр. д. № 1321/2009 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. и решение № 161/04.10.2016 година, постановено по т. д. № 2220/2011 година по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о. Този въпрос не обуславя допускането на въззивното решение на Окръжен съд Варна до касационно обжалване.Това е така, тъй като при постановяването на обжалваното решение въззивният съд е съобразил вмененото му от чл. 12 и чл. 235 от ГПК задължение, така както същото е конкретизирано в съдебната практика, задължаващо го, при постановяване на решението си, да извърши преценка на всички събрани по делото доказателства и доводите на страните. Въз основа на твърденията, възраженията и доводите на страните съдът трябва да определи предмета на доказване по делото, който съгласно чл. 153 от ГПК обхваща, всички относими към спорното право правнорелевантни факти и връзките между тях. Като следствие от това съдът е длъжен да обсъди всички събрани по делото допустими и относими доказателства, като въз основа на това приеме, кои от твърденията, възраженията и доводите на страните, приема за доказани и кои не. Обсъждането на доказателствата трябва да бъде извършено от съда по вътрешно убеждение, като същите бъдат преценени както поотделно, така и в тяхната съвкупност. При това не може да бъде давано преимущество на едни доказателства над други, освен ако това не произтича от закона или част от доказателствата да бъдат игнорирани, при положение, че съдът не ги е изключил от доказателствения материал по делото. Доказателствата не трябва да бъдат преценявани само сами за себе си, а във връзка едни с други, като се спазват опитните правила и правилата на формалната логика. При наличието на противоречиви доказателства съдът е длъжен да посочи, на кои от тях дава вяра и защо, а на кои не и поради каква причина. Съдът обаче не е длъжен да преценява онези твърдения, доводи и възражения на страните, които са неотносими към конкретния спор, а също така и неотносимите към предмета на доказване доказателства, както и да излага мотиви във връзка с тях. Въззивният съд е изложил собствени мотиви, както по отношение на твърденията, доводите и възраженията на страните, така и по отношение на установената въз основа на тях фактическа обстановка и следващите се от същата правни последици. При това изискването е мотивите към решението да бъдат кратки, като не е необходимо в тях да бъде посочвано изрично какво точно приема съда по всяко едно от твърденията, доводите и възраженията, а е достатъчно от общото изложение да може да се направи извод, че същите са взети предвид от съда. При това не съществува изискване съответното твърдение, довод или възражение на страната да бъде възпроизведено буквално в мотивите към решението. Съдът може да преформулира същите в мотивите към решението си, в който случай дали те са разгледани ще трябва да се направи от смисъла, следващ от пълния текст на мотивите. В случая въззивният съд е разглеждал фактите, на които се основават твърденията, доводите и възраженията на касатора, но е стигнал до правен извод за тях, който се различава от този на Б.. Съдът се произнася по твърденията, доводите и възраженията на страните, като обсъжда фактите, въз основа на които страните ги обосновават.
Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 562/05.05.2022 година на Окръжен съд Варна, ІІ-ри състав, постановено по гр. д. № 532/2022 година, по подадената срещу него от Г. Б. Б., като непълнолетен действащ със съгласието на майка си В. К. В., касационна жалба с вх. № 14 038/14.06.2022 година и такова не трябва да се допуска.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 562/05.05.2022 година на Окръжен съд Варна, ІІ-ри състав, постановено по гр. д. № 532/2022 година.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.