Производството е по член 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх.№2679/26.02.2015г.,подадена от Е. К. Ч.,Г. Е. Ч.,К. Е. Ч. и К. Ц. Й.,чрез пълномощника си адвокат Л. В. Д. против решение №170/26.01.2015г. на Софийски апелативен съд, постановено по гр. д.№51/2014г. по описа на същия съд, с което се потвърждава решение от 18.10.2013г.,постановено по гр. д.№7912/2010г. по описа на Софийски градски съд, 1г. о,8 състав за отхвърляне на предявените от Ц. К. Й. и К. Ц. Й./като наследници по закон на първоначалната ищца В. К. Й./,от Е. К. Ч.,Г. Е. Ч. и К. Е. Ч. срещу Столична община, субективно съединени искове с правно основание член 108 ЗС относно недвижим имот:незастроен имот с площ от 2390кв. м,представляващ част от имот с кадастрален №68134.4356.149 по КК на район”Л.”,СО,одобрена със Заповед №РД-18-14/06.03.3009г. на Изпълнителния директор на А. при описани в решението съседи.

В касационната жалба се правят оплаквания, че обжалваното решение е неправилно, като се иска неговата отмяна.

С решаващите си мотиви въззивният съд е констатирал, че

предявеният на основание чл. 108 ЗС във връзка с чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ иск е за ревандикация на незастроен имот (индивидуализиран по кадастралната карта), с площ от 2390 кв. м., представляващ част от имот с кадастрален идентификатор № 68134.4356.149 по кадастралната карта на р - н Л., Столична община, одобрена със Заповед № РД-18-14/06.03.2009г. на изп. директор на А. (която, съгласно допуснатото уточнение на иска, е обозначена с т. 1, 2, 3, 4, 1 по приложената от вещото лице Р. П. комбинирана скица), при съседи: имот с кадастрален идентификатор № 68134.4356.147; имот с кадастрален идентификатор № 68134.4356.482; имот с кадастрален идентификатор № 68134.4356.159, като твърденията на ищците са, че този имот с площ от 2390 кв. м. като част от имот от около 23 дка, представляващ целия имот със стар пл.№ 523 от кв. 80 в С., местност „ бул.С.”, собственост на техния наследодател, никога не е бил отчуждаван, нито е заплащано обезщетение за него, но е бил неправомерно отнет от ответника – без отчуждителна процедура, а чрез преместване на съществуващата ограда на 137 СОУ „А. К. след издаване на заповед № РД – 09- 422/10.10.2002г. на кмета на район „Л.” за частично изменение в действащия план за регулация за УПИ I „за училище” с цел създаване на два нови имота за училище, което изменението засяга претендирания имот, който бил фактически завзет и оградата на училището била преместена след 2002г.Съдът е отбелязъл че по делото е безспорно установено, че: ищците са наследници по закон на К. Г. Ч., притежавал в собственост нива с площ от 50 декара, намираща се в землището на [населено място], в местността «Л.» съобразно н. а. № 100/ 06.08.1926г., като със заповед № 1684/1957г. по регулационна преписка № 95/1957г. на Димитровски РНС от имота са били отчуждени 5516 кв. м. при граници съобразно в скица № 3-95/57, издадена на 19.11.1957г. за целите на отчуждаването от С.-Димитровски, а по регулационна преписка № 58/1959 г са били отчуждени още 4370 кв. м,както и с актове за държавна собственост №№ 3539/60г. и 1062/60г. е актуван като държавен целият имот № 523 от кв. 150 м. „М. предградие, който имот според пояснението е бил „отчужден за построяване на училище и мероприятието е осъществено, а също така безспорно с решение № 0267/09.03.2007г. на ОСЗГ Н. И. е възстановен на наследниците на К. Ч. в съществуващи (възстановими) стари реални граници имот с площ от 4700 кв. м., представляващ бивша нива, попадащ в строителните граници на бившето [населено място], като част от имот с пл. № 523 и е отказано възстановяването на собствеността върху друга част от същия имот, представляващ бивша нива с площ от 17138 кв. м., поради това, че тя попада в границите на урбанизирана територия, която е застроена.Във връзка с твърденията на ищците в исковата молба и поддържаните правни основания-наследство и реституция при условията на член 2, ал. 2 ЗВСОНИ,съдът е отбелязъл предвидените в ЗВСОНИ кумулативни предпоставки за възстановяване на собствеността върху имот, а именно: имотът да е бивша собственост на ищците или на техния наследодател преди отчуждаването, имотът да е бил отнет по реда на някои от посочените в чл. 1 и чл. 2 ЗВСОНИ

нормативни актове, или е бил отнет без законово основание, или е бил отчужден не по установения законов ред, за него да не е било платено обезщетение, да е бил собственост на държавата, общините, обществени организации или техни фирми или ЕД по чл. 61 ТЗ към момента на реституцията и да е съществувал реално до размера, в който е бил отчужден по смисъла на чл. 2, ал. 3 ЗВСОНИ,а по отношение на имотите, посочени в чл. 2, ал. 2 ЗВСВОНИ тези условия следва да са налице към момента на влизане в сила на тази изменена разпоредба - 22.11.1997 г., като отнемането без законово основание или отчуждаването не по установения законов ред от държавата, от общините и от народните съвети е следвало да бъде извършено в периода от 9 септември 1944 г. до 1989 г./в този смисъл т. 3 от Тълкувателно решение № 6 от 10.05.2006 г. по т. гр. д. № 6/2005 г. на ОСГК на ВКС/.Съдът е стигнал до извода, че в случая не е налице кумулативност на законовите предпоставки към 22.11.1997г, тъй като действително спорният имот като част от общия имот е бил собственост на наследодателя на ищците К. Ч., но както самите ищци сочат, спорната част от имота не е била отчуждавана и по делото не са ангажирани годни доказателства за отнемането му по реда на някои от посочените в чл. 1 и чл. 2 ЗВСВОНИ

нормативни актове, отнемането му без законово основание, доколкото е налице, е станало чрез преместване на оградата на училището, по твърдение на самите ищци, след 2002г., т. е. след законово посочения краен срок 1989г.Съдът e отбелязъл, че действително в актовете за държавна собственост от 1960г. е посочено, че от наследодателя на ищците е отчужден целия имот пл.№ 523, за което е платено обезщетение и мероприятието, за което е отчужден – за училище – е изпълнено, но доколкото по правната си същност актът за държавна собственост е официален свидетелстващ документ с обвързваща материална доказателствена сила, необорена от ищците, отразените в акта факти следва да се смятат за установени, което в конкретния случай означава да се приеме, че отчуждаването е засегнало целия имот, за което наследодателят на ищците е получил обезщетение и е изпълнено мероприятието, за което е бил отчужден, като и при тази хипотеза отново не са налице предпоставките по чл. 2, ал. 2 З..

В изложението си на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, приложено към касационната жалба касаторите заявяват/цитирам/:

„І.На първо място налице са основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 289, ал. 1т. 1 от ГПК.В. съд е разрешил съществени за изхода на делото правни въпроси в противоречие със задължителната практика на ВКС по въпроса за възстановяване на собствеността върху имоти по чл. 2, ал. 2 от ЗВСОНИ.

1.1.Основният правен въпрос, който е от значение за изхода по настоящето дело с оглед постановеното от въззивния съд решение, е въпросът съставянето на А.,с който един имот е актуван като държавна собственост, представлява ли доказателство, че имотът е отнет по смисъла на чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ.”

като се излагат доводи, че съставянето на посочените А. за целия имот пл.№523, включително и за процесната част, незасегната от отчуждаването, включва хипотезата на отнемането на същата без законово основание, като изводите на съда според касатора противоречат на приетото в т. 1 на ТР №6/2005г. на ОСГК на ВКС,според което когато незаконни отнети или отчуждени не по установения ред от държавата, общините и народните съвети в периода от 09.09.1944г. до 1989г. недвижими имоти са били застроени и не съществуват до размера, в който са били отнети или отчуждени, се прилагат разрешенията на т. 1 и т. 2 от ТР №1/1995г. на ОСГК на ВКС за допустимостта на реституцията, ако строежът е законен.

Така формулирания от касаторите правен въпрос е неотносим към приетото с решаващите мотиви на въззивното решение, тъй като за процесната част от имота се твърди от ищците и се приема, че същата не е засегната от отчуждителните процедури, не е била застроявана до 1989г.,като завземането според самите ищци, сега касатори, е станало след 2002г.Следователно, и посочената от касаторите задължителна практика също е неотносима към постановеното с въззивното решение.

В т. 1.2 от изложението си касаторите твърдят, че/цитирам/:

„Налице е касационно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по процесуални въпроси от значение за спора, а именно за последиците от липсата на точен доклад по чл. 146 ГПК и с оглед служебното задължение на въззивния съд да се произнесе и по допустимостта на първоинстанционното решение съобразно разпоредбите на чл. 269 и чл. 270, ал. 3 ГПК.”

Като се излагат касационни оплаквания във връзка с постановено определение на въззивния съд от 20.01.2014г.,с което са оставени без уважение доказателствените искания, формулирани във въззивната жалба, които съдът е отказал поради липса на условия за това на основание чл. 266 ГПК,което според касаторите е в противоречие с Тълкувателно решение №1/2013г. на ОСГТК на ВКС.Тези касационни оплаквания по смисъла на член 281, т. 3 ГПК,изложени в тази точка от изложението на касаторите, са различни от основанията по член 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, защото преценката за правилността на решението ще се направи след допускането му до касационно обжалване в производството по член 290 ГПК.

В точка 2 от изложението си касаторите се позовават на наличието на хипотезата на член 280, ал. 1, т. 2 ГПК,като формулират два правни въпроса/цитирам/:

„кога е налице неправомерно отнемане на имота по смисъла на чл. 2, ал. 2 от ЗВСОНИ и по-конкретно, липсата на надлежна процедура по отчуждаване на имота представлява ли неправомерно отнемане.”

Като се излага отново аргументи за необсъждане според касатора на процедурата по отчуждаването, неправилна преценка на писмените доказателства, и се цитира съдебна практика на ВКС,постановена по реда на ГПК отм.. В тази част от изложението се съдържат изключително касационни оплаквания по смисъла на член 281, т. 3 ГПК,както и така формулираният въпрос не кореспондира на приетото с решаващите мотиви на въззивното решение.

По отношение на т. 2.2. от изложението на касаторите, свързано с отбелязванията в А. за изплащане на обезщетение и как следва да се обсъжда това и да се преценява с останалите по делото доказателства, касационният съд намира че такъв правен въпрос не е разрешаван със постановеното в решаващите мотиви на обжалваното въззивно решение, респ. е неотносим към приетото с последните.

С оглед изложеното, не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Водим от горното, съставът на второ гражданско отделение на Върховния касационен съд

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №170/26.01.2015г. на Софийски апелативен съд, гражданска колегия,ІІ състав, постановено по гр. д.№51/2014г. по описа на същия съд.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: