О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 79

София, 09.01.2026 г.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Четвърто отделение, в закрито заседание на двадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

МАРИЯ ХРИСТОВА

като разгледа докладваното от съдия М. Х. гр. дело № 3004 по описа за 2025г. взе предвид следното:

Производството по делото е образувано по касационна жалба от К. Л. И., чрез адвокат В. Р., срещу въззивното решение на Софийски градски съд № 146/20.03.2025г. по ч. гр. д. № 74/2025г. в частта, с която е обезсилено определение от 28.10.2024 г. (имащо характер на решение), постановено по реда на чл. 251 ГПК по гр. д. № 512/2019 г. по описа на РС – Е. П. в частите, с които на бащата Б. Б. К. е предоставено право на компенсация в случай, че ежеседмичният му режим не е изпълнен в полагащия му се ден – вторник, четвъртък или събота, както и в частта, с която е дадено право на майката К. Л. И. да прекара с децата си по 20 дни непрекъснат период през лятото по време на полагащия се платен годишен отпуск.

В жалбата са изложени доводи за неправилност на въззивното решение в обжалваната му част като необосновано, незаконосъобразно и постановено при грубо нарушение на процесуалните правила.

Насрещната страна Б. Б. К. с писмен отговор, чрез адвокат Н. Б., оспорва жалбата. Твърди, че не са налице предвидените в ГПК основания за допускане на обжалването. В условие на евентуалност изразява становище за неоснователност на жалбата. Прави искане за присъждане на разноските по делото.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.

Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:

С обжалваното решение въззивният съд обезсилил постановеното от Районен съд – Е. П. определение (с характер на решение) за тълкуване на влязлото в сила решение по чл. 59, ал. 9 от СК относно определения режим на лични отношения между бащата Б. Б. К. и децата К. Б. К. и Р. Б. К., както и в частта, с която е дадено право на майката К. Л. И. да прекара с децата си по 20 дни непрекъснат период през лятото по време на полагащия се платен годишен отпуск.

За да постанови този резултат, съдът приел, че с влязлото в сила решение по делото бил изменен определеният с решение №158/19.10.2018г. по гр. д.№758/2019г. на Районен съд – Е. П. режим на лични контакти между бащата Б. Б. К. и децата К. Б. К. и Р. Б. К..

Констатирал, че съдът бил сезиран с искане от К. Л. И. за тълкуване на решението, обосновано с възникналите между страните спорове при неговото изпълнение, което намерил за допустимо и основателно. Установил, че извършеното от първостепенния съд тълкуване на влязлото в сила решение било в следния смисъл: 1/ След като на майката е предоставено упражняването на родителските права по отношение на децата, то извън определения от съда режим на лични контакти на бащата с децата, майката изцяло прекарва времето си със своите деца, освен в случаите, в които режимът в определените със съдебното решение дни не е изпълнен и подлежи на компенсиране. Когато бащата има право на съответния ден регламентиран в решението да бъде с децата си в четна година, то право на майката е да бъде с децата си на съответния ден в нечетна година и обратното. Като се вземе предвид, че интересите на децата следва винаги да бъдат защитени, когато режимът с бащата не е изпълнен в полагащия му се ден, същият подлежи на компенсиране; 2/ В случаите, когато режимът на лични контакти на бащата с децата определен за дните – вторник, четвъртък и събота съвпада с някои от празничните дни посочени в съдебното решение и годината не дава право на бащата да се вижда с децата си в този ден, то право на майката е да бъде с децата си в съответния празничен ден, като режимът на бащата за вторник, четвъртък или събота не следва да бъде изпълняван, но подлежи на компенсиране поради неизпълнението си; 3/ По отношение на пролетната ваканция на децата – ако бащата е осъществил правото си на лични контакти с децата за Пролетната ваканция през нечетна година, то майката има право по време на платения годишен отпуск да прекара с децата си Пролетната ваканция през следващата четна година, като за този период неизпълненият режим на бащата с децата за вторник, четвъртък и събота се компенсира поради неизпълнението си; 4/ Що се касае за 20-те дни през лятната отпуска, които бащата има право да прекара с децата си, майката следва да осигури посочения период от 20 дни без прекъсване по време на платения отпуск на бащата. Право на майката е да прекара с децата си по 20 дни непрекъснат период през лятото по време на полагащия се платен годишен отпуск, а пропуснатите срещи в този период за вторник, четвъртък и събота подлежат на компенсиране.

Въззивният съд развил принципните съображения, че на тълкуване по реда на чл. 251 ГПК подлежат влезлите в сила съдебни решения, при които се среща затруднение при изпълнението им, поради допусната неяснота, противоречие или двусмисленост, и този им порок е обективиран в постановения от съда диспозитив. Посочил, че мотивите на акта, дори и да са неясни, не подлежат на тълкуване, като в производството по тълкуване не е допустимо да се иска признаване на нови факти, респективно да се постановява нещо различно вече отразеното в решението. Изложил, че целта на тълкуването е да изясни действителната воля на съда, но същото не може да доведе до промяна на постановения съдебен акт.

С оглед на изложеното направил извод, че извършеното от първостепенният съд тълкуване и постановената по този ред компенсация за бащата при неизпълнение на предоставения му ежеседмичен режим, се явява нещо различно от обективираната воля на съда в подложения на тълкуване акт. Заключил, че такова изменение във вече определения режим на личен контакт между бащата и неговите деца не може да се постигне по пътя на тълкуването, поради което обжалваният съдебен акт е недопустим. Приел, че решението на първостепенния съд е недопустимо и в частта, с която е дадено право на майката да прекара с децата си по 20 дни непрекъснат период през лятото по време на полагащия се платен годишен отпуск, доколкото подобно произнасяне в тълкуваното решение липсва. Отбелязал, че подобни искания страните могат да отправят единствено в ново производство за изменение на вече определения режим на личен контакт. Изложените съображения обосновали крайния извод на съда за недопустимост на решението в посочените му части, поради което постановил и обезсилването им.

Касаторът е направил искане за допускане на обжалването в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 по следните правни въпроси: 1/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички относими и допустими към тълкуването на съдебното решение доводи, твърдения и възражения на страните; 2/ Може ли с тълкувателно решение въззивната инстанция да измени или отмени първоинстанционното решение, постановено по гр. д.№512/2019г. за родителските права и личните контакти на децата, да пререшава спора и да лиши децата от правото да бъдат 20 дни непрекъснато със своята майка по време на годишния отпуск; 3/ Към кой момент следва да се преценява волята на съда формирана в решението, чието тълкуване се иска. Навел е довод за разрешаването им от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС в определение по гр. д.№179/2014г. на ІV г. о.; решение №294/02.12.2014г. по гр. д.№179/2014г. на ІV г. о. и решение №324/13.07.2011г. по гр. д.№378/2009г. на І г. о. Изложил е и твърдения за значение на въпросите за точното прилагане на закона.

Основанията за допускане на касационното обжалване са регламентирани в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. Според нея и разясненията по приложението дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, за да бъде допуснато касационното обжалване, е необходимо касаторът да е посочил точно и ясно въпросите, по които въззивният съд се е произнесъл в решението си, които са от значение за изхода на конкретното дело и за формиране на решаващата воля на съда, и по отношение на които са налице предвидените в чл. 280 от ГПК допълнителни основания по чл. 280, ал. 1 т. 1 – т. 3 ГПК. Същите следва да са от такова естество, че разглеждането им да доведе до промяна на крайния резултат по спора (ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС).

Върховният касационен съд не може да допусне обжалването по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивния съд, различен от посочения от жалбоподателя, освен ако той не е свързан с нищожността и недопустимостта на обжалваното решение, респективно с неговата очевидна неправилност. Съдът може само да конкретизира, преформулира или уточни поставения от страната въпрос, но не и да го определи въз основа на касационните оплаквания или да го изведе от посочените съдебни актове. Както е разяснено с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, оплакванията за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК не съставляват основания за допускане на касационното обжалване, тъй като последните са различни от тях, и са регламентирани в чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания акт се извършва след като той бъде допуснат до касационно обжалване.

В конкретния случай, поставените въпроси са обосновани с несъгласието на страната с крайните изводи на съда и преценката на събраните по делото доказателства, което по естеството си представлява оплакване за неправилност на обжалваното решение. При постановяването му въззивният съд е съобразил предметните предели на производството, по което е постановен съдебният акт подложен на тълкуване; съобразил е предпоставките и границите, в които е допустимо да бъде извършено тълкуване на формираната от съда воля, след което е направил и решаващия си извод, че с извършеното тълкуване съдът е допуснал изменение на вече постановения режим на личен контакт, като е предвидил компенсация каквато липсва във влязлото в сила решение. Решаващият състав е направил преценка за допустимост на обжалваното решение на първостепенния съд, в предметните предели на сезирането му и формираната в тълкувания съдебен акт воля. Извършената проверка е в правомощията и задълженията на въззивната инстанция, като обезсилването на обжалваните пред него съдебни актове, които са постановени извън предмета, с който е бил сезиран съда или са довели до недопустимо изменение на вече формираната воля, не съставлява лишаване от достъп до съд, нито лишава страната от ефикасни способи за защита. Действително, от данните по делото е видно, че между страните са възникнали проблеми във връзка с изпълнение на постановения от съда режим на личен контакт, но разрешаването им не може да бъде извършено по пътя на тълкуването. Както е посочил и въззивният съд, настъпилите нови обстоятелства свързани с режима на личен контакт представляват евентуални основания за изменение на вече постановения режим на личен контакт.

Трайно установена е практиката на ВКС по приложение на разпоредбата на чл. 251 от ГПК и пределите, в които е допустимо тълкуване на волята на съда в постановените от него съдебни актове. В посоченото от касатора решение №294/02.12.2014г. по гр. д.№179/2014г. на ІV г. о. са възприети същите принципни разрешения, но е постановено при обстоятелства различни тези по настоящото дело. Посоченото определение на ВКС е по допускане на касационното обжалване и не представлява задължителна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, а решение №324/13.07.2011г. по гр. д.№378/2009г. на І г. о. е неотносимо към предмета на производството, доколкото е постановено по различни правни въпроси и по спор за собственост.

В заключение, по поставените въпроси не е налице соченото от касатора основание за допускане на обжалването по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Наличието на съдебна практика по приложение на разпоредбата на чл. 251 от ГПК, която не се нуждае от осъвременяване или изменение, обосновава и липса на посоченото от страната допълнително основание за допускане на обжалването по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

Касаторът е направил искане за допускане на обжалването и в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК поради очевидна неправилност на въззивното решение. Искането е обосновано с доводи за нарушение на основни съдопроизводствени принципи и на материалния закон, като формирания от съда извод е в явно противоречие с правилата на формалната логика; неправилни и погрешни мотиви за наличие на предпоставките за обезсилване на обжалвания съдебен акт.

Съдът намира, че не са налице основания за допускане на обжалването и на това основание, тъй като при постановяване на решението въззивната инстанция не е приложила отменен закон или закон в противоречие с неговия смисъл или при нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Такава не може да се изведе от мотивите на решението или от установените по същество факти, без анализ на доказателствата и на извършените процесуални действия. Искането е обосновано с несъгласието на страната с крайните изводи на съда, което както беше посочено не съставлява основание за допускане на касационното обжалване.

В заключение, касационното обжалване на въззивното решение в обжалваната му част не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателката основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 от ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл. 280, ал. 2 от ГПК.

На основание чл. 78 от ГПК и направеното искане касаторът К. Л. И. следва да бъде осъдена да заплати на Б. Б. К. сумата от 500 лв., представляваща направените пред настоящата инстанция разноски за адвокатско възнаграждение. Същата, след превалутиране по чл. 12 от ЗВЕРБ и закръгляне по чл. 13 от ЗВЕРБ възлиза в размер на 255, 65 евро.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение, ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд № 146/20.03.2025г. по ч. гр. д. № 74/2024г. в частта, с която е обезсилено определение от 28.10.2024 г. (имащо характер на решение), постановено по реда на чл. 251 ГПК по гр. д. № 512/2019 г. по описа на РС – Е. П. в частите, с които на бащата Б. Б. К. е предоставено право на компенсация в случай че ежеседмичният му режим не е изпълнен в полагащия му се ден – вторник, четвъртък или събота, както и в частта, с която е дадено право на майката К. Л. И. да прекара с децата си по 20 дни непрекъснат период през лятото по време на полагащия се платен годишен отпуск.

ОСЪЖДА К. Л. И. да заплати на Б. Б. К. сумата от 255, 65 евро (след превалутирането на 500 лв. по чл. 12 от ЗВЕРБ и закръгляването по чл. 13 от ЗВЕРБ), представляваща направените пред настоящата инстанция разноски за адвокатско възнаграждение.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: