Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. Д. Л. и С. В. Л., подадена чрез адв. А. М., против въззивно решение № 217/20.12.2019 г. по гр. д. № 492/2019 г. на Апелативен съд - Пловдив в частта му, с която е потвърдено решение № 287/07.07.2019 г. по гр. д. № 57/2018 г. на Окръжен съд - Смолян, в частта, с която са отхвърлени предявените от В. Д. Л. и С. В. Л. против О. Д искове за присъждане на обезщетение за търпени от двамата неимуществни вреди, вследствие на увреждане от 24.11.2017 г., над присъдените с решението суми до пълния претендиран размер и са присъдени съдебни разноски.

В касационната жалба се съдържат оплаквания за неправилност и необоснованост на атакуваното решение в обжалваната част. Иска се уважаване на предявените искове за обезщетение за неимуществени вреди в пълен размер. Претендират се разноски.

В изложението на основанията за допускане до касационно обжалване жалбоподателите се позовават на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 ГПК. Формулирали са следните въпроси: 1. „За драстичното неадекватно и неправилно прилагане на принципа за справедливост указан в чл. 52 от ЗЗД вр. чл. 49 от ЗЗД при определяне размера на неимуществените вреди?”; 2. „За очевидната неправилност и несправедливост на решението до степен, то да стане самостойно основание за отмяна по смисъла на чл. 280, ал. 2 от ГПК?“. Сочат, че въпросите са разрешени в противоречие ППВС 4/23.12.1968 г. и с практиката на ВКС, обективирана в решение № 157/28.11.2014 г. по т. д. № 3040/2013 г. на ВКС, II т. о. Прилагат и следните решения на Софийски апелативен съд за обезщетяване на вреди при подобни телесни увреждания: решение № 2832/17.12.2019 г. по в. гр. д. № 1361/2019 г., решение № 16/03.01.2020 г. по в. гр. д. № 3025/2019 г. и решение № 2364/01.12.2015 г. по в. гр. д. № 2096/2015 г.

В срока по чл. 287 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника по касационната жалба – О. Д, подаден чрез адв. С. М., в който се излагат съображения, че не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, състав на ІV гражданско отделение, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежни страни с правен интерес да обжалват постановения съдебен акт, срещу въззивно решение, което съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК е с допустим предмет на касационно обжалване, поради което е процесуално допустима.

С решение № 287/07.07.2019 г. по гр. д. № 57/2018 г. по описа на Окръжен съд – Смолян, О. Д на основание чл. 49 и чл. 86 ЗЗД е осъдена да заплати на В. Д. Л. обезщетение за неимуществени вреди от увреждане на 24.11.2017 г. в [населено място], С. област за причинени болки и страдания от счупване на единадесети и дванадесети гръдни прешлени, счупване на седмо и осмо ребра вдясно, множество кръвонасядания и охлузвания по цялото тяло в размер на 15 000 лв., законната лихва върху тази сума за периода от 24.11.2017 г. до 11.07.2018 г. в размер на 958, 33 лв., законната лихва върху сумата 15 000 лв., считано от 11.07.2018 г. до окончателното й изплащане и обезщетение за имуществени вреди в размер на 282 лв. за лекарства и превоз до болницата и 1 000 лв. за заплащане на болногледач, ведно със законната лихва върху тези суми, считано от 11.07.2018 г. до окончателното им изплащане, като исковете са отхвърлени за разликата над 15 000 лв. до 70 000 лв. за обезщетение за неимуществени вреди и за разликата над 1 000 лв. до 2 000, 00 лв. за обезщетение за имуществени вреди за заплащане на болногледач. С решението на основание чл. 49 и чл. 86 ЗЗД [община] е осъдена да заплати на С. В. Л. обезщетение за неимуществени вреди от увреждане на 24.11.2017 г. в [населено място], С. област за причинени болки и страдания от счупване на тримаеларно счупване на лява глезенна става, счупване на дванадесети гръден прешлен и кръвонасядания в размер на 40 000 лв., законната лихва върху тази сума за периода от 24.11.2017 г. до 11.07.2018 г. в размер на 2 555, 55 лв., законната лихва върху сумата 40 000 лв., считано от 11.07.2018 г. до окончателното й изплащане, обезщетение за имуществени вреди в размер на 1 001, 73 лв. за медицински консумативи и лекарства и 1 000 лв. за заплащане на болногледач, ведно със законната лихва върху тези суми, считано от 11.07.2018 г. до окончателното им изплащане, като исковете са отхвърлени за разликата над 40 000 лв. до 150 000 лв. за обезщетение за неимуществени вреди, за разликата над 1 001, 73 лв. до 1 251, 73 лв. обезщетение за имуществени вреди за медицински консумативи и лекарства и за разликата над 1 000 лв. до 2 000 лв. за обезщетение за имуществени вреди за заплащане на болногледач и са присъдени съдебни разноски.

Пред въззивния съд решението е обжалвано от ищците в отхвърлителната част, а от ответника в частта, в която исковете за обезщетение за неимуществени вреди са уважени за разликата над 10 000 лв. до 15 000 лв. за В. Д. Л. и за разликата над 30 000 лв. до 40 000 лв. за С. В. Л., както и в частта, в която исковете за обезщетение за имуществени вреди са уважени, като в тази част решението е предмет на въззивното производство, а в останалата част решението не е обжалвано и е влязло в сила.

Предмет на обжалване пред Върховния касационен съд е решението в частта по исковете за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди, ведно с акцесорните претенции за лихви. Решението в частта по исковете за присъждане на обезщетение за имуществени вреди е влязло в сила.

Въззивният съд е приел, че от събраните по делото гласни доказателства и от приетите две съдебно-медицински удостоверения от 24.11.2017 г. се установява, че уврежданията на ищците, посочени в тях, са предизвикани от падане от височина 3-4 метра поради счупване на предпазния метален парапет на улица над подпорна стена в [населено място], С. област, който по-късно е бил укрепен и възстановен от ответника. Процесният тротоар, намиращ се на територията на [населено място], С. област, по смисъла на § 6, т. 6 от ДР на ЗП изградена, оградена или очертана с пътна маркировка надлъжна част от пътя, ограничаваща платното за движение и предназначена само за движение на пешеходци, е част от общинския път – улица, като негова прилежаща част са предпазните стени или съоръжения /метални парапети/. Посочил е, че съгласно § 1, т. 1 от ДР на цитираната Наредба № 1/2001 г. стопанин на пътя е собственикът или администрацията, която го управлява, който за общинския път е кметът на съответната община /чл. 19, ал. 1, т. 2 от ЗП/, в случая кметът на О. Д, а управлението включва както планиране, проектиране и изграждане на пътищата, така и поддържането и ремонта им /чл. 19, ал. 2 от ЗП/, в т. ч. чрез осигуряване на необходимите условия за непрекъснато, безопасно и удобно използване на пътя и съоръженията към него през цялата година. Установено е, че [община] чрез съответните си длъжностни лица, на които са били възложени тези дейности, не е осъществила необходимата организация и контрол за правилното и безопасно използване на [улица]и изградените метални съоръжения, обезопасяващи тротоара от прилежащото му дере, което е довело до инцидент с животно, а след това и с ищците, като е налице бездействие на лицата, на които общината е възложила функциите по контрол за поддържането на общинските пътища, което бездействие е противоправно. Съдът е приел за доказана и пряката причинна връзка между противоправното виновно поведение на длъжностни лица на ответника и нанесените на ищците неимуществени вреди, като механизмът на увреждането, описан в исковата молба е установен от показанията на разпитаните свидетели и подкрепен от приетите писмени доказателства. Вследствие на получените травматични увреждания ищците са претърпели неимуществени вреди, изразяващи се в психически и физически болки и страдания, като за период от около 40 дни всеки от тях е трябвало да спазва постелен режим, като не се движи, да провежда рехабилитация в леглото и е имал нужда от помощ за обслужване, за двамата острият период на страданието е продължил около 10-15 дни, през който те са имали силни болки, впоследствие отшумели, но поради хронична инфекция на глезенната става на С. В. Л. около две седмици след първата операция, била извършена още една оперативна интервенция, а впоследствие още три такива до края на първоинстанционното производство, след всяка от които той изпитвал силни следоперативни болки за около 10 дни, двамата ищци били във временна неработоспособност за период от 210 дни и съответно 180 дни за провеждане на лечение и рехабилитация, трябвало да носят корсет около година, създаващ неудобство при изправен стоеж и ходене, а вторият от тях и помощни средства за няколко месеца и той няма да бъде възстановен напълно доколкото обемът на движението на глезенната става вероятно няма да може да бъде достигнат в първоначалния си вид. Въз основа на реално претърпените неимуществени вреди от ищците вследствие на нанесеното им травматично увреждане, установени по вид, интензитет и продължителност, прекараните оперативни интервенции и свързаните с тях болки и страдания, невъзможността вторият от тях да се възстанови напълно, което ще се отрази на живота му и за в бъдеще, при съобразяване с възрастта на пострадалите и момента на настъпване на деликта, както и наложилото се в обществото понятие за справедливост при приложение нормата на чл. 52 от ЗЗД е приел, че справедливото обезщетение по размер съответства на присъдения от първоинстанционния съд.

Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо.

Не е налице претендираното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.Оидната неправилност е отделно, самостоятелно и независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК основание за допускане на касационно обжалване, въведено от законодателя в стремежа му да облекчи достъпа до касация на порочните въззивни актове. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда prima facie - без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Доколкото определението очевидно съдържа в себе си субективен елемент /очевидното за едни може да не е очевидно за други/, разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен contra legem до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз /в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК/. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен extra legem, т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2 предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1- 3 ГПК.

Не е налице основание за допускане на касационното обжалване и по поставените въпроси. Първият въпрос отнасящ се до справедливото обезщетяване по чл. 52 ЗЗД е обусловил решаващата воля на съда, поради което отговаря на общото основание за допускане на касационното обжалване, но същият не е решен в противоречие с константната практиката на ВКС.Въззивният съд подробно и обосновано е изследвал всички данни относно състоянието и извършеното лечение на ищците. Решението на въззивния съд е базирано както на фактите, обективирани в приложените писмени доказателства, така и на заключенията на вещите лица по изслушаните медицински експертизи, подкрепящи се от събраните гласни доказателства. Съобразил е, че твърдението на ответника, че ищците са паднали след употреба на алкохол не е доказано, тъй като свидетелските показания в тази насока касаят слухове и обстоятелството не било възприето от свидетеля А. З.. Подробно е анализирал претърпените неимуществени вреди, установени по вид, интензитет и продължителност, прекараните оперативни интервенции и свързаните с тях болки и страдания, невъзможността втория ответник – С. Л. да се възстанови напълно, което ще се отрази на живота му и за в бъдеще, при съобразяване с възрастта на пострадалите и момента на настъпване на деликта, както и наложилото се в обществото понятие за справедливост при приложение нормата на чл. 52 от ЗЗД. Според т. ІІ на ППВС № 4/1968 г. въпрос на фактическа преценка, с оглед конкретните факти и обстоятелства, както и личността на увредения, е определянето на конкретния паричен еквивалент на обезщетението. Като база служи още и икономическия растеж, стандарта на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на деликта, а тя също е различна. Въззивният съд в процесния случай е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими, а не е постановил решението си без обосновка. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди включва винаги конкретни факти, относими към стойността, които засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта визирана в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретни обстоятелства, които носят обективни характеристики - характер и степен на увреждането, начин и обстоятелства, при които то е получено, вредоносни последици, тяхната продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, неговото обществено и социално поведение, без този списък да е изчерпателен. Принципа на справедливост включва в най-пълна степен обезщетението за вредите на увреденото лице от вредоносното действие и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените морални вреди /болки и страдания/ от увреденото лице, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост визиран в р. ІІІ на ППВС № 4/1968 г. и трайната и последователна практика на ВКС. При присъждането на обезщетение за неимуществени вреди множество обстоятелства се оценяват от съда, като тези обстоятелства почти никога не могат да бъдат идентични с друг разглеждан случай. Трайно установено в съдебната практика е, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като унификация и уравновиловка е невъзможна. Разликата в присъдените от съставите обезщетения за неимуществени вреди, произтича от различните факти при различните казуси, а не сочи на противоречиво разрешение на въпроса. Освен това обосноваността на изводите на съда относно присъдения размер не е основание за допускане на касационно обжалване. По поставеният въпрос не се обоснова и наличието на бланкетно посочената специфична предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, която е налице, когато приложимата към казуса норма е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона. При заявено позоваване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът следва да изложи обосновани съображения, които да аргументират тезата му, че формулираният въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Двете предпоставки следва да съществуват кумулативно и жалбоподателят да обоснове значимостта на въпроса, който е повдигнал и необходимостта същият да бъде разрешен от касационната инстанция или да получи различно разрешаване с оглед променените социално-икономически условия в страната. Нормата на чл. 52 ГПК е ясна и не се налага тълкуването й, а по нея има и постановена многобройна и безпротиворечива съдебна практика.

Вторият въпрос е абстрактно зададен и не отговаря на общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което съдът не дължи произнасяне по наличието на специфичните такива. Несъгласието на жалбоподателите с крайните изводи на съда не могат да послужат като основание за допускане на касационно обжалване, тъй като се касае за въпрос по същество и въззивният съд се е произнесъл обосновано.

Предвид изложените съображения не са налице основания за допускане на касационна проверка.

С оглед изхода на настоящото производство В. Д. Л. и С. В. Л. следва да заплатят направените и доказани от ответника за настоящата инстанция разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 2500/две хиляди и петстотин/ лв.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 217/20.12.2019 г., постановено по гр. д. № 492/2019 г. по описа на Апелативен съд - Пловдив.

ОСЪЖДА В. Д. Л., ЕГН [ЕГН] и С. В. Л., ЕГН [ЕГН] да заплатят на О. Д разноски за настоящата инстанция в размер на 2500 лв. /две хиляди и петстотин лева/, представляваща адвокатско възнаграждение.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: