О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 586

София, 30.06.2016 г.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на седми април две хиляди и шестнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА

БОЯН ЦОНЕВкато разгледа докладваното от съдия А. Б. гр. дело № 1141 по описа за 2016 г., взе предвид следното:

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от [фирма], [населено място], представлявано от управителя С. К., чрез адв. К. Я. – М. от АК София, срещу въззивно решение № 135/17.07.2015 г., постановено от Пловдивския апелативен съд по гр. д. № 1057/2014 г.

Излага касационни доводи за неправилност. Иска отмяна на въззивното решение и уважаване на исковете, както и присъждане на съдебноделоводни разноски за делото.

Насрещната страна М.., [населено място], представлявано от Главния мюфтия М. А. Х., чрез адв. К. С. от отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата. Моли за присъждане на съдебноделоводни разноски за инстанцията.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.

Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.

Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовава касатора, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:

Пловдивският апелативен съд, като потвърдил решението на първостепенния Пловдивски окръжен съд, е обявил, на осн. чл. 26, ал. 2 ГПК, за нищожно споразумение с нотариална заверка от 31.05.2011 г., сключено между М..., [населено място], чрез А. А. и [фирма], поради липса на съгласие от страна на настоятелството, по иска, предявен от „М..“, [населено място] против [фирма], П..

За да постанови този резултат, съдът установил, че с горното споразумение страните са признали, че по силата на договор за наем от 16.10.2003 г. и анекс към него от 07.02.2004 г., дружеството извършило основен ремонт на недвижим имот, предоставен му под наем от М.... Посочено е, че ремонтът е приет с протокол от 25.03.2004 г. и е одобрена стойността му – 22 000 лв., която сума не е погасена от настоятелството, което дължи и обезщетение за забава – натрупана лихва върху главницата, считано от 25.05.2004 г..; дължи и 66 000 лв. с оглед съдебното отстраняване на дружеството от държането на имота и съгласно подписан между страните анекс от 24.02.2004 г., както и сумата от 8341, 02 лв. – пет надвзети наема. Настоятелството е поело задължение да заплати в срок до 30.06.2011 г. сумата от 30 341, 02 лв. и ако го стори, ще бъде освободено от заплащане на дължимите лихви и тройния размер на стойността на ремонта, а при неизпълнение на поетото задължение – дължи сумата от 74 341, 02 лв.

По заявление на кредитора [фирма] е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК срещу Мюсюлманско джамийско настоятелство, както и изпълнителен лист, за сумата 30341, 02 лв., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 17.02.2012 г., до окончателното изплащане, както и разноски по производството. М.., София – лично и чрез М.. – П., като местно поделение, е подало частни жалби против разпореждането за незабавно изпълнение на заповедта от 20.02.2012 г. по ч. гр. д. № 2492/2012 г. – и двете частни жалби са оставени без разглеждане, като недопустими.

С договор за цесия правата по споразумението от 31.05.2011 г. са цедирани от [фирма] на [фирма].

Пловдивският апелативен съд намерил, че споразумението от 31.05.2011 г. е нищожно, защото М.., [населено място] не е юридическо лице и не може да формира самостоятелно воля, защото е неправосубектно; със споразумението е направено признание, което задължава бюджета на настоятелството, за което се изисква, съобразно Устава, съвместно представителство на председателя и секретаря, каквото липсва в случая. Прието е още, че споразумението, сключено от настоятелството, не ангажира юридическото лице – М.., [населено място], защото съгласно Устава е необходимо разрешение на колективния орган – Висш мюсюлмански съвет, каквото разрешение няма; едноличното изявление на председателя на Висшия мюсюлмански съвет – Н. Г., не обвързва колективния орган и Мюсюлманското вероизповедание.

В изложението към касационната жалба касаторът е смесил касационни оплаквания – доводи по см. на чл. 281 ГПК и основанията за допускане на касационно обжалване по см. чл. 280, ал. 1 ГПК. Позовава се на противоречие с ТР № 3 от 15.11.2013 г. по т. д. № 3/2013 г. на ОСГТК на ВКС и на решение № 75/24.07.2012 г. по т. д. № 194/201 г. на ВКС, II т. о., решение № 141/21.07.2010 г. по гр. д. № 45/2009 г. на II г. о. на ВКС, определение № 1020/01..04.2013 г. на ОС – Пловдив по ч. гр. д. № 698/2013 г., което е влязло в сила, видно от определение по чл. 274, ал. 3 ГПК № 463/29.07.2014 г. по ч. гр. д. № 3434/2014 г. на I г. о. на ВКС. Счита също, че е налице и хипотезата на чл. 280 ал. 1, т. 3 ГПК

Насрещната страна е възразила, че относно статута на Мюсюлманското изповедание – настоятелството в П., разрешението на въззивния съд е съобразено с ТР 1/23.11.2010 г. по т. д. № 2/2010 г. на ОСТК на ВКС; решение № 141/21.07.2010 г. по гр. д. № 45/2009 г. на II г. о. на ВКС е постановено преди тълкувателното решение, поради което разясненията, дадени с него следва да се считат за отпаднали; определението на ВКС по ч. гр. д. № 3434/2014 г. на I г. о. К не противоречи, а е в съответствие с приетото и от въззивния съд, че Мюсюлманското настоятелство в П. е несъществуващ правен субект; ТР № 3/2013 г. на ОСГК и решение № 75/24.07.2012 г. по т. д. № 194/201 г. на ВКС, II т. о. са неотносими към, а определение № 1020/01..04.2013 г. на ОС – Пловдив по ч. гр. д. № 698/2013 г. не е задължителна съдебна практика по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а и не съдържа изводи за липсата на правосубектност на местното поделение на ищеца в [населено място], поради което не може да е основание за допускане на касационно обжалване и по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.

Съставът на Върховния касационен съд, като уточни поставените в изложението правни въпроси, приема, че те са следните: за тълкуване на § 2, ал. 1 и ал. 4 ПЗР на ЗВ, вр. чл. 6 ЗИ, отм. относно статута на поделенията – местни структури на вероизповеданията: заварените като юридически лица при влизане в сила на Закона за вероизповеданията губят ли това качество, ако не е извършено вписване в съответния съдебен регистър; за мотивите на въззивния съд и задължението да посочи ясно какви са фактическите му и правни заключения и въз основа на кои доказателства и намира един факт за установен; разрешението на колективния орган на управление на юридическо лице за извършване на определени правни сделки има ли правно значение в отношенията с трети лица.

Въпросите са включени в предмета на делото.

Относно въпроса за статута на М.. – П., съставът на Върховния касационен съд не може да прецени налице ли е някое от поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК поради вътрешно противоречие в мотивите на въззивната инстанция - не е ясно дали според нея местното поделение – Мюсюлманско настоятелство е съществувало при влизане в сила на ЗВ, съответно с какъв статут, нито поради каква причина е направен извод за липса на правосубектност към 31.05.2011 г. От една страна, съдът приема, че настоятелството в [населено място] било регистрирано и като юридическо лице, при условията на чл. 20 ЗВ, по ф. д. № 168/2009 г., но с решение от 21.07.2010 г. е заличено, т. е. загубата на правосубектност няма отношение към процедурата по § 2, ал. 1 и ал. 4 ПЗР на ЗВ. От друга страна е прието, че „съществувалото до този момент местно поделение, което не е регистрирано в срока по пар. 2, ал. 2 и по реда на пар. 2, ал. 4 от ПЗР на ЗВ, е изгубило статута на юридическо лице“.

От така изложеното обаче следва наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по процесуалноправния въпрос за мотивите на въззивната инстанция, който въпрос е разрешен по делото в противоречие със задължителна съдебна практика.

На материалноправния въпрос: разрешението на колективния орган на управление на юридическо лице за извършване на определени правни сделки има ли правно значение в отношенията с трети лица, не е даден отговор с ТР № 3/2013 г. на ОСГК и решение № 75/24.07.2012 г. по т. д. № 194/201 г. на ВКС, II т. о., но е налице другото поддържано основание за допускане на касационно обжалване – чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, с оглед точното приложение на закона, както и за развитие на правото.

В заключение, касационно обжалване на въззивното решение следва да бъде допуснато. Съставът на Върховния касационен съд, разглеждайки касационната жалба, следва да се произнесе и относно вида на евентуалния порок на сделката, сключена от лице без представителна власт. Този въпрос е включен в предмета на Тълкувателно дело № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС, което е висящо. До постановяването му, касационното производство следва да бъде спряно.

Мотивиран от горното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 135/17.07.2015 г., постановено от Пловдивския апелативен съд по гр. д. № 1057/2014 г.

УКАЗВА на касатора, в едноседмичен срок от съобщението, да заплати държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер на 606, 82 лв. по сметка на Върховния касационен съд, като в указания срок изпрати по пощата, или депозира в канцеларията на Върховния касационен съд, доказателства за това.

При неизпълнение в срок, касационната жалба ще бъде върната.

СПИРА производството по делото до постановяване на тълкувателно решение по ТД № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС.

До възобновяване на производството не тече и срока за заплащане на указаната държавна такса.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: