О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 5418
Гр. София, 25.11.2024 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Р. Б. гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на четиринадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:
Председател: Светлана Калинова
Членове: Гълъбина Генчева
Наталия Неделчева
като изслуша докладваното от съдията Неделчева к. гр. дело №1183/2024г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. №11278/01.12.2023г. на О. Б. К. и И. Й. Й., ЕГН [ЕГН], чрез адв. М. Б. срещу Решение №355/19.10.2023г. по в. гр. д. №443/2023г. по описа на ОС – Русе, с което е потвърдено първоинстанционното решение, с което по отношение на касаторите е прието, че ищците И. Б. П., Б. Ц. С. и Ц. Ц. Д., са собственици на сграда с идентификатор 63427.5.573.2, със застроена площ 15 кв. м., предназначение: гараж, находящ се в поземлен имот с идентификатор [№] по КККР на [населено място], с площ на целия имот 377 кв. м., при права както следва: за И. Б. П.- 4/6 ид. ч., за Б. Ц. С. и Ц. Ц. Д.- по 1/6 ид. ч. Касаторите считат въззивното решение за недопустимо, за неправилно - поради нарушение на материалния закон, постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, както и за необосновано. Молят да бъде отменено, като на негово място бъде постановено друго, с което претенцията срещу тях бъде отхвърлена като неоснователна и недоказана. Твърдят, че въззивният съд не е обсъдил релевираното от тях възражение, че решението следва да бъде еднакво спрямо всички необходими другари в процеса. Излагат, че въпреки направеното от тях възражение, от диспозитива на постановеното въззивно решение не става ясно кой от двата предявени срещу тях иска е уважен - по твърдението за давностно владение или първият основен иск. В изложението се посочва, че е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК като молят да бъде допуснато касационно обжалване по следния въпрос: „В какъв обем следва да са извършените от въззивната инстанция процесуални действия, за да бъде удовлетворено изискването на чл.12 ГПК, чл.236 ал.2 от ГПК и чл.235 ал.2 от ГПК, осигуряващи постановяването на законосъобразно решение, уточнен съгласно указанията, дадени с т.1 на ТР № 1 /19.02.2010г. по т. д.№ 1 /2009г. на ОСГТК на ВКС?“ Въпросът се поставя във връзка с твърдението на касаторите, че въззивният съд не е обсъдил възраженията им, подробно развити във въззивната жалба и в отговора на исковата молба, което води до липса на каквото и да било произнасяне по техните доводи и аргументи. Считат, че не е ясно кой от двата петитума е уважен, и защо няма диспозитив и обсъждане по двата петитума, заявени от ищеца в условията на евентуалност. Освен, че липсва обсъждане на възражението им за липсата на активна процесуална легитимация на ищците, твърдят, че въззивният съд не е изложил в решението си въз основа на кои доказателства е формирал изводите си за придобито от ищците право на собственост. На следващо място считат, че въззивният съд изобщо не е обсъдил влязлото в сила съдебно решение по гр. д. №3833/2006г. по описа на Районен съд – Русе, което е представено пред нотариус при издаването на констативен нотариален акт. Като не е обсъдил възраженията на ответниците и всички събрани доказателства, въззивният съд е действал в противоречие с практиката на ВКС, обективирана ТР №1/04.01.2001г. пo тълк. д. №1/2001г. на ОСГК на ВКС, решение №59/14.04.2015г. пo гр. д. №4190/2014г. на ГК, IV г. о., решение №27/28.06.2017г. пo т. д. №2430/2015г. на ТК, I т. о., решение №715/2010г. по гр. д. №139/2010г. на IV г. о., решение № 283/2014г. по гр. д. №1609/2014г. на IV г. о., решение №101/2015г. по т. д. №1740/2014г., Решение №50140 от 14.03.2023г., I т. о на ВКС, поради което според касаторите е налице основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК.
Ответниците по касационната жалба –И. Б. П., Б. Ц. С. и Ц. Ц. Д., чрез адв. Ю. И. с депозирания писмен отговор оспорват наличието на основанията за допускане до касационно обжалване. Считат, че с обжалваното решение, съдът не се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Считат, че жалбата е недопустима, а по същество – и неоснователна. Твърдят, че процесният гараж е самостоятелна сграда, а не пристройка, поради което въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с цитираната от касаторите съдебна практика. На следващо място излагат, че посоченото съдебно решение №277/06.12.2006г. по гр. дело №3833/2006г. не съдържа произнасяне по отношение на процесния гараж, а за лятна кухня, която към момента е съборена. В заключение се моли решението да не бъде допускано до касационно обжалване, като им бъдат присъдени направените пред касационната инстанция разноски.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
Във връзка с предпоставките за допускане на касационно обжалване, настоящият състав на Върховния касационен съд съобрази следното:
Първоинстанционното производство е образувано по иск с правно основание чл. 124 ГПК, предявен от И. Б. П., Б. Ц. С. и Ц. Ц. Д. против О. Б. К., И. Й. Й. и Д. Б. К. за признаване за установено по отношение на ответниците, че ищците са собственици на гараж с идентификатор [№], построен в поземлен имот с идентификатор [№] по КККР на [населено място], с административен адрес на имота [улица], при права 4/6 ид. ч за първата ищца и по 1/4ид. ч за втория и третия ищец. Ищците твърдят, че техният наследодател Цани Д. П. по време на брака си с първата ищца придобил чрез покупко-продажба недвижим имот, представляващ 149/388 идеални части от дворно място, цялото от 388 кв. м., находящо се в [населено място], [улица], представляващо парцел [№] в кв. 505, както и само първия етаж от сградата, построен върху 89 кв. м. и една стая на втория етаж, заедно с 1/2 идеална част от тавана; югоизточната изба с клозета и баня в нея и подобренията в имота. С Разрешение за строеж №474-А2 от 20.11.1981 г. на ОбНС Р., на Цани Д. П. било разрешено да построи гараж с площ 15 кв. м., което строителството било извършено при действието на ЗТСУ и Правилник за прилагане на ЗТСУ, като той и съпругата му са станали собственици на гаража. На 29.03.2022г. Цани Д. П. починал, като оставил за свои законни наследници по закон ищците в настоящото производство - първата от която негова преживяла съпруга, а вторият и третия – неговите деца, като същите имат права върху имоти, както следва: за първата ищца 4/6 идеални части, а за втория и третия по 1/6 идеална част. Ищците твърдят, че до 29.03.2022г., те и техният наследодател Цани Д. П., владели процесните имоти без никой да им пречи. След направена справка в Служба по вписванията, установили, че с гаража, представляващ сграда с идентификатор [№], със застроена площ 15 кв. м. били извършвани следните сделки от ответниците: учредена Договорна ипотека с кредитор А. Банка АД и ипотекарен длъжник -вторият ответник Д. Б. К., вписан в СВ – Р. акт № 68, том 6, вх. рег. № 80, дв. вх. рег. № 6997 от 22.05.2007г.; Покупко-продажба с продавач вторият ответник Д. Б. К. и купувачи – О. Б. К. и И. Й. Й., вписана в СВ – Р. акт № 56, том 26, вх. рег. № 24, дв. вх. рег. № 10296 от 11.07.2008 г.; Договорна ипотека с кредитор ЗАЛФА Банка АД, клон България и ипотекарни длъжници – О. Б. К. и И. Й. Й., вписана в СВ – Р. акт № 130, том 8, вх. рег. № 25, дв. вх. рег. № 10298 от 11.07.2008г. Ищците твърдят, че Д. Б. К. никога не е придобивала собствеността на гаража, представляващ сграда с идентификатор [№], застроена площ 15 кв. м., поради което и договорът от 11.07.2008г. няма вещно прехвърлително действие. По изложените съображения молят да бъде признато за установено по отношение на ответниците, че ищците са собственици при права: 4/6 идеални части за И. Б. П. и по 1/6 идеална част за Б. Ц. С. и Ц. Ц. Д., на гараж с идентификатор [№], построен на основание Разрешение за строеж № 474-А2 от 20.11.1981 г., издадено от ОбНС – Р., а в условията на евентуалност- че са го придобили по давност.
Ответниците О. Б. К., И. Й. Й. и Д. Б. К. считат предявения иск за неоснователен. Позовават се на изтекла погасителна давност в тяхна полза.
От фактическа страна, въззивният съд е приел, че ищците са наследници на Цани Д. П., починал на 29.03.2022г.-преживяла съпруга, и син и дъщеря. По време на брака му с първата ищца, Цани П. с нотариален акт за покупка на недвижим имот чрез Градски народен съвет от 17 ноември 1978г., е закупил 149/388 ид. ч. от дворно място, цялото от 388 кв. м, находящо се в [населено място], по [улица], представляващо парцел X.-2719 в кв.505, и от построената в него двуетажна масивна сграда – само първия етаж, построен върху 89 кв. м., една стая на втория етаж, заедно с 1/2 ид. ч от тавана, югоизточната изба с клозета и баня в нея и подобренията в имота. С разрешение за строеж от 20.11.1981г., издадено от ОбНС-Р., на Цани П. е разрешено да построи гараж в горецитирания парцел [№], по [улица], на осн. чл.97 от ППЗТСУ – въз основа на одобрена квартална разработка – четлив препис от разрешението на л.124 от гр. д. №3107/22г. на РРС от бетон и тухлената зидария с площ 15 кв. м.
С Нотариален акт за собственост на недвижим имот №132 от 11.04.2007г., третата ответница - Д. Б. К. е призната за собственик на жилище - апартамент, с площ 102, 5 кв. м., на втория етаж от масивна двуетажна жилищна сграда, на адрес: [населено място], [улица], югоизточно избено помещение, югоизточен таван, 1/2 ид. ч. от стълбището и от общите части на сградата, лятна кухня със застроена площ 12 кв. м., състояща се от една стая и масивен гараж, застроен върху 21 кв. м., заедно с 149/388 ид. ч. от дворното място, съставляващо имот №2719, в кв. 505 по плана на [населено място], цялото с площ 377 кв. м.
С договор, обективиран в Нотариален акт за покупко - продажба №30 от 07.07.2008г., Д. К. продава на първите двама ответници -О. К. и И. Й. Й. гореописания недвижим имот, като в нотариалния акт е посочено, че лятната кухня е с площ от 12кв. м, но по схемае 15кв. м, състояща се от една стая с идентификатор [№], а масивният гараж е с площ 21кв. м, по схема с площ 14кв. м, с идентификатор [№].
От показанията на разпитаните свидетели, въззивният съд е приел за установено, че всеки от съсобствениците – Цани П. и С. А., си е построил гараж в имота. Недвижимият имот имал два входа, гаражът на П. е №2, а на А.-№4. Свидетелят Г. А.-син на С. А. е посочил в съдебно заседание върху представената му скица, че северният гараж е на П., а южният е негов. Разяснил е още, че неговото семейство /А./ продали къщата, гаража и малката стаичка – лятната кухня, която се намира зад къщата, което се потвърждава и от показанията на св. Т. Н. Т., син на Н. Т., който е придобил част от имота от С. А. и Велико М.. Свидетелят Т. Н. излага, че когато се снабдил с удостоверение от кадастъра за своите 2 стаи с площ 30кв. м, в него пишело 45кв. Служителката му обяснила, че „лявата кухня-източно, е прехвърлена на запад…“. Свидетелят е категоричен, че лятната кухня в момента не съществува. Свидетелят Г. Г. е владял имот по [улица]. През 1992г. част от този имот бил купен от дружество – „Грейт-ГСД“-ЕООД, като по нотариален акт купили гараж, етаж втори и лятна кухня, която тогава/1992г./ била полу-съборена.
От заключението на СТЕ се установява, че пред сградата, на уличната регулация, са изградени два гаража – с идентификатор [№] и [№]. Имотът с идентификатор [№] е разделен на две части – ищците по делото са на [улица], а първите двама ответници - на [улица]. Между двата гаража няма връзка. На скицата в имота има и още една сграда, с идентификатор [№], част от която е собственост на Т. Н. Т.. Такава сграда в момента на огледа, извършен от вещото лице, липсва, но не е заличена от плана. В съдебно заседание вещото лице инж.М. разяснява, че по скиците разликата в двата гаража е от един квадрат, а на място може да няма и толкова. Единият гараж е от 14 кв. м, а другият - 15 кв. м., като съществуват на място и към настоящия момент. Категорична е, че гараж с площ 21 кв. м. няма. По старите планове е имало сграда в задната част на имота. Т. Т. бил купил само 26 кв. м от нея, което според него е било нещо като коридор, на което са казвали „лятна кухня“. Към момента на огледа от вещото лице е констатирало, че всичко по стария план е съборено, включително и постройката от 26 кв. м. Пред вещото лице собственичката на втория етаж О. К.-Й. е казала, че постройката от 26 кв. м се е самосрутила. Гаражите са отпред на [улица], което е видно от схемата на л.89. В процесния гараж има канал, водомерна шахта. Вещото лице посочва изрично, че в една от схемите за имот с идентификатор [№] пише „Друга сграда за обитаване“. Понятие „Лятна кухня“ в Кадастъра няма. Вещото лице уточнява, че по време на изграждане на гаражите е действал ЗТСУ и ППЗТСУ. Уточнява още, че „записът е „лятна кухня“ или „Други вид сграда за обитаване“, съответно за гараж - „Хангар, гараж, депо“. За тази сграда единствено Цани П. е представил заявления, приложени към експертизата. Впоследствие е бил представен нотариален акт, в който е вписана тази сграда от О. К., тъй като фигурира в нейния нотариален акт и това е станало причината да зачеркнат Цани П. и да впишат като собственици О. К. и съпруга й. Те обаче нямат строителни книжа за процесния обект. Вещото лице не е установило, какво точно е послужило като основание в нотариалния акт от 04.07.2008 г. процесният имот да е отразен като „Друг вид сграда за обитаване“. Предполага, че човекът на гишето не е бил достатъчно компетентен и се е доверил на написаното.
В съдебно заседание процесуалният представител на първите двама ответници е заявил, че няма как да владеят гаража, защото нямат достъп до него. В тази връзка вещото лице изразява становище, че явно става въпрос за нотариален акт с допусната грешка.
При повторен разпит свидетелите Г. С. А. и Т. Н. А. отново заявяват, че в имота са построени два гаража – на Ц. П. и на Г. А.. И двата с приблизително еднакви размери - 5кв. м на 3 кв. м. Свидетелят Т. А. е обяснил кой гараж е на Цани П., и кой е на О. К.-Й..
При така събраните доказателства, въззивният съд е приел за установено, че наследодателят на ищците, при спазване на строителните правила и норми, към 1982-1983г. е бил построил процесния гараж и оттогава и до настоящия момент само той и неговото семейства са имали достъп до гаража и само те са го ползвали. Приел е, че неправилно в нотариалния акт, с който ответницата Д. К. е продала на първите двама ответници О. К. и И. Й., е посочено, че предмет на продажба е и лятна кухня с площ от 12кв. м, а по схема с площ 15кв. м, с идентификатор [№], което всъщност е идентификатора на процесния гараж. За пълнота на изложението е посочил, че ищците не основават правото си на собственост на Разрешението на строеж като документ, а като придобит по наследство и давност – в какъвто смисъл е твърдението им на стр. 2 от исковата молба. Прието е за безспорно установено, че след изграждането на гаража, наследодателят на ищците до смъртта си – 29.03.2022г. и след това самите ищци, са упражнявали фактическа власт върху гаража несмущавано, непрекъснато и необезпокоявано, като са демонстрирали поведение на собственици, поради което предявеният положителен установителен иск за собственост е уважен.
При изложените мотиви на въззивната инстанция, се обосновава извод за липсата на основания за касационно обжалване. Допускането до такова на въззивното решение е обусловено от посочването от касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК /ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни, като основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба.
По поставения въпрос: „В какъв обем следва да са извършените от въззивната инстанция процесуални действия, за да бъде удовлетворено изискването на чл.12 ГПК, чл.236 ал.2 от ГПК и чл.235 ал.2 от ГПК, осигуряващи постановяването на законосъобразно решение, уточнен съгласно указанията, дадени с т.1 на ТР № 1 /19.02.2010г. по т. д.№ 1 /2009г. на ОСГТК на ВКС?“ не се констатира въззивният съд да е допуснал нарушение, изпълнявайки своята правораздавателна дейност в противоречие с цитираната от касаторите практика. Напротив, в съответствие с установената съдебна, включително и с разясненията, съдържащи се ТР №1/09.12.2013 г. по тълк. д. №1/2013г. на ОСГТК и множество решения, въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал, и след обсъждане на доводите и възраженията на страните, е изложил собствени мотиви по съществото на спора. Въззивният съд съобразно изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК се е произнесъл по спорния предмет на делото, очертан от въззивната жалба, като е преценил всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, в мотивите на решението си е обсъдил доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и въведените от страните доводи и възражения. При осъществяването на тази своя решаваща дейност съдът е спазил правилата на формалната и правната логика, като е изложил обосновани фактическите констатации и правните изводи. Съдът се е произнесъл като въззивна инстанция, като сам е установил фактите по делото и е изградил свои правни заключения. Развил е съображения в рамките на надлежното му сезиране, като е обсъдил събраните доказателства с оглед спорната пред него фактическа обстановка.
Липсата на яснота според касаторите относно това кой от двата съединени иска е бил уважен, не навежда до извод за недопустимост на въззивното решение. Действително в исковата молба ищците са посочили две придобивни основания – реализирано право на строеж и придобивна давност. Въззивният съд е изложил мотиви във връзка с развитите във въззивната жалба доводи, като е обсъдил представеното от ищците разрешение на строеж, въз основа, на което техният наследодател е построил гаража, но е приел, че същите са легитимират като собственици въз основа на осъществено давностно владение, каквото придобивно основание е наведено в исковата молба. Съдът е разгледал и двата иска, като е развил съображения за основателността на единия от тях. Липсата на посочване в диспозитива на решението на приетото за осъществено придобивно основание е явна фактическа грешка, но не обосновава допускането на касационно обжалване.
В посоченото от касаторите Решение №399 от 10.05.2010г. на ВКС по гр. д. №1013/2009г., се приема, че последващото узаконяване на незаконно строителство в подпокривно пространство на сграда, етажна собственост, не създава права на собственост на лицата, осъществили строителството. Актът за узаконяване е административен акт, предвид което създаденият ред за узаконяване и съставянето на акта не е достатъчно основание за придобиване на собственост от лицето, на чието име е издаден. Така даденото разрешение не може да намери приложение в настоящия казус, тъй като в случая гаражът е изграден в съответствие с вече издадено в полза на един съсобственик разрешение за строеж, и не се касае за последващо узаконяване.
С влязлото в сила решение №277/06.12.2006г. постановено по гр. дело №3833/2006г. по описа на РРС, е признато за установено по отношение на „Грейт ГСД“ ЕООД, че Д. Б. К. е собственик на жилище – апартамент на втори етаж и лятна кухня, застроена върху 12 кв. м. и 149/338 ид. части от дворно място, ведно с построения масивен гараж, находящи се на адрес: [населено място], [улица]. Това решение е постановено между ответницата и трето за спора лице, но доколкото се отнася за другия гараж №4, който съществува в дворното място, то въззивният съд не е бил длъжен да го коментира в мотивите си предвид неговата неотносимост към предмета на делото.
Становището на касаторите, че лицето Т. Т. в качеството си на собственик на 90/388 ид. части от дворното място е необходим другар, поради което е следвало да бъде конституиран като ответник в производството, не се споделя от настоящия състав. В практиката си Върховният касационен съд последователно приема, че наличността на еднакъв спрямо всички другари преюдициален въпрос или на еднакъв спрямо всички факт сам по себе си не води до необходимо другарство. Включително в хипотезата на предявен иск за собственост по отношение на съсобствен имот, съсобствениците са обикновени другари, тъй като извън общите факти, те могат да имат различно материално правно положение, което обуславя тяхната процесуална самостоятелност, т. е. правоотношението между съсобствениците не е неделимо, поради което и не е необходимо съдебното решение да е еднакво по отношение на всеки съсобственик, предвид което постановеното от въззивния съд решение не е недопустимо поради неучастието на необходим другар.
В заключение настоящият състав намира, че не се налице основанията по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, тъй като не се установи разрешенията на въззивния съд по поставения процесуален въпрос да са в противоречие с цитираната от касаторите съдебна практика. Останалите, съдържащи се в изложението и касационната жалба аргументи, свързани с несъгласието на касаторите с изводите на въззивния съд не могат да бъдат обсъждани в настоящата фаза по допускане до касационно обжалване.
Не се установява и решението да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Освен, че липсват конкретно изложени твърдения, следва да се отбележи, че очевидната неправилност е такъв порок на решението, който може да бъде констатиран без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само при допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Въззивният съд е изложил мотиви, в които подробно е обсъдил доказателствата, по отделно и в тяхната цялост, вкл. във връзка с приетото по делото заключение на СТЕ, без да нарушава правилата на логическото мислене, и изводите за установените по делото факти се явяват обосновани. Изложените от касаторите съображения представляват субективни оплаквания за допусната необоснованост на постановеното решение поради неправилен и непълен анализ на събраните доказателства и поради необсъждането на определени доводи, които според личното им виждания имат значение за изхода на делото и съдът е следвало да вземе предвид при постановяване на акта си. В тази връзка наведените съображения не обосновават очевидна неправилност на въззивното решение.
Не се установява и наличието на друго от основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване. Няма вероятност решението да е нищожно - да е постановено от незаконен състав, извън общата компетентност на гражданския съд, или отразената в акта правораздавателна воля на съда да е неразбираема; същото е в изискуемата писмена форма и е подписано. Не е налице и вероятност същото да е недопустимо, тъй като е постановено от функционално компетентен съд, по редовна, подадена в срок, жалба, от страна с правен интерес, срещу подлежащ на инстанционен контрол акт съдебен акт. Решението не е и очевидно неправилно доколкото не са налице допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма или на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, нито е налице грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти.
В обобщение - не са налице основания за допускане на касационното обжалване.
С оглед изхода на спора, на ответниците по жалбата, направили такова искане следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение за производството във Върховния касационен съд в размер на 2000.00 лева, определен съобразно представеното споразумение за допълнение на договор за правна помощ и съдействие от 06.06.2022г. и с оглед извършената от пълномощника дейност по осъществяване на съдействие на тримата ответници по касационната жалба, изразяваща се в депозирането на мотивиран отговор, съдържащ подробен анализ досежно правилността на въззивното решение и липсата на изложените касационни основания.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о.ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №355/19.10.2023г. по в. гр. д. №443/2023г. по описа на ОС –Русе.
ОСЪЖДА О. Б. К.-Й., [ЕГН], И. Й. Й., ЕГН [ЕГН], и двамата от [населено място], [улица] и Д. Б. К., [ЕГН], от [населено място], [улица] да заплатят на И. Б. П., [ЕГН], Б. Ц. С., ЕГН [ЕГН], и двете от [населено място], [улица] Ц. Ц. Д., [ЕГН], от [населено място], [населено място] сумата 2000.00 /две хиляди/ лв., представляваща направени разноски за адв. в.ие в производството пред Върховния касационен съд.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: