О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 297

гр. София, 13.05.2022 год. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на петнадесети март през две хиляди и двадесет и втора година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА

ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ

ГАЛИНА ИВАНОВА

като изслуша докладваното К. Н. т. д. N 1201 по описа за 2021г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е въз основа на касационна жалба на ищеца по делото „ТЕХНО РЕЗИДЕНШЪЛ ПАРК 2” ЕАД /н./ срещу решение № 102/25.02.2021г. по в. т.д. № 2479/2020г. на Апелативен съд–София, с което е потвърдено решение № 1257/26.08.2020г. по т. д. № 1910/2018г. на Софийски градски съд, за отхвърляне на предявения от „ТЕХНО РЕЗИДЕНШЪЛ ПАРК 2“ АД /в несъстоятелност/ срещу „ПРАЙМ ЛИЗИНГ“ ЕООД /с предишно наименование „ЕРСТЕ ГРУП ИМОРЕНТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД/ иск по чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД, вр. чл. 152 ЗЗД за признаване за установено по отношение на ответника, че е нищожна сделката за продажба на недвижим имот, извършена с нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 166/14.07.2011г., т. I, рег.№ 3219, н. дело № 80/2011г. по описа на нотариус с рег. № 210 от регистъра на НК, вписан в СВ – София с вх. рег. № 30021/14.07.2011г., акт 79, дело 16217/2011г.

Касаторът счита, че въззивното решение е неправилно, тъй като противоречи на материалния закон и е необосновано. Поддържа, че със сключения договор за покупко-продажба се цели удовлетворяване на вземането на ответника - кредитор по договора за финансов лизинг, по начин различен от предвидения в закона, поради което сделката се явява нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1-во ЗЗД, вр. чл. 152 ЗЗД. Същевременно се твърди, че в настоящия случай е налице и сливане на качествата на лизингодател по договора за финансов лизинг и трето лице, от което се придобива актива, което е в противоречие с правната природа на този договор.

Ответникът по жалбата и по делото, „П. Л. ЕООД, в писмен отговор изразява становище, че подадената касационна жалба не отговаря на изискванията за допускане до касационно разглеждане по чл. 280 ГПК, а по същество е неоснователна. Поддържа, че в случая е налице познатия в правната теория и в практиката т. нар. „обратен лизинг“, който е разновидност на финансовия лизинг, при която лизингодателят се задължава да придобие вещта от самия лизингополучател. Сочи, че договорът за обратен финансов лизинг и продажбата, свързана с обратен лизинг имат изрична правна уредба в правото на ЕС. Уредени са в МСС 17 „Лизинг“, който представлява приложение към Регламент (ЕО) № 1126/2008 за приемане на някои международни счетоводни стандарти в съответствие с Регламент (ЕО) № 1606/2002 на Европейския парламент и на Съвета. Сочи, че МСС 17 „Лизинг“ е приложим от всички държави - членки на ЕС, съгласно чл. 3.1 и 4 от Регламент (ЕО) № 1126/2008 на Европейския парламент и на Съвета от 19.07.2002г. за прилагането на международните счетоводни стандарти. С оглед на това се поддържа, че неоснователни са правните доводи на ищеца, че продажбата, свързана с договор за обратен лизинг, противоречи на чл. 152 ЗЗД и се явява нищожна, поради противоречие с императивна правна норма. Изтъква се, че за прилагането на Регламент (ЕО) № 1126/2008 и МСС 17 не е необходимо да е налице трансграничен елемент, тъй като съгласно чл. 288, ал. 2 от ДФЕС регламентът е акт с общо приложение, който е задължителен в своята цялост и се прилага пряко във всички държави членки. Изводът, че договорът за обратен финансов лизинг и сключената в изпълнение на него сделка за продажба на недвижим имот са допустими по действащата правна уредба, следва и от разпоредбата на чл. 49 и сл. от ДФЕС (Договора за фунцкиониране на Европейския съюз) (ДФЕС), който гарантира свободата на установяване и движение на капитали - по аргумент от чл. 63 и сл. ДФЕС. Претендират се направените разноски за настоящата инстанция.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Апелативният състав е приел за установена следната фактическа обстановка по делото:

На 21.08.2017г. по отношение на ищеца е открито производство по несъстоятелност. Преди това по силата на извършена апортна вноска ищецът е станал собственик на процесния недвижим имот, като апортът е вписан на 24.10.2008г., при балансова стойност на апортираното право от 24 468 000 лева. На 24.06.2011г. между страните е сключен договор за финансов лизинг с цел осигуряване инвестиционно финансиране на ищеца за изграждане на търговски комплекс върху имота /след като последният премине в собственост на лизингодателя за сума до 5 000 000 евро/ по възлагане на лизингодателя, на стойност до 7 500 000 евро, като впоследствие обектът /земя и сграда/ е следвало да бъде предоставен за ползване на лизингополучателя при условията на финансов лизинг, срещу съответна цена и срок на ползването. За изграждане на обекта лизингополучателят се задължава да самофинансира 2 000 000 евро /от банков кредит/, като 5 500 000 евро се предоставят от възложителя. Договорът е породил своето действие, в смисъл, че всички отлагателни условия са се сбъднали. В глава „Обект на лизинга“ е предвидена възможност, след изтичане на срока на договора или при заявено желание по време на договора от лизингополучателя, лизингодателят да прехвърли обратно собствеността върху процесния УПИ, при условията и сроковете по чл. 6. Страните са постигнали съгласие и в прогнозните общи инвестиционни разходи да са включени и сумите за обратно изкупуване на земята и сградата и лизинговите вноски за ползването им до края на срока на договора по чл. III. В чл. 13 от договора са уговорени обезпечения на вземанията по договора, вкл. сключване на договор за особен залог на вземания, а в раздел 16 са предвидени и всички останали обезпечения по договора. В чл. 6 от договора е установено, че за лизингополучателя възниква правото на обратно изкупуване на недвижимия имот при условие, че са изпълнени всички задължения по лизинговия договор и е изтекла втората година от плащане на вноските или съответно - след изтичане на договорения срок, както и при предсрочно прекратяване на договора и условията на чл. 10.3 и 10.4. За упражняване правото на изкупуване, лизингополучателят следва и изрично писмено да заяви, че ще се ползва от това право в сроковете по чл. 6 и на цена по чл. 6.4.

На 14.07.2011 година, е съставен нотариален акт за продажба на недвижим имот, в който е обективирано съгласието на страните за продажба на описания недвижим имот, като изрично са посочени условията, при които ще бъде заплатена посочената продажна цена, както и че сделката се сключва във връзка с договора за лизинг. Цената по нотариалния акт е заплатена на 05.08.2011г. На 28.03.2012 година страните са съставили и приемо-предавателен протокол, удостоверяващ предаване на владението на построения върху процесния недвижим имот /УПИ/ стопански обект, както и предаване на държането на обекта от ищеца, като наемодател на сградата, на наемателя. Ответникът е представил и сключения от ищеца договор за наем, както и анекс към него от 19.01.2011 година.

Със споразумение от 03.05.2012г. страните са се съгласили за дължимите към момента на подписване на документа суми по договора за лизинг и изплащането им съобразно погасителен план /л. 113 и сл. от делото/, неразделна част от него. Поради неизпълнение на задълженията по договора, ответникът е отправил изявление за предсрочно прекратяване на договора /на основание чл. 10.1./ от получаване на поканата, като е дал срок на ищеца да упражни правото да изкупи имота или - съответно - да предаде владението върху същия, като изявлението е достигнало до адресата си на 06.12.2016г.

Апелативният състав е намерил за неоснователно твърдението на ищеца за нарушение на нормата на чл. 342, ал. 2 ТЗ и за наличие на правна пречка третото лице, от което е придобит актива, да бъде същото, на което впоследствие се предава по договора. Пояснил е, че финансовият лизинг може да бъде пряк или обратен лизинг, което зависи от последователността на сделките, предвидени при сключването на лизинговия договор. И при двете упоменати разновидности на договора за лизинг съществува уговорка, по силата на която при изпълнението на определени условия (изплащане на последната лизингова вноска на падежа и/или предсрочно изплащане на дължимите лизингови вноски) и след сключване на допълнителен договор за прехвърляне на собствеността, лизингополучателят има възможност да придобие правото на собственост върху лизингованата вещ.

Също така решаващия състав е счел за неоснователно твърдението на ищеца, че с процесната сделка е уговорен начин за удовлетворяване на кредитора, различен от предвидения в закона. Посочил е, че противно на твърденията на касатора, от показанията на свидетелката М. Р. се установява /л. 514 и л. 515/, че самият договор за финансов лизинг е финансиране, като задължително условие за стартиране на договора е уговорката за продажба на имота. Същевременно е прието, че без изрично съгласие на насрещната страна, каквото по делото липсва, не може със свидетелски показания да се установява различно съдържание на договора, поради забраната на чл. 164, ал. 2 вр. с ал. 1, т. 5 и т. 6 ГПК, с изключение на хипотезата на чл. 165, ал. 2 ГПК, която в процесния случай не е налице.

Според апелативния съд, уговореното от страните прехвърляне на собствеността върху недвижимия имот, върху който е следвало да се построи сградата, не представлява обезпечение на вземанията на лизингодателя. В процесната хипотеза не е предоставен паричен заем/кредит за закупуване и построяване на лизинговия обект, а ясно е изразена волята на страните за финансиране на построяването на търговски комплекс, при който собствеността върху терена и сградата е на лизингодателя, който ще ги предостави за ползване на лизингополучателя, като последният от своя страна ще ползва плодовете от вещта, чрез отдаването й под наем на трето лице, и с получените суми ще погасява лизинговите си вноски, като има право да придобие обратно собствеността. Посочено е, че именно в това се състои разликата между договора за финансов лизинг и договорите за заем / кредит, като при всеки един от тях винаги е уговорено финансиране, но при последните собствеността се придобива от длъжника, а не от лизингодателя.

Решаващият състав е намерил за правилни изводите на първоинстанционния съд, че ищецът не е доказал при условията на пълно и главно доказване, че процесната разпоредителна сделка представлява предварително уговорен начин за удовлетворяване на кредитора - лизингодател, поради което е нищожно съглашението за предварително обезпечаване на вземанията по договора за лизинг чрез прехвърляне правото на собственост. Достигнал е до извода, че от събраните по делото доказателства - договор за лизинг, договор за наем и анекс към него и показанията на посочения от ищеца свидетел, се обосновава типичната за договора за финансов лизинг цел по чл. 342, ал. 1 ТЗ.

Въззивната инстанция е намерила е за неоснователни и твърденията на синдика, че в сключения договор за финансов лизинг страните изрично са уговорили, че при неизпълнение на задълженията на лизингополучателя, лизингодателят ще остане собственик на имота, който обезпечава вземанията по лизинговия договор. Посочено е, че при договор за финансов лизинг, лизингодателят винаги е собственик на лизингованата вещ и не възниква задължение да прехвърли правото си на собственост на лизингополучателя, когато последният не изпълнява задълженията си да заплаща лизинговите вноски по договора.

Също така съдът е счел за ирелевантни за изхода на производството твърденията на ищеца, че самата сграда е построена с лични средства на ищеца в размер на 2 000 000 евро, а останалите 55 000 000 /има предвид 5 500 000/ евро, представляват кредитиране от ответника за нейното изграждане. Съответно уговорената от страните в договора за финансов лизинг опция на лизингополучателя за придобиване на собствеността върху лизинговия обект, била само при условие, че изпълнявал задължението си по договора. Прието е, че предмет на делото по предявения иск за нищожност е само сделката за терена, в който е построена сградата, но не и действителността на придобиването от ответника на правото на собственост върху построената сграда.

В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са посочени следните правни въпроса, за които се поддържа, че са значими за изхода на делото, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда: „1/ Колко и какви страни участват при сключване на договор за финансов лизинг?; Буквално ли следва да се тълкува разпоредбата на чл. 342, ал. 2 ТЗ по отношение на третото лице?; Запазва ли договорът за финансов лизинг правната си природа в случай на сливане на качеството на лизингополучателя и третото лице?; Твърди се наличие на противоречие на акта с решение № 65/21.02.2018 г. по в. т. д. № 660/2017 г. на Апелативен съд – Пловдив; 2/ Действителна ли е продажбата на недвижим имот, извършена като последица от предварително сключен договор за финансов лизинг, въз основа на който страните са се уговорили лизингополучателят да прехвърли на лизингодателя свой собствен недвижим имот и в случай на неизпълнение на задълженията по договора имотът да остане в собственост на лизингодателя при наличието на разпоредбата на чл. 152 ЗЗД или същата противоречи на закона и е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1-во ЗЗД?“. Касаторът се позовава на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, предвид следното:

Въпросите, формулирани в сегмент № 1, не осъществяват общата предпоставка за допускане на решението до касация, тъй като съдът не просто е приел, че е налице сключен между страните договор за финансов лизинг, а е счел, че сделката е за конкретен вид лизинг, а именно за обратен финансов лизинг, относно спецификата на който не е поставен въпрос от касатора. Следва да се отбележи и факта, че посочената от касатора практика на АС-Пловдив е неотносима към настоящия случай, тъй като за разлика от разгледания в посочената практика спор, предмет на процесния договор за лизинг е не само придобитият от лизингодателя терен, но и построената върху него сграда, след преминаване на собствеността върху терена в патримониума на лизингодателя, за построяването на която той е направил инвестиция.

Вторият въпрос не отразява коректно установените по делото факти, поради което не покрива общото основанието по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. В настоящия случай, както вече беше посочено, в лизинговия договор не е уговорено единствено прехвърляне на терена на лизингодателя, собственост дотогава на лизингополучателя, както се поддържа във въпроса, а страните са постигнали и съгласие за инвестиране от лизингодателя в имота, след придобиването му, за построяването на сграда върху терена, която, ведно с терена, да бъде отдадена на лизинг на ищеца-лизингополучател, като последното обстоятелство, което е от съществено значение за изхода на спора, не е обхванато от въпроса.

Предвид изложеното, решението не може да бъде допуснато до касационно обжалване

Въпреки изхода на делото, на ответника по касацията не следва да бъдат присъдени разноски за настоящата инстанция, тъй като не са представени доказателства, такива реално да са направени.

На основание чл. 629, ал. 5 ТЗ, касаторът следва да бъде осъден да заплати държавна такса за настоящата инстанция в размер на 5 498, 33 лева.

Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд

О П Р Е Д Е Л И

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 102/25.02.2021г. по в. т.д. № 2479/2020г. на Апелативен съд–София.

ОСЪЖДА „ТЕХНО РЕЗИДЕНШЪЛ ПАРК 2” ЕАД /н./, ЕИК[ЕИК], да заплати по сметката на Върховния касационен съд държавна такса в размер на 5 498, 33 лева.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.