О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 210София, 17.05.2022 г. В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б. първо гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети май две хиляди двадесет и втора година в състав:

Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА

Членове: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА

ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА

като разгледа докладваното от съдия Генчева гр. д. № 569 по описа за 2022 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 265955 от 30.09.2021 г. по в. гр. д. № 5518/2020 г. на Софийски градски съд е потвърдено решение № 59118 от 05.03.2020 г. по гр. д. № 50070/2015 г. на Софийски районен съд, 120 с-в, с което са отхвърлени предявените от Т. И. Т., П. И. Х., Ц. И. Н., И. Е. Г. и К. Д. Б.-П. срещу държавата и срещу Столична община искове по чл. 108 от ЗС за собственост на недвижими имоти, изцяло или частично, попадащи в ПИ с идентификатор ..........по КККР, одобрени със заповед № РД-18-13/17.01.2012 г. на Изпълнителния директор на АГКК, описани подробно в съдебното решение.

Въззивният съд е приел, че според твърденията в исковата молба собствеността върху процесните имоти произтича от наследствено правоприемство от С. Б. М., И. Т. М., Т. Г. С. и М. К. М. и реституционното основание по чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ. Според ищците процесните имоти са били внесени като земеделска земя в ТКЗС [населено място], а впоследствие са незаконно отнети от държавата от ТКЗС „Д.Б.“, [населено място], и включени в урбанизираната територия на населеното място. Твърди се, че с разпореждане № 167/01.08.1973 г. на Бюрото на Министерски съвет за отчуждаване и предоставяне на земи за държавни и обществени нужди се разпорежда включването в регулационния план на [населено място] и отреждане за правителствен балнеосанаториум на общо 255 дка, от които 131 дка и 500 кв. м. горска площ и 123 дка и 500 кв. м. от селскостопанския фонд в землището на [населено място]. Процесните имоти попадат в границите на земите от селскостопанския фонд в обхвата на цитираното разпореждане на Бюрото на Министерски съвет. Със заповед № 1/18.01.1974 г. на ИК на СГНС, издадена на основание чл. 95 от З., е било постановено отчуждаване на 123 500 дка земеделски земи, в границите на които попадат и част от процесните, а в заповедта за собственик на имотите било посочено ТКЗС „Д.Б.“ [населено място]. Твърди се, че процедурата по отчуждаване на имотите не е била приложена по отношение на ищците по делото, като отчуждителните действия били извършени от несобственик - ТКЗС „Д.Б.“, като не бил определен размер и начин на обезщетяване на действителните собственици, не били изпълнени нормите на чл. 95 от З. (отм.); и чл. 106, ал. 2 от З. (отм.).

Обсъждайки тези твърдения съдът е приел, че ищците са признали в обстоятелствената част на исковата молба, че процесните имоти към момента на обобществяването им са представлявали по своето предназначение земеделски земи. Този извод се налага от твърдението на ищците, че същите попадат в обхвата на заповед № 1 от 18.01.1974 г. на ИК на СГНС, с което те са отчуждени от ТКЗС „Д.Б.“, [населено място], на основание чл. 95, вр. чл. 106 З. (отм.), за изграждане на мероприятие – „Балнеосанаториум“. Извод за характера на процесните земи като земеделски се налага и от представените по делото решения на ПК-Б., с които е отказано възстановяване на собствеността.

Прието е, че от събраните по делото доказателства се установява, че именно с РБМС № 167 от 01.08.1973 г. за отчуждаване и предоставяне на земи за държавни и обществени нужди се разрешава ИК на СГНС да включи в регулацията на [населено място] и да отреди за строеж на правителствен балнеосанаториум 131 дка и 500 кв. м. горска площ и 123 дка и 500 кв. м. земя от селскостопанския фонд в землището на [населено място]. Със заповед за отчуждаване на недвижим имот №.../18.01.1974 г. на ИК на СГНС са отчуждени в полза на държавата за предвиденото по застроителния и регулационен план на [населено място] мероприятие (обект) „Балнеосанаториум“ терен в местността „К. дол – Ш.“ с обща площ от 123 500 кв. м., от които недвижим имот в местността „К.дол“, съставляващ част от блок с обработваема земя на ТКЗС „Д.Б.“ с площ от 58 200 кв. м.; блок на ТКЗС „Д.Б.“, местност „К. дол“, с обща площ от 60 000 кв. м., и неурегулирани имоти, попадащи в терен на държавен горски фонд в местността „К. дол-Ш.“ с обща площ за имотите 5300 кв. м.

Съдът е направил извод, че с масовизиране на процесните имоти те са загубили своята индивидуализация, техните реални граници – арг. чл. 11, ал. 1 от ПУ на Т. от 1950 г., който предписва, че внесената от членовете на кооперативното стопанство за общо ползване земя остава собственост на лицата, които са я притежавали до включването в стопанството, но не в реалните граници, а в границите на кооперативните блокове. Прието е, че макар и правилно да се поддържа от въззивниците, че член-кооператорите, респективно техните наследници, не са губили правото на собственост върху земите, които са внесени в ТКЗС, те не са могли реално да упражняват вещните правомощия, включени в сложното вещно право на собственост, с изключение на уредената в чл. 11 от Примерния устав ограничена правна възможност да се разпореждат със собствената си земя – да прехвърлят своята земя на ТКЗС, в което членуват, и на неговите членове, както и на некооператори, но само когато земите са включени в регулационния план на селището. И тъй като с обобществяването земеделската земя вече не притежава свои граници, с които да се обособява като отделен обект на правото на собственост, а се намира в границите на кооперативните блокове, за да възникне отново като годен предмет на правото на собственост, тя трябва да бъде индивидуализирана чрез уреденото специално производство в ЗСПЗЗ, което приключва с издаване на решение на органа на земеделската реституция. С влизането в сила на този индивидуален административен акт, респ. с издаването на скици за тези земеделски земи, ще възникне правното качество на обекта на собствеността - индивидуализация на процесните земеделски земи, поради което това решение притежава конститутивно действие. В този смисъл са задължителните за правосъдните органи тълкувателни разяснения, дадени в ТР № 1 по гр. д. № 1/1997 г., ВС, ОСГК.

Прието е, че според законодателното решение правото на собственост върху земеделските земи се възстановява по реда на ЗСПЗЗ. Изрично в тази насока е нормативното правило, уредено в чл. 10, ал. 1 ЗСПЗЗ, който предписва, че се възстановяват правата върху земеделските земи, които са притежавани преди образуването на трудовокооперативни земеделски стопанства или държавни земеделски стопанства, независимо от това дали са били включени в тях или в други образувани въз основа на тях селскостопански организации. Следователно, по този ред се възстановява собствеността върху земи, които към момента на обобществяването са били със земеделско предназначение и характер, независимо от това дали са били включени в ТКЗС или в други образувани въз основа на тях селскостопански организации. Изрично в чл. 10, ал. 4 ЗСПЗЗ е уредено правото на възстановяване собствеността върху земеделските земи, когато те са били отнети неправомерно, вкл. и от държавата, макар че не е такъв настоящият случай – процесните земеделски земи са били включени в ТКЗС. По този начин законодателят, като е предвидил, че правото на собственост върху земи, които са били земеделски по своето предназначение към момента на тяхното обобществяване, се възстановява по специалната административна процедура, уредена в ЗСПЗЗ, е уеднаквил режима на земеделската реституция, без да прави разграничение дали земеделската земя е била доброволно, респ. принудително включена в ТКЗС или е била отнета по незаконен начин от държавата или нейни учреждения. По уредения в ЗСПЗЗ административен ред се възстановява и правото на собственост върху земи, които към момента на обобществяването им са били със земеделски характер, но впоследствие са влезли в урбанизираните територии на населените места, вкл. и когато са били отчуждени от държавата за благоустройствени или други обществени нужди, какъвто е настоящият случай. В този смисъл е разпоредбата на чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ и практика на ВКС, която въззивният съд е цитирал.

Прието е, че от представените актове за държавна собственост се установява, че процесните имоти са били отнети от държавата от „ТКЗС Д.Б. [населено място]“, т. е. към момента на отчуждаването за обществени нужди тази земя е била със земеделски характер – била е включена в границите на кооперативните блокове, а не е била отразена в регулационния план със запазване на нейните реални граници. Като се е позовал на практика на ВКС съдът е приел, че в хипотезата на чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ урегулираните земи подлежат на възстановяване само ако са отнети като земеделски. Тъй като процесната земя е била земеделска към момента на масовизацията, респ. към момента на отчуждаването, до този момент тя не се е намирала в урбанизираната територия на населеното място, като за нея не е бил отреден отделен парцел, поради което тя не е притежавала самостоятелна обособеност, а е била в границите на кооперативните блокове на ТКЗС. Настъпилата впоследствие регулация и включването в урбанизираната територия, свързано със загубила на земеделско предназначение и характер, не води до извод, че реституцията настъпва по силата на чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ, поради което е безпредметно обсъждането на останалите предпоставки на цитираната норма. Напротив, правото на собственост върху процесните имоти следва да бъде възстановено по специалния ред, регламентиран в чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ, във вр. с чл. 10, ал. 4 ЗСПЗЗ и чл. 13, ал. 4 и ал. 5 ППЗСПЗЗ. Тъй като искът по чл. 108 ЗС се основава на настъпило реституционно право по силата на закона – чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ, не следва да се обсъжда дали са налице материалните предпоставки за възстановяване правото на собственост върху процесните земи по реда на земеделската реституция, уреден в ЗСПЗЗ.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищците.

Жалбоподателите поддържат, че въззивният съд е акцентирал единствено върху земеделския характер на имотите към момента на обобществяването, като изцяло игнорирал неправомерното им отнемане в полза на държавата – не обсъдил кой е актът, с който са отнети, какъв е бил статутът им към момента на издаване на този акт и как това е рефлектирало в правната сфера на собствениците. Не било съобразено твърдението на ищците, че неправомерното отнемане от държавата е станало след като земите вече са изгубили селскостопанския си характер, поради което приложимото реституционно основание било това по чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ. С РБМС № 167 от 01.08.1973 г. и решение № 77/27.04.1977 г. на Б. процесните имоти са загубили характера си на земеделска земя и са определени за задоволяване на обществени нужди. Тези два акта на МС не отразяват незаконосъобразното завземане на имотите, те са актове, съгласно които имотите са изгубили характера си на земеделски земи преди акта на отчуждаването/завземането от държавата. Излагат се доводи, свързани с основанието по чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ, които се свеждат до това, че заповед № 1/18.01.1974 г. на ИК на СГНС по чл. 95 З./отм./ неправилно сочи като собственик на земите ТКЗС, вместо наследодателите на ищците, както и че „липсва последващ административен акт по З. и ППЗТСУ“.

В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК:

1. Като приел, че правният ред за реституция се определя единствено от предназначението на имотите преди обобществяването, без да се зачитат останалите елементи от фактическия състав на одържавяването, съдът се произнесъл в противоречие с решение № 867 от 4.01.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1796/2009 г., I г. о.

2. Въззивното решение влизало в противоречие и с практиката на ЕСПЧ, в която се приема, че при държавни нужди следва да се зачита балансът между публичния и частния интерес, както и да се брани мирното притежание на имуществата – делото К. и др. срещу България /№ 42908/98; 44038/98; 44816/98 и 7319/02; §§ 72-79, 09.06.2005/; дело Б. срещу България /жалба № 63391/2013 г./.

3. По въпроса дали неопределянето и неплащането на обезщетение на собствениците е нарушение на закона, което обуславя реституцията по чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ, въззивното решение влизало в противоречие с решение 1650/07 от 12.12.2007 г. на ВКС по гр. д. № 1428/2007 г., V г. o.; решение № 736 от 17.07.2007 г. на ВКС по гр. д. № 1080/2006 г., II г. о., решение № 1295 от 18.11.2008 г. на ВКС по гр. д. № 4496/2007 г., IV г. о. и мотивите на ТР № 1/17.05.1995 г. по гр. д. № 3/1994 г. на ОСГК на ВС.

Столична община оспорва касационната жалба. Счита, че тя не следва да се допуска до разглеждане по същество.

Държавата не взема становище по жалбата.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по

иск за собственост, което е в обхвата на касационния контрол независимо от цената на иска.

Не са налице обаче поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване.

На първо място – жалбоподателите са формулирали въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК само във връзка с твърденията си по т. 3 от изложението към жалбата. По т. 1 и т. 2 липсва формулиран въпрос, а това е задължение на жалбоподателите, съгласно приетото в т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Само на това основание е достатъчно да се отклони искането за допускане на касационно обжалване по твърденията за противоречие по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, изложени в т. 1 и т. 2 от изложението към жалбата. Независимо от това обаче следва да се посочи следното:

Не е налице противоречие между въззивното решение и решение № 867 от 4.01.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1796/2009 г., I г. о. Двете дела имат различен предмет. По настоящото дело се твърди реституция по чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ /имоти, отнети без законово основание или не по установения в закона ред/, а по делото, разглеждано от ВКС, реституцията е по чл. 2, ал. 1 ЗВСОНИ /имот, национализиран по ЗНЧИМП/. По настоящото дело обобществяването на процесните имоти настъпва с внасянето им в ТКЗС, а по делото, разглеждано от ВКС, се касае за национализация на индустриално предприятие. По двете дела се преценяват различни предпоставки за реституция. По тях няма един общ правен въпрос, по който да е постановен различен правен резултат, поради което не възниква поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

На следващо място – съгласно чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК касационното обжалване може да се допусне при противоречие между въззивното решение и актове на Конституционния съд на Р. Б. или на Съда на Европейския съюз. Практиката на ЕСПЧ не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване. Ето защо посочените от жалбоподателите решения по делата К. и др. срещу България и Б. срещу България принципно не биха могли да обусловят допускане на касационното обжалване. Освен това правните въпроси, които са поставени по тези дела нямат никакво отношение към спора по настоящото дело. По делото К. и др. срещу България се касае за недвижимо имущество, което е било отчуждено през осемдесетте и началото на деветдесетте години на ХХ в. по реда на З. и на жалбоподателите е определено обезщетение под формата на апартаменти, които общинските органи са се задължили да построят и предоставят, но които не са завършени и предадени. В цитираните от жалбоподателите §§ 72 -79 се разисква процедурата по отчуждаване по З. /отм./ и предвидените правни средства за защита в случаите, при които определеното имуществено обезщетение не може да се получи поради това, че се касае за обекти, които не са били построени в законните срокове. Същата правна проблематика се разглежда и в решението по делото Б. срещу България. Тази проблематика не възниква по настоящото дело. Отделно от това – предмет на настоящото дело е правото на собственост върху притежаваните недвижими имоти, които жалбоподателите считат за възстановени по силата на закона – чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ, докато предмет на посочените дела пред ЕСПЧ е парично обезщетение за причинени неимуществени вреди от неизпълнение на задължение за предоставяне на имуществено обезщетение за отчужден недвижим имот. Реституцията не е предмет на разглеждане от ЕСПЧ, докато по настоящото дело тя е същинският предмет.

Не е налице противоречие по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса дали неопределянето и неплащането на обезщетение на собствениците е нарушение на закона, което обуславя реституцията по чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ. Въпросът не е обуславящ по смисъла на т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като не съдържа проблематиката, която се поставя по настоящото дело – за конкуренцията на основанията за възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ /с ограничението на чл. 10б, ал. 1/ и чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ. Посочените решения на ВКС също не дават отговор на същинския въпрос, който стои по настоящото дело. В решение 1650/07 от 12.12.2007 г. на ВКС по гр. д. № 1428/2007 г., V-то г. o., действително се разглежда случай на възстановяване на имот по силата на чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ, който е бил отнет неправомерно за изграждането на хидровъзел на ВЕЦ, без отчуждаване и без обезщетяване на собствениците. Случаят обаче отново е различен от настоящия, тъй като към момента на незаконното отнемане имотът не е бил включен в ТКЗС, напротив, този имот още от 1923 г. е бил в регулация и не е имал земеделски характер, за разлика от случая по настоящото дело, при който първо имотът е бил внесен в ТКЗС, а след това е включен в регулация и върху него е осъществено предвиденото по плана мероприятие за изграждане на балнеосанаториум. С решение № 736 от 17.07.2007 г. на ВКС по гр. д. № 1080/2006 г., II г. о., е потвърдено отхвърлително решение по иск с правно основание чл. 108 ЗС, основан на чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ, като съдът е приел, че мероприятието по уличнорегулационния план е осъществено при спазване на предвидената в закона процедура по отчуждаване на имота и заплащане на паричното обезщетение. По това дело отново не възниква въпроса, който е съществен по настоящото дело - кое е реституционното основание, в случай че първоначално земеделският имот е обобществен чрез внасянето му в ТКЗС, а след това е включен в регулация и държавата е провела предвиденото по плана мероприятие. Решение № 1295 от 18.11.2008 г. на ВКС по гр. д. № 4496/2007 г., IV г. о., също разглежда хипотеза на отчужден парцел /т. е. на имот в регулация/ без заплащане на дължимото обезщетение, като по това дело също няма данни преди това имотът да е бил земеделски и внесен в ТКЗС. И на последно място - в мотивите на ТР № 1/17.05.1995 г. по гр. д. № 3/1994 г. на ОСГК на ВС също не се разглежда въпрос, който да има отношение към настоящото дело.

Същественият въпрос, който се поставя по настоящото дело, е за приложимият закон за реституция – ЗСПЗЗ или ЗВСОНИ, предвид обстоятелството, че процесната земя първоначално е обобществена чрез включването в ТКЗС, а след това е включена в регулация и върху нея е осъществено предвиденото по плана мероприятие – балнеосанаторуим. По този въпрос въззивният съд се е произнесъл в съответствие с практиката на ВКС, която е цитирал. Въззивното решение съответства на приетото в решение № 432/20.04.2012 г. по гр. д. № 228/2011 г. на ВКС, I-во г. о., че придобитите като земеделски земи подлежат на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ и за тях е приложима разпоредбата на чл. 10 ал. 7 във връзка с ал. 4 ЗСПЗЗ само в случаите, при които неправомерното отнемане на собствеността е станало преди да са били включени в регулация, защото това е разграничителният критерий за приложимия закон за възстановяването им – ЗСПЗЗ или ЗВСОНИ, който съдържа аналогична с тази на чл. 10 ал. 4 ЗСПЗЗ разпоредба - чл. 2 ал. 2 ЗВСОНИ. В същия смисъл е и останалата цитирана от въззивния съд практика на ВКС - решение № 352 от 20.03.2007 г. на ВКС по гр. д. № 3177/2005 г., IV г. о., в което се приема, че на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ подлежат имотите, които са били земеделски и по отношение на тях са предприети регулационни мероприятия след включването им в блок на ТКЗС ; решение № 767 от 16.11.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1760/2009 г., I г. о., според което при неправомерно отнемане на един имот от значение за това по реда на кой реституционен закон ще се възстанови собствеността върху него /по реда на чл. 10, ал. 4 от ЗСПЗЗ или по реда на чл. 2, ал. 2 от ЗВСВОНИ/ е обстоятелството, дали този имот е бил земеделски по своя характер към момента на отнемането му от собственика, а не по реда на кой закон е бил отнет от него.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 265955 от 30.09.2021 г. по в. гр. д. № 5518/2020 г. на Софийски градски съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: