О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 5487

гр. София, 27.11.2024 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и трети октомври две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ

ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА

Р. Я.

изслуша докладваното от съдията П. С. гр. д. № 511/2024 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. И. И. и Т. И. И.-М. от [населено място] срещу въззивно решение № 386 от 30.10.2023 г., постановено по в. гр. д. № 418/2023 г. на Русенския окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.

С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 373 от 24.03.2023 г. по гр. д. № 4422/2022 г. по описа на Русенския районен съд, с което са отхвърлени като неоснователни предявените от касаторите против Е. П. С. искове с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ищците са собственици на по 1/2 ид. част от недвижим имот, представляващ сграда с идентификатор ****, със застроена площ от 24 кв. м, с предназначение - гараж, находяща се на адрес [населено място], [улица], придобит на основание наследствено правоприемство, а в условията на евентуалност - давностно владение.

По делото е установено, че ищците в първвоинстанционното производство А. И. И. и Т. И. И.- М. са наследници по закон /деца/ на И. А. И., починал на 17.09.2016 г. Наследодателят им е син и един от наследниците по закон на А. И. Х.. Последният с договор за покупко-продажба от 24.07.1954 г., обективиран в нот. акт № 135/1954 г., е придобил собствеността на 1/2 ид. част от застроено и незастроено дворно място с площ от 458,5 кв. м, съставляващо парцел *-* в кв. 49 по плана на [населено място], находящо се на [улица], заедно с изградената в него паянтова жилищна сграда със застроена площ от 86,10 кв. м. В дворното място е имало изградена и масивна къща със застроена площ от 89 кв. м, която не е била предмет на договора за покупко-продажба. Паянтовата сграда е съборена и в дворното място е построена нова масивна жилищна сграда на два етажа, със застроена площ от 97 кв. м. С нот. акт № 186/1975 г. А. И. Х. е дарил първия етаж от новопостроената сграда на двете си деца - В. А. М. и И. А. И., които през 1994 г. са извършили делба на жилищната сграда, като всеки от тях е станал самостоятелен собственик на един от етажите на къщата (наследодателят на ищците - на първия) и на по 1/4 ид. част от дворното място. С два договора за дарение (нот. акт № 154/2015г. и нот. акт № 37/2016 г.) И. А. И. е дарил на дъщеря си Т. И. И.-М. и на сина си А. И. И. по 1/2 ид. част от самостоятелен обект в сграда с идентификатор *****, както и по 1/8 ид. част от дворното място. С нот. акт № 190/2021г. ответницата Е. П. С. е призната за собственик по давностно владение и наследство на процесната сграда с идентификатор **** с площ 24 кв. м и предназначение „промишлена сграда“, а с нот. акт № 47/2022 г. тя и съпругът й са продали сградата на К. П. П. с посочено предназначение „хангар, депо, гараж“. Според представената по делото актуална скица от АГКК - [населено място], в поземлен имот с идентификатор *** има разположени три сгради - с идентификатори ****, **** и ****. В декларация по чл. 14 ЗМДТ З. К. П. е посочил, че притежава имот по [улица] (в другата масивна сграда в същия парцел), включващ и процесния гараж, посочен като производствен обект, построен през 1987 г. и с РЗП от 25 кв. м.

Според заключението на съдебно-техническата експертиза към момента на огледа в имота не съществува сграда с описание като тази в нотариалния акт от 1954 г. В плана от 1959 г. очертанията на сграда, разположена на мястото на сграда с идентификатор ****, са зачеркнати, което означава, че същата е премахната докато този план е бил действащ, т. е. същата е била премахната след 1959 г. В този план на мястото на премахнатата сграда е нанесена друга сграда – паянтова стопанска, построена след 1959 г., като в разписните листи са записани само имената на собствениците на целия имот /парцел/ през годините, но не и данни за собствеността на отделните сгради. В плана от 1985 г. паянтовата стопанска постройка не е нанесена. На мястото на премахнатата сграда в годините е нанасяна друга постройка, чиито размери и сочената конструкция са различни в различните планове. От показанията на свидетеля А. К., които са кредитирани от съда, е установено, че процесната сграда е построена от другите съсобственици на дворното място и наследодатели на ответницата.

При тези фактически данни съдът е приел, че сграда с идентификатор **** не е част от закупената от наследодателя на ищците паянтова сграда, поради което те не могат черпят права от договора за покупко-продажба от 24.07.1954 г., респ. не са я придобили на основание покупка и наследствено правоприемство. Във връзка с заявеното при условията на евентуалност основание на иска е посочено, че ищците не са придобили процесната сграда и на основание давностно владение, тъй като от свидетелските показания е установено, че А. И. е упражнявал владение върху нея в последните около седем години, ползва я като гараж и отказва достъп до нея на ответницата, който период не е достатъчен за придобиването на правото на собственост по давност.

Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите сочат, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Погива ли правото на собственост с погиването на една постройка или същото cе трансформира в право на строеж, т. е. в право на лицето да построи отново и да стане собственик на новопостроеното, независимо от основанието, на което е придобита собствеността върху съборената постройка; 2. Ако на мястото на съборена сграда в съсобствен терен едноличният собственик на съборената сграда е изградил нова, в по-малък обем и в различен вид, придобива ли същият право на собственост върху тази нова сграда; 3. Длъжен ли е съдът да приложи императивна правна норма, която е от значение за решаване на правния спор, и конкретно длъжен ли е да приложи презумпцията на чл. 92 ЗС, дори ако страната не се е позовала на нея; 4. Длъжен ли е въззивният съдът да изложи свои собствени мотиви въпреки препратката по чл. 272 ГПK и да обсъди всички доводи на страните; 5. Длъжен ли е съдът при наличие на противоречиви свидетелски показания да извърши преценка за тяхната достоверност и да излoжи мотивирано становище кои от тях кредитира и защо, като при преценката си за това обсъди в съвкупност всички останали представени по делото допустими и относими към правния спор доказателства. Бланкетно се релевира основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение.

Ответната страна по жалбата М. И. И. не е подала писмен отговор.

Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставена от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/.

Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1./. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице.

Първите два свързани въпроса са решени в съответствие със сочената от касаторите практика на ВКС – решение № 675 от 2626.01.2011 г. по гр. д № 656/2009 г. , І г. о., решение № 873 от 17.12.2010 г. по гр. д. № 175/20110 г., І г. о., и решение № 147 от 07.08.2012 г. по гр. д. № 880/2011 г., ІІ г. о., според която правото на строеж е неделимо от правото на собственост върху сградата и при нейното разрушаване то се запазва, независимо от правния способ за придобиването му. От правилото, че собственикът може да построи отново обекта, ако същият погине, съществуват изключения, при които с премахването на постройката се погасява и правото да бъде възстановена (например в случаите на временни постройки със статут по чл. 120 ППЗТСУ /отм./, когато за терена има нови предвиждания, когато обектът не представлява „строеж” по смисъла на § 1 ДР на ППЗТСУ /отм./, съответно § 5, т. 38 ДР на ЗУТ и др.). При възстановяването на разрушената сграда новата постройка следва да бъде със същата площ и обем като предишната. За да е допустимо отклонение от параметрите на погиналата постройка, е необходимо това да е предвидено в акта за учредяване. В противен случай построеното ще се счита за собственост на собственика на земята съгласно правилото на чл. 92 ЗС, ако представлява самостоятелен обект на собственост.

В настоящия случай процесната постройка не съответства по вид, площ и обем на закупената през 1954 г. от наследодателя на касаторите жилищна сграда, нито по делото е установено новата сграда да е построена от ищците, поради което изводът на съда, че те не могат да се легитимират като нейни собственици на това основание, е в съответствие с установената практика на ВКС. Това изключва приложното поле на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, на което касаторите се позовават във връзка с втория поставен въпрос. Ето защо тези въпроси не могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване.

Третият поставен въпрос в изложението също не обосновава предпоставки за допускане на касационния контрол. Същият не е зададен в контекста на конкретни правни разрешения и изводи на въззивния съд, а е общо и теоретично формулиран, поради което не отговаря на характеристиките за правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Във връзка с този въпрос следва да се отбележи, че съгласно практиката на ВКС при предявен положителен установителен иск за собственост съдът следва да се произнесе само по заявените от ищеца придобивни основания, като не е допустимо разглеждането му на непредявено основание.

Последните два свързани въпроса също са решени в съответствие със задължителните разяснения, дадени в ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, както и с каузална практика на ВКС /решение № 23 от 03.04.2017 г. по гр. д. № 2634/2016 г., III г. о., решение № 802 от 23.02.2011 г. по гр. д. № 1783/2009 г., IV г. о., решение № 166 от 15.07.2013 г. по гр. д. № 1285/2012 г., III г. о., решение № 139 от 24.04.2013 г. по гр. д. № 926/2012 г., IV г. о. и др. /, с която е прието, че мотивите към въззивното решение следва да отразяват самостоятелната решаваща дейност на въззивната инстанция като инстанция по съществото на спора и че разпоредбата на чл. 272 ГПК не освобождава въззивния съд от задължението да се произнесе по предмета на делото, след като обсъди събраните доказателства, доводите и възраженията на страните, при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивна проверка - чл. 269 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл именно по този начин, тъй като не само е препратил към мотивите на първоинстанционното решение, каквато възможност му е предоставена с разпоредбата на чл. 272 ГПК, но наред с това е изложил и собствени мотиви по спорното право в отговор на релевираните във въззивната жалба оплаквания. В случая мотивите на въззивната инстанция са ясни и формирани в резултат на собствената й дейност по оценка и анализ на събраните по делото доказателства и обсъждане на доводите и възраженията на страните. С оглед противоречивите показания на свидетелите, в съответствие с установената практика е посочено и защо се дава вяра на едните, а не се кредитират показанията на другите свидетели. В допълнение следва да се отбележи, че визираното в чл. 12 ГПК задължение на съда да прецени всички доказателства по делото не означава задължение за тяхното поименно посочване и изброяване, респ. за изрично изразяване на мотиви по всяко от тях, а необсъждането на конкретни аргументи и доводи на страната може да обоснове наличие на основание за допускане на касационно обжалване, само ако това би имало значение за крайния извод на съда за основателността на предявения иск. Обстоятелството, че касаторите не са съгласни с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излагат аргументи за неправилност на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в настоящото производство по чл. 288 ГПК, респ. в него не могат да се обсъждат и направените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК общи касационни оплаквания.

Обжалваното решение не страда от пороци, водещи до неговата нищожност или недопустимост. Не се констатира и видимо тежко нарушение на закона, или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт, а сочените от касаторите евентуални негови пороци не могат да бъдат квалифицирани и като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС.

С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.

По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 386 от 30.10.2023 г., постановено по в. гр. д. № 418/2023 г. на Русенския окръжен съд.

т о не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: