О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 617 гр.София, 01.08.2023 година

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на тридесет и първи юли през две хиляди двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Б. Б. ЧЛЕНОВЕ: КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА

АНЖЕЛИНА ХРИСТОВА

като изслуша докладваното от съдия Генковска ч. т.д. № 759 по описа за 2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на „Банка ДСК“ ЕАД срещу определение № 1126/20.03.2023г. по в. ч.гр. д. № 388/2023г. на Варненски окръжен съд, с което е потвърдено протоколно определение № 398/27.01.2023г. по гр. д. № 883/2022г. на Варненски районен съд, 12 състав, за прекратяване на производството по делото поради липса на международна компетентност на българския съд да разгледа спора по правилата на Регламент /ЕС/ № 1215/2012г.

В частната касационна жалба се сочи, че обжалваното определение е неправилно поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Частният касатор счита за неправилен извода на съда, че приложение намира защитната компетентност при потребителски договори, установена в чл. 17, § 1, б. „б“ от Регламент /ЕС/ № 1215/2012. Твърди, че не е налице общата предпоставка на въвеждащото изречение на разпоредбата – договорът да е сключен от лице за цел, която може да се приеме, че е извън неговата търговска дейност и професия, тъй като отпуснатият кредит е за заплащане на такса за обучение за придобиване на професионална квалификация лекар, т. е. за бъдеща дейност, която има професионално естество. Излага съображения и за липса на допълнителните предпоставки, визирани в букви „а“, „б“ и „в“ на чл. 17, ал. 1. Твърди, че изводът на въззивния съд за наличие на хипотезата на б. „б“ е неправилен, доколкото последната се прилага единствено за заеми, които се отнасят до финансиране на продажбата на стоки. Счита, че в България се намира последното известно местоживеене на ответника и не е установено със сигурност негово местоживеене на територията на Германия.

Искането за допускане на касационно обжалване е обосновано със следните правни въпроси: 1/ Следва ли договорът за предоставяне на студентски кредит за финансиране на такси за обучение да се квалифицира като договор, сключен с лице – потребител, за цел, която може да се приеме, че е извън неговата търговска дейност или професия, съгласно автономната дефиниция на чл. 17, § 1 от Регламент /ЕС/ № 1215/2012?; 2/Приложим ли е чл. 17, § 1, б. „б“ от Регламент /ЕС/ № 1215/2012 към всякакви заеми, сключени с потребител по смисъла на чл. 17, § 1 от същия нормативен акт, или само за такива, които са предоставени за финансиране на продажбата на стоки на такива лица?; 3/ Какво е съдържанието на понятието „местоживеене“ по смисъла на чл. 18, т. 2 от Регламент /ЕС/ № 1215/2012? По първия въпрос частният касатор обосновава допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, поради противоречие на обжалваното определение с актове на Съда на ЕС – решение от 25.01.2018 г. по дело С-498/16, решение от 14.02.2019г. по дело С-630/17, решение от 03.10.2019 г. по дело С-208/18, решение по дело С-269/95 и решение от 09.03.2023 г. по дело С-177/22. По втория въпрос релевира допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като твърди, че същият е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. По третия въпрос въвежда допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, поради произнасяне от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение № 886/09.11.2011г. по ч. т.д. № 130/2011г. на ВКС, II т. о., определение № 649/22.11.2010г. по ч. гр. д. № 631/2010г. на ВКС, IV г. о., определение № 543/16.06.2016г. по гр. д. № 1754/2016г. на ВКС, IV г. о. и решение № 270/19.02.2015г. по гр. д. № 7175/2013г. на ВКС, IV г. о., както и с акт на Съда на ЕС – решение от 17.11.2011 г. по дело С-327/10.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение, предвид данните по делото, приема следното:

Частната касационна жалба е постъпила в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт по чл. 274, ал. 3 ГПК.

За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е констатирал, че първоинстанционният съд е сезиран с иск, предявен от „Банка ДСК“ ЕАД за осъждане на Ф. С. М. за задължения, произтичащи от целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти по ЗКСД от 09.12.2013г. Констатирал е още, че ответникът е бил студент по медицина в МУ – [населено място], имал е настоящ адрес в [населено място] и в това си качество е получил целевия потребителски кредит, чието предназначение, съгласно чл. 1 от договора, е за заплащане на такси за обучение. Съобразявайки изготвените справки, въззивният съд е приел за установено, че длъжникът не притежава движимо или недвижимо имущество, регистрирано в РБългария; няма данни за избор на личен лекар, регистрирани трудови договори или извършвана стопанска дейност за периода 2018г.-2022г.; същият е немски гражданин, като няма данни за преминаване на границата от и към България, както и че е бил продължително пребиваващ гражданин на ЕС в РБългария за периода 15.11.2013г.-23.09.2015г., като след тази дата не са подавани заявления за издаване на удостоверения за пребиваване. Отчел е също, че вследствие на съдебна поръчка за връчване на исковата молба, ведно с приложенията към нея, на посочения от ищеца адрес във Ф.Р.Германия, книжата са връчени на адресата в съответствие със закона на държавата – членка с пощенка услуга чрез пускането им в пощенската кутия на апартаментите. Позовавайки се практика на ВКС, ВОС е намерил, че банковото кредитиране по ЗКСД покрива характеристиките на потребителски договор по смисъла на чл. 17, § 1, б. „б“, пр. 1 от Регламент /ЕС/ № 1215/2012, тъй като предвижда изплащането на вноски и е сключен във връзка с обучението на студент, който още не е придобил квалификация и не упражнява професия. Съобразявайки разпоредбите на чл. 18, т. 2 и чл. 62 от Регламента, решаващият състав е приел, че местоживеенето на длъжника не е в РБългария, поради липсата на данни за обвързаност на лицето с територията на страната – не е налице разрешение за пребиваване, както и данни за икономическа дейност, имотна или здравна връзка със страната. Изтъкнал е, че наличието на предходно временно пребиваване с давност от преди много години не покрива изискуемия от закона критерий за обичайно местопребиваване в страната. Фактът, че потребителят не е уведомил доставчика за настъпила промяна в местоживеенето си е ирелевантен за приложението на чл. 18, т. 2 от Регламента. Върнатите в изпълнение на съдебната поръчка книжа не установяват промяна на местожителството на ответника, а единствено удостоверяват невъзможност за осъществяване на пряка връзка с пощенския служител поради липса на достъп до жилище при наличие на пощенска кутия за кореспонденция. Изтъкнал е, че не е налице хипотеза, аналогична на описаната в цитираното от ищеца решение по дело С-327/2010, доколкото в договора за кредит фигурира адрес за кореспонденция в Германия. Отказал е да сподели разбирането, че изборът на страните да приложат българското право към материалното правоотношение обхваща и избор на подсъдността на българските съдилища, като е изложил съображения, че изборът на приложимо право е различен от избора на компетентен съд, както и че споразумението за компетентен съд трябва пряко да следва от волята на страните, а не да се извлича от други уговорки. Предварителното договаряне на подсъдност, която да дерогира приложението на раздел IV от Регламента е недопустимо, а споразумяването относно международната подведомственост на спора е възможно само след неговото възникване, но и не след това. С оглед на тези съображения и при отчитане на обстоятелството, че в първото по делото съдебно заседание ответникът не се е явил, за да приеме компетентността на сезирания съд, по смисъла на чл. 26 от Регламента, въззивният съд е достигнал до извода, че липсва положителна процесуална предпоставка за разглеждане на потребителския спор с международен елемент.

Настоящият състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.

Първият и вторият въпроси кореспондират с решаващите мотиви на въззивния съд за приложението на чл. 17, § 1, б. „б“, пр. 1 от Регламент /ЕС/ № 1215/2012 при определяне на международно компетентния по спора съд, поради което обосновават общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, но не са налице поддържаните допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК.

По отношение на предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК: Цитираните от частния касатор решения на СЕС касаят начина на тълкуване на понятието „потребител“ – самостоятелно, главно на основата на системата и целите на Регламента; стеснително, като се изхожда от положението на това лице в рамките на конкретния договор, във връзка с естеството и целта на същия, а не от субективното качество на това лице. Първи въпрос като формулировка не поставя проблем за използваните от решаващия съд кретерии за тълкуване на определено понятие, а е насочен към краен извод дали договор за кредит, сключен по реда на ЗКСД със студент за финансиране на таксите му за обучение, е потребителски по смисъла на Регламента. По този въпрос е налице практика на ВКС, обективирана в определения по ч. т.д. № 226/2023г. на ВКС, I т. о., по ч. гр. д. № 678/2021 г. на ВКС, IV гр. д., която приема, че този договор има потребителски характер и от която въззивният съд не се е отклонил.

По отношение на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК във връзка с втория правен въпрос: В чл. 17, § 1 от Регламент /ЕС/ № 1215/2012 по отношение на дела във връзка с договор, сключен от лице – потребител, за цел, която може да се приеме, че е извън неговата търговска дейност или професия, компетентността се определя от раздел 4 „Компетентност при потребителски договори“, без да се засягат чл. 6 и чл. 7, т. 5 на Регламента, ако се отнася до: а/ договор за продажба на стоки на изплащане на вноски; б/ договор за заем, изплатим на вноски, или за всяка друга форма на кредит, предоставен за финансиране на продажбата на стоки, или в/ във всички останали случаи, договорът е сключен от лице, което извършва търговски или професионални дейности в държавата – членка, където потребителят има местоживеене, или което с всички средства насочва тези дейности към тази държава – членка или към няколко държави, включително тази държава – членка, и договорът попада в обхвата на тези дейности.

В цитираните по–горе определения на ВКС и в тези по ч. гр. д. № 5000/2021 г.. на ВКС, IV г. о. , ч. гр. д. № 3086/2021 г. на ВКС, IV г. о. и ч. гр. д. № 3772/2021 г. на ВКС, III г. о. е прието, че разпоредбата не изисква едновременното и кумулативното наличие на всяко едно от допълнителните условия по б. „а“, б. „б“ и б. „в“, за да се определи договорът като потребителски, а е достатъчно наличието само на едно от тях, като самата б. „б“ съдържа две хипотези: договорът е потребителски, когато се отнася до договор за заем, изплатим на вноски, или до всяка друга форма на кредит, предоставен за финансиране на продажбата на стоки. Двете хипотези, свързани със съюза „или“, трябва да се разглеждат като самостоятелни и независещи една от друга, а изискването кредитът да е предоставен за финансиране на продажбата на стоки е относимо само към втората категория договори – тези, които са различни от договора за заем, изплатим на вноски, но с оглед на съдържанието и последиците си могат да бъдат разглеждани и като форма на кредитиране на лицето за покупката на стоки. В този смисъл е и използването на единствено число, т. е. същото се отнася до кредита, предоставен чрез другите сделки, различни от договора за заем, изплатим на вноски, докато ако се отнасяше и до двата вида сделки, предвидени в разпоредбата би трябвало да бъде използвано множествено число. С оглед на изложеното следва, че предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не са налице, доколкото разпоредбата на чл. 17, § 1, б. „б“, пр. 1 от Регламент /ЕС/ № 1215/2012 е ясна, не се нуждае от тълкуване, както и няма данни, че при прилагането й се достига до противоречиви разрешения.

Третият въпрос не отговаря на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като е формулиран общо и теоретично, без да е съобразен с решаващите мотиви на въззивния съд. Той е приел, че под местоживеене по смисъла на Регламент /ЕС/ № 1215/2012 съобразно действащото вътрешно право на РБългария се разбира мястото, в което лицето се е установило преимуществено да живее, без това да е свързано с необходимост от регистрация или разрешение за пребиваване или установяване, т. е. при съобразяване на посочената практика на ВКС. Изводът, че местоживеенето на ответника по смисъла на Регламента не е в РБългария, е формиран след обсъждане на конкретните факти по делото и липсата на доказателства за обвързаност на лицето с територията на РБългария. Поради това въпросът по начина, по който е формулиран, не се явява обуславящ за изхода на делото и не обосновава допускането на касационно обжалване. Следва да се посочи, че не е налице идентичност между фактите по решение по дело C-327/10 на СЕС и процесното дело, доколкото въззивният съд е установил посочване в договора за кредит и на друг адрес, извън този в РБългария, на който е извършил връчване и е приел, че съобразно събраните доказателства и според законите на държавата членка то е надлежно.

По изложените съображения обжалваното определение не следва да се допуска до касационно обжалване.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Първо отделение

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 1126/20.03.2023г. по в. ч.гр. д. № 388/2023г. на Варненски окръжен съд, II състав.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: