№ 5516 гр. София, 28.11.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД - Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на четиринадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

Председател: Жива Декова

Членове: Александър Цонев

Филип Владимиров

като изслуша докладваното от съдията А. Ц. гр. д. № 754/2024 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ЗАД „ОЗК-ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД, чрез процесуалния представител адв. Н. Ш., срещу решение № 371/06.11.2023 г. по в. т. д. № 520/2023 г. на Пловдивския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 184/16.05.2023 г. по т. д. № 534/2022 г. на Пловдивския окръжен съд, в частта, с която предявеният от В. П. Н. срещу ЗАД „ОЗК-ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД пряк иск по чл. 432, ал. 1 КЗ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди за претърпените в резултат от пътно-транспортно произшествие от 14.12.2021 г. травматични увреждания е уважен за сумата над 2 500 лв. до 10 000 лв. В частта, с която е уважен искът с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за сумата от 2 500 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила.

Поддържа се основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и, ал. 2, предл. 3 ГПК.

За да се произнесе по искането за допускане, ВКС взе предвид следното:

В исковата молба ищцата излага твърдения, че на 14.12.2021 г., около 07:15 часа пътувала в автобус марка „ТЕМСА“, модел „МД 9 ЛЕ“ с peг. [рег. номер на МПС] на обществения транспорт, но поради рязко спиране на автобуса паднала и получила травматични увреждания - открита рана и повърхностна травма на окосмената част на главата, контузия на гръдния кош, повърхностна травма на корема и на долната част на гърба и таза, изкълчване на 1-ви долен ляв зъб. Претърпените травматични увреждания довели до продължително лечение и дълъг възстановителен период, съпроводен с непрестанни болки в наранените области. В резултат на инцидента и получените при него травми, ищцата изживяла не само продължителни физически страдания, но и други отрицателни емоции – слабост, проблеми със съня, лесна раздразнителност, безпокойство, притеснение, срив на самочувствието й, тежък психически шок, състояния на тревожност и потиснатост, страх да излиза навън, силна чувствителност. Твърди се в исковата молба, че ищцата е пострадала при пътно-транспортно произшествие по вина на валидно застрахован при ответника по риска „Гражданска отговорност“ водач, поради което са налице основания за ангажиране отговорността на застрахователя - ответник за обезщетяване на претърпените от нея неимуществени вреди, като се претендира, че справедливият размер на обезщетението възлиза на 26 000 лв.

В срока за отговор застрахователят прави възражение за съпричиняване на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД, като са изложени съображения, че за настъпване на инцидента е допринесло във висока степен поведението на пострадалата, тъй като същата след като се качила в превозното средство, тръгнала да се разхожда в движещия се автобус. В случай, че ищцата е била в седнало или в право и неподвижно положение вредоносният резултат не би настъпил. Оспорва се и размерът на претендираното обезщетение за неимуществени вреди като прекомерно завишен.

Въззивният съд приема за установено, че на 14.12.2021 г. около 7:15 часа в [населено място], застрахованият при ответника автобус, осъществяващ обществен превоз на пътници, марка „ТЕМСА“, модел „МД 9 ЛЕ“ с peг. [рег. номер на МПС] , управляван от водача С. М. М., бил спрял на автобусна спирка, обозначена с пътен знак „Д-24“, намираща се на [улица], в района на № 75, и в автобуса се била качила пътничката В. П. Н., като непосредствено след потеглянето на автобуса от спирката, водачът бил предприел рязко спиране, при което ищцата била паднала върху пода на салона на автобуса. Съдът приема, че в пряка причинна връзка от така описаното по-горе произшествие, ищцата била получила открита рана по окосмената част на главата, контузия на долната част на гърба и таза, изкълчване на 1-ви долен ляв (31) зъб 1-ва степен, постконтузионни промени в белия дроб, които травматични увреждания се установяват от приетата по делото съдебномедицинска експертиза и представените медицински документи. Ищцата била прегледана в УМБАЛ „Св. Г.“, където разкъсно-контузната рана на главата е била хирургически обработена с шев под локална анестезия и било назначено лечение с обезболяващи медикаменти. Изкълченият зъб бил репониран в алвеолата, шиниран и изведен от оклузия. По отношение на постконтузионните промени на белия дроб в ляв костодиафрагмален синус било назначено медикаментозно лечение с антибиотици за 10 дни. Общо лечебният и възстановителен период на получените травматични увреждания бил приключил в рамките на 15-25 дни, като болки с по-интензивен характер ищцата е търпяла през първите 10-15 дни. Конците на раната на главата били свалени след 7-10 дни. Към датата на извършения личен преглед на 16.02.2023 г. за нуждите на експертизата ищцата била напълно възстановена, без остатъчни негативни последици от получените на 14.12.2021 г. травми, като не се очаквало и за в бъдеще да настъпят такива. В окосмената част на главата ищцата била имала трудно забележим белег от разкъсно-контузната рана в лява тилно-теменна област с вертикално разположение. Въззивният съд е кредитирал показанията на свидетелката М. Г.-П., във връзка с претърпените от ищцата болки и страдания. Свидетелката била изложила показания, че в деня на инцидента била повикана от ищцата, за да й окаже съдействие, като последната била с шевове, изпитвала болки в гърба и гръдния кош, а впоследствие известен период от време /около месец - месец и половина/ имала нужда от помощ, тъй като й се виело свят - да се измие, за някои домакински дейности, за пазаруване.

Въззивният съд приема за безспорно, че на 14.12.2021 г. е настъпило процесното застрахователно събитие - пътно-транспортно произшествие по време на движение на автобус от обществения транспорт, че същото е настъпило по вина на водача на автобуса, чиято гражданска отговорност била застрахована при ответника с валиден договор за застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите с покритие към датата на инцидента, при което е пострадала ищцата като пътник в автобуса.

Като спорни между страните са очертани от въззивният съд въпросите относно наличието на принос на пострадалата за настъпване на увреждането, както и размерът на справедливото обезщетение.

Съобразявайки установените от доказателствата факти и критериите, указани в ППВС № 4/1968 г., въззивният съдът приема, че с оглед тежестта на получените травми – леки по своя характер, проведеното лечение в амбулаторни и домашни условия, краткият възстановителен период, възрастта на пострадалата /на 68 г. към момента на инцидента/, броя на уврежданията в различни части на тялото, частичната нужда от чужда помощ за кратко време, интензитета на понесените болки и страдания, претърпените по повод на травмите неудобства, и цялостното отражение на инцидента върху живота и здравето на ищцата, сумата от 10 000 лв. е достатъчна за обезщетяване на претърпените по повод на увреждащото пътно-транспортно произшествие неимуществени вреди. Като съществено за размера на обезщетението съдът преценил установеното от съдебномедицинската експертиза обстоятелство, че ищцата е напълно възстановена от травмите и липсват остатъчни последици от тях. При определяне на обезщетението съдът отчел и икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, както и съдебната практика по сходни случаи.

Въззивният съд се е произнесъл с решението си и по поддържаното от ответника възражение за съпричиняване на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Като е приел, че от изготвената и приета по делото съдебна автотехническа експертиза, показанията на свидетеля С. М. - водач на автобуса, преценени с оглед разпоредбата на чл. 172 ГПК и кредитирани отчасти, констативния протокол за ПТП с пострадали лица № 691/14.12.2021 г., съставеният АУАН серия GA №417803/14.12.2021 г., влязлото в сила НП №21-1030-012206/22.12.2021 г. се установявало, че инцидентът бил настъпил в ранните часове на 14.12.2021 г. около 07:10 ч. – 7:15 ч., управляваният от С. М. автобус марка „ТЕМСА“, модел „МД 9 ЛЕ“ с peг. [рег. номер на МПС] спрял на спирката, намираща се на [улица], в района на № 75, с посока на движение към [улица]. В посочения участък пътното платно се е състояло от четири пътни ленти – по две ленти за всяка посока, като лентите за движение в различни посоки са разделени с маркировка – двойна непрекъсната линия. Като автобусната спирка се е намирала в уширение на пътното платно, предназначено за спиране на автобусите на обществения транспорт, разположено извън двете пътни ленти, предназначени за движение на превозните средства. Това обстоятелство налагало непосредствено след потегляне на автобуса от спирката, автобусът да се включи в движението, чрез преминаване от „бус-лентата“, обособена в уширението, в първата от двете пътна ленти, предназначени за движение на превозните средства. На процесната спирка са се качили няколко пътника, включително и пострадалата. А непосредствено след потеглянето на автобуса, излизайки от спирката и при опит да се включи вляво в движението по пътното платно, водачът на автобуса е задействал спирачната система на автобуса, за да пропусне минаващия покрай него лек автомобил. Съдът е приел, че в конкретния случай, на водача било известно, че веднага след потеглянето от спирката е необходимо да извърши маневра /по смисъла на чл. 25, ал. 1 ЗДвП/, изразяваща се в преминаване от бус-лентата в лентата за движение отляво на автобуса. С оглед предстоящата маневра, преди да я предприеме, водачът бил задължен предварително да се убеди, че няма да създаде опасност за участниците в движението, които минават покрай него, и да извърши маневрата, като се съобразява с тяхното положение, посока и скорост на движение. В конкретния случай, в ляво от автобуса дясната пътна лента за движение се е приближавал автомобил, с чието местоположение, посока и скорост на движение водачът на автобуса е следвало предварително да се съобрази, преди да потегли от спирката, и да предприеме маневрата, след като пропусне този автомобил /чл. 25, ал. 2 ЗДвП/. Вместо това, водачът на автобуса потеглил от спирката, без да се убеди, че има достатъчно време безопасно да предприеме маневрата за включване в лентата за движение, което е наложило непосредствено след потеглянето от спирката /изминавайки 5 метра/ да предприеме внезапно спиране, за да пропусне движещия се отляво на автобуса автомобил. В тази връзка съдът не е кредитирал показанията на водача на автобуса в частта им, в която същият отрича да е задействал внезапно спирачките на автобуса, които твърдения не кореспондират с останалите доказателства по делото. От събраните по делото доказателства съдът приел за доказани твърденията на ищцата, че при качването си в автобуса се хванала за намиращата се отляво на нея тръба, предназначена за по-устойчиво пътуване на правостоящите пътници, а след потеглянето на превозното средство, тъй като имало свободни седалки, същата тръгнала с десния си крак напред към стъпалото до най-близката свободна такава и преди да стъпи с левия си крак на стъпалото, водачът на автобуса предприел рязко спиране, при което възникнала инерционна сила, която въздействала върху тялото на ищцата, в следствие на което тя изгубила равновесие и паднала назад върху пода на салона на автобуса. В решението си съдебният състав е изложил, че на водача са били известни особеностите на салона на автобуса – наличните там стъпала в коридора между седалките, и наклона на коридора, които създават предпоставка за падане на пътниците, обстоятелства посочени и от самия него при разпита му. Въпреки това, той не е взел мерки да осигури условия за безопасно превозване на пътниците, след като е потеглил от спирката, каквито задължения му вменява законът – чл. 132, т. 2 ЗДвП, чл. 68, ал. 2 ЗДвП. В тази връзка съдът е изложил, че не кредитира показанията на св. С. М. в частта им, в която същият твърди, че преди да потегли, е погледнал в огледалото за видимост в салона на автобуса, и се е уверил, че пътниците са си намерили места и „всичко е в пълен покой“. Във връзка с поведението на пострадалата пътничка, изразяващо се в качване в автобуса и предприемане на движение с цел заемане на свободна седалка, съдът намерил същото за законосъобразно, доколкото липсва законова забрана за пътниците в обществения транспорт да се придвижват в салона на автобуса по време на движение. Отделно от това е отбелязал, че то е и логично, предвид препоръчителното заемане на по-устойчиво положение по време на пътуването. Посочил е, че предвид настъпилото внезапно спиране, непосредствено след потеглянето на автобуса, пътничката не е имала достатъчно време, за да достигне до свободната седалка. Като ищцата не е била длъжна, и не е можела да предположи, че непосредствено след потеглянето от автобусната спирка водачът на автобуса ще предприеме внезапно спиране, за да се подготви да противодейства на инерционните сили при спирачно закъснение. Предвид потеглянето на автобуса от спирката, пътничката логично е можела да очаква въздействие на инерционни сили при ускоряващо движение, и не е била подготвена да противодейства на спирачно закъснение, при което инерционните сили действат в обратна посока. По тези съображения, съдебният състав е намерил за неоснователно релевираното от ответника възражение за съпричиняване, тъй като с поведението си пострадалата пътничка не е допринесла за настъпването на вредоносния резултат. Поведението й било законосъобразно и логично, и насочено към заемане на по-устойчиво положение в автобуса - заемане на седящо положение, което тя не е имала технологично време да осъществи за времето от потеглянето да спирането на автобуса.

В касационната жалба се поддържа, че съдът неправилно е приложил разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, приемайки, че липсва съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалата пътничка. Според касатора този извод не отговаря на събраните по делото доказателства, от които безспорно се установява, че пострадалата е можела и е следвало да предприеме действия, които да предотвратят настъпването на вредоносния резултат – да следи движението на автобуса, за да е подготвена да реагира при потеглянето или спирането му или като заеме по-устойчило положение в салона, като седне или се държи за предвидените за това места. Твърди се, че съдът не е обсъдил пълно и всестранно събраните по делото доказателства и в частност показанията на свидетеля С. М.. Оспорен е и размерът на присъденото обезщетения с оплаквания, че същото е завишено необосновано и съдът не бил обсъдил всички факти, имащи значение за справедливия размер на обезщетението - нарушение на чл. 52 ЗЗД.

В изложението към жалбата се иска допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност, евентуално по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. Длъжен ли е съдът при определяне на обезщетението по чл. 52 ЗЗД да вземе предвид всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства, касаещи вредите и обстоятелствата, при които са настъпили? и 2. Способността на пострадалия да действа разумно и да предвижда евентуалните негативни последици от своите действия и бездействия отнесени към съзнателното приемане на риска и необоснованото му игнориране, представляват ли обективен принос, който е в причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, последица от ПТП?.

При тези данни относно обхвата на правния спор, решаващите мотиви на въззивния съд и поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси, ВКС счита, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 и, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

По първия въпрос липсва основание за допускане на касационно обжалване. По отношение на критериите, по които се определя конкретния размер на обезщетението по справедливост, въззивният съд е изложил подробни съображения, които напълно съответстват, на дадените задължителни указания относно изясняването и прилагането на принципа на справедливост в ППВС №4/68 г. при определяне на размерите на обезщетенията за неимуществени вреди. В съответствие с практиката на ВКС въззивният съд е посочил кои факти и обстоятелства приема за установени от събраните по делото доказателства, след което е посочил кои от тези факти и обстоятелства имат съществено значение за определяне размера на дължимото обезщетение, поради което не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение по този въпрос.

Вторият посочен от касатора въпрос също не може да обоснове допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросът не кореспондира с установеното по делото. Въззивният състав е изложил подробни мотиви обосноваващи извода за липса на съпричиняване от страна на пострадалата пътничка и законосъобразността на осъщественото от нея поведение при настъпване на произшествието. В мотивите си съдът е подробно е обсъдил показанията на свидетеля С. М., като е посочил в кои части и защо кредитира същите и в кои не и защо. Въззивният съд не е кредитирал показанията на свидетеля, че при настъпване на инцидента пострадалата не се е държала, тъй като в тази си част показанията не се подкрепят от другите доказателства по делото. При това положение въпросът относно поемането на риск от ищцата съставлява ли принос, не е обуславящ, не е релевантен, тъй като съдът не е приел, че тя е поела необоснован риск при движението си в автобуса.

В настоящия случай липсва и основание за допускане на касационно обжалване и по соченото от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Решението на въззивния съд не е и очевидно неправилно. Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на поддържаната от страните защитна позиция, събраните доказателства и тяхното съдържание. Очевидната неправилност на съдебния акт трябва да е изводима от мотивите му и би била налице при прилагане на отменена или несъществуваща правна норма или при прилагане на правна норма със смисъл, различен от вложения от законодателя, както и при неприложена императивна правна разпоредба, при отказ да се приложи правна норма или при пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато това е довело до формиране на решаващ изхода на делото резултат. В настоящия случай подобни констатации от прочита на мотивите към обжалвания съдебен акт не могат да бъдат направени. В съответствие с изискванията на процесуалния закон въззивният съд е изложил мотиви за правното значение и последици на фактите и обстоятелствата, които е приел за установени, подвел е тези факти съм приложимите действащи към момента на осъществяването на фактите материалноправни норми при правилна правна квалификация и в смисъл, съответстващ на вложения от законодателя и възприет от съдебната практика. Отказ от прилагане на императивна правна норма също не се установява, като изводите на въззивния съд са логични, последователни и съответстващи и на правилата на формалната житейска логика.

В обобщение, не са налице основания за допускане на касационното обжалване.

С оглед изхода от спора в полза адв. В. О. от САК , процесуален представител на насрещната по касационната жалба страна, следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. във вр. с чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗАдв. в размер на 936, 19 лв.

Воден от горното, ВКС, състав на Т. Г. отделение

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване на решение № 371/06.11.2023 г. по в. т. д. № 520/2023 г. на Пловдивския апелативен съд.

ОСЪЖДА „Застрахователно акционерно дружество ОЗК – Застраховане“АД, с ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], да заплати на адвокат В. В. О. от САК, адвокатско възнаграждение в размер на 936, 19лв. на основание чл. 38 ЗАдв.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: