Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/.

Образувано е по касационна жалба на Л. Г. от гр. С. срещу Решение № 4766 от 02.09.2020 г., постановено по адм. дело № 4500/2020 г. по описа на Административен съд – София град, с което е отхвърлен предявения от касатора иск против Софийски районен съд /СРС/ за сумата от 1 100 лева, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди от незаконосъобразна заповед № АС-397/14.12.2017г. на председателя на СРС, ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска, както и е осъдена Л. Г. да заплати на СРС сумата в размер на 100 лева за процесуално представителство по делото.

В касационната жалба се поддържат доводи за неправилност на съдебното решение отм. енително основание по чл. 209, т. 3 от АПК. Твърди се, че нито един от изложените мотиви в съдебното решение не съответства на смисъла на закона и на житейската логика. Възразява се, че неправилно съдът приема, че преценката на административния орган не може да бъде заместена от съда, тъй като в случая оперативната самостоятелност на административния ръководител се изчерпва до определянето на критериите, въз основа на които да определи приноса на всеки магистрат за постигнатите резултати от съответния орган на съдебната власт, което и се установява по делото, че административният ръководител не е осъществил. Излагат се доводи, че след като с влязло в сила съдебно решение е установено, че не са налице основания касатора да бъде лишен от едно признато право съгласно чл. 6, ал. 3 от Правилата за определяне и изплащане на средства за допълнителни трудови възнаграждения /ПОИСДТВ/, то действително е налице претърпяна вреда от отменената като незаконосъобразна заповед, която се изразява в пропусната полза в размер на допълнително трудово възнаграждение, определено за магистрат в СРС, както и причинно-следствена връзка между незаконосъобразната заповед и така описаната пропусната полза. Твърди се още, че доколкото административният ръководител няма компетентност да издаде нова заповед за изплащане на допълнително трудово възнаграждение след изтичане на бюджетната година, то единственият възможен път за защита на това право, от което касаторът е бил лишен с призната за незаконосъобразна заповед, е предявяването на иск по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. Сочи се още, че неправилно касаторът е осъден да заплати на ответника юрисконсулско възнаграждение. Претендира се отмяната на обжалваното съдебно решение и уважаване изцяло на предявения иск, както и присъждане на разноски за двете съдебни инстанции.

Ответникът – Софийски районен съд, редовно призован, в съдебно заседание не изпраща представител. В приложен по делото писмен отговор изразява становище за неоснователност на касационната жалба, както и претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава подробно мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд /ВАС/, състав на трето отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение на наведените касационни основания съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 от АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, за която обжалваното решение е неблагоприятно и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК.

Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна.

Производството пред Административен съд –София град е образувано по искова молба на Л. Г. срещу СРС с правно основание чл. 203, ал. 1 от АПК, във вр. с чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ за присъждане на обезщетение в размер на 1 100 лева за причинени имуществени вреди в резултат на незаконосъобразна заповед № АС-397/14.12.2017 г., издадена от председателя на СРС, в частта, с която е разпоредено Л. Г. да не получава допълнително трудово възнаграждение за 2017 г., заедно със законна лихва върху тази сума от датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане.

Установено е от първоинстанционния съд, че с решение по т. 31 от Протокол № 39/30.11.2017 г. Пленумът на Висшия съдебен съвет /ВСС/ е дал съгласие административните ръководители на органите на съдебната власт да упражнят правомощията си на основание чл. 7, във връзка с чл. 9 от ПОИСДТВ, като на основание цитираното решение и чл. 80, ал. 1, т. 1 от ЗСВ (ЗАКОН ЗА СЪДЕБНАТА ВЛАСТ) /ЗСВл/, чл. 2, чл. 3 и чл. 9 от ПОИСДТВ председателят на СРС е издал заповед № АС-397/14.12.2017г., с която е разпоредено, че лицата, срещу които е образувано дисциплинарно производство /сред които и ищцата/ или са с наложено дисциплинарно наказание, не следва да получат допълнително трудово възнаграждение в определения със заповедта размер от 43.57% върху основното месечно трудово възнаграждение и ранг за месец ноември 2017 г., и ищцата не е включена в утвърдения списък - Приложение №1 към заповедта на лицата, които имат право да получат допълнително възнаграждение. Така издадената заповед е оспорена от Л. Г., като с влязло в сила съдебно решение № 2515/16.04.2018 г., постановено по адм. дело № 14141/2017 г. Административен съд - София-град е отменил заповедта в оспорваната част като незаконосъобразна и е върнал преписката на председателя на СРС. С решение № 131/07.01.2019 г. на ВАС по адм. дело № 8782/2018 г. е отменено Решение № 2515/16.04.2018 г. по адм. дело № 14141/2017 г. по описа на на Административен съд – София град в частта, с която е постановено изпращане на преписката на административния ръководител - председател на СРС, за ново произнасяне, и е оставено в сила в останалата му част. Административният съд е установил също така, че размерът на основното трудово възнаграждение и ранг на ищцата за месец октомври 2017 г. е бил 2 569 лева.

При така установеното от фактическа страна, първоинстанционният съд е приел предявения от Л. Г. иск за допустим, а по същество – за неоснователен. За да стигне до този правен резултат, съдът е приел, че не са налице всички изискуеми от ЗОДОВ предпоставки, а именно – претърпяна вреда, изразяваща се в неплатено на ищцата допълнително възнаграждение за постигнати резултати пропорционално на отработеното време в органите на съдебната власт през 2017 г., която да е в причинна връзка с незаконосъобразния акт на ответника. Изложил е мотиви, че отмяната на заповед № АС-397/14.12.2017г. на председателя на СРС не означава автоматично, на общо основание, че ищцата следва да получава допълнително трудово възнаграждение за съответната календарна година, което в съответствие с чл. 2 от ПОИСДТВ зависи и е част от самостоятелната преценка на съответния ръководител на съда, който при съблюдаване на определени изискванията се произнася с административен акт, с който определя или отказва да определи за съответните лица допълнително възнаграждение. Прието е от съда, че допълнителното възнаграждение не е елемент от трудовото възнаграждение, не представлява гарантирано плащане, то няма постоянен характер, а е обвързано с конкретни предпоставки и определянето му е по целесъобразност от административния ръководител на съответния орган на съдебната власт, поради което не може да се приеме, че неполучаването му представлява пропусната полза, подлежаща на обезщетяване на основание чл. 1 от ЗОДОВ, тъй като то не представлява бъдещо сигурно събитие, плащане, с което да се увеличи патримониумът на съответния магистрат. Според съда преценката на административния ръководител относно конкретния размер на допълнителното трудово възнаграждение не може да бъде заместена от съда в производство, в което то се претендира като обезщетение за понесена вреда, изразяваща се в пропусната полза. Решението е валидно, допустимо и правилно.

Настоящият тричленен състав на ВАС, трето отделение, напълно възприема и споделя изводите, направени в мотивите на решението. При напълно изяснена и подробно описана фактическа обстановка съдът е обсъдил всички доводи, които са били релевантни за постановяването на решение по предявения иск за обезщетяване, като правилно е приел, че не са налице всички елементи от фактическия състав на отговорността по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ.

Законът за отговорността на държавата и общините за вреди доразвива принципа, че всеки дължи обезщетение за вредите, които е причинил виновно другиму, като създава облекчен ред за ангажиране на отговорността на държавата за вредите причинени на нейните граждани от органите на администрацията при изпълнение на правно регламентирана административна дейност. В конкретния случай, за да се ангажира тази отговорност по отношение на ответника СРС, на основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, следва да се установят всички кумулативно изискуеми елементи от фактическия състав на цитираната разпоредба – незаконосъобразен акт, отменен по съответен ред, настъпила вреда, причинна връзка между отменения акт и вредата. При липсата на който и да е от елементите на посочения фактически състав не може да се реализира отговорността на държавата и общините по реда на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ.

Няма спор по делото, че в случая е налице една от кумулативно изискуемите предпоставки за отговорността по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, доколкото заповед № АС-397/14.12.2017г. на председателя на СРС в частта, с която е разпоредено определени магистрати, между които и Л. Г., да не получат допълнително трудово възнаграждение в определения със заповедта размер от 43.57% върху основното месечно трудово възнаграждение и ранг за месец ноември 2017 г., е отменена като незаконосъобразна с влязло в сила на 07.01.2019 г. съдебно решение № 2515/16.04.2018 г. на Административен съд - София-град, постановено по адм. дело № 14141/2017 г.

Правилно обаче първоинстанционният съд е приел, че не се установяват по делото останалите два елемента от фактическия състав на отговорността по ЗОДОВ - претърпяна вреда, изразяваща се в неплатено на ищцата допълнително възнаграждение за постигнати резултати пропорционално на отработеното време в органите на съдебната власт през 2017 г., която да е в причинна връзка с незаконосъобразния акт на ответника. В производството пред административния съд касационният жалбоподател претендира обезщетение в размер на 1 100 лева, представляващо допълнително възнаграждение за постигнати резултати за 2017 по смисъла на чл. 2 от ПОИСДТВ. Съгласно цитираната разпоредба при наличие на финансови средства по § 01-00 “Заплати” по бюджетните сметки на органите на съдебната власт и остатък по левови текущи сметки от предходната година по бюджета на съдебната власт, след изплащане на всички дължими разходи, административните ръководители, съдиите, прокурорите, следователите, в т. ч. младши съдии, младши прокурори, наричани за нуждите на тези правила магистрати, съдебните и прокурорски помощници, държавните съдебни изпълнители, съдиите по вписванията, членовете на ВСС, инспекторите в Инспектората към ВСС, служителите на Националния институт по правосъдие /НИП/ и съдебните служители, заети в тези органи, могат да бъдат стимулирани за постигнати резултати. Съдебната практика приема, че допълнителното материално стимулиране не е елемент от трудовото възнаграждение, за да бъде задължително определяно. То няма постоянен характер и не е дължима сума по съответното правоотношение, както и не се предвижда в бюджета на съдебната власт за ежегодно изплащане. Използваното в наименованието на ПОИСДТВ понятие „допълнителни трудови възнаграждения“ не променя правното естество на изплащаните суми за материално стимулиране с оглед постигнатите резултати и не превръща тези възнаграждения в задължителен елемент на трудовото правоотношение на отделния магистрат, който се определя по реда и на основание чл. 30, ал. 2, т. 10 от ЗСВл. При неговото определяне, за разлика от основната заплата на магистратите, сe взема предвид личния принос на всеки един от тях за отчетените резултати за годината и определянето му е по целесъобразност от административния ръководител на съответния орган на съдебната власт, както и правилно е приел административният съд. В същия смисъл е и разпоредбата на чл. 6, ал. 1 от ПОИСДТВ, а именно че размерът на допълнителното възнаграждение за постигнати високи резултати в течение на годината на магистратите се определя от административния ръководител, като се взема предвид приноса му за резултатите, отчетени в съответния орган. При определяне на размера на допълнителното възнаграждение се взема предвид конкретният принос на всеки магистрат и отчетените от него резултати за съответната година, както и отработеното през календарната година време. Това материално стимулиране няма задължителен характер и не може да се приеме като обстоятелство, което настъпва сигурно и неотменимо в края на всяка календарна година, доколкото същото е обусловено не само от преценката на административния ръководител, но и от наличие на финансови средства за това. С оглед на това правилно първоинстационният съд е обосновал извод, че изплащането на тези суми не е бъдещо сигурно събитие, каквото е трудовото възнаграждение например, поради което не може да бъде прието като имуществена вреда, т. е. намаляване на имуществото на съответния магистрат, което със сигурност би се увеличило, ако не беше препятствано от незаконосъобразния административен акт.

В случая липсва пряка и непосредствена причинна връзка между отменения незаконосъобразен акт и лишаването на касационния жалбоподател от допълнително възнаграждение. Отменена като незаконосъобразна заповед на председателя на СРС, във връзка и с която се претендират вредите, не е предвиждала изплащане на допълнително възнаграждение на касационния жалбоподател за 2017 г., поради образувано дисциплинарно производство. В тази връзка следва да се има предвид, че дори и да не е било образувано дисциплинарно производство, изплащането на допълнително възнаграждение за конкретния магистрат отново е обусловено от преценката на административния ръководител. Имуществените вреди по принцип представляват: претърпяна загуба и/или пропусната полза. Пропуснати ползи са налице, когато в резултат на отменения акт не е реализирано сигурно увеличаване на имуществото на ищеца. Единствената пречка за тази реализация следва да е само отмененият акт. В конкретния случай обаче липсва пряка причинна връзка между отменената заповед на председателя на СРС и твърдяните имуществени вреди под формата на пропуснати ползи, тъй като допълнителното материално стимулиране не е било гарантирано постъпление в имуществото на съответния магистрат. Това е така доколкото предоставянето на допълнително възнаграждение е въпрос, свързан с преценката на административния ръководител за осъществения от съдията принос към професията, както и с наличието на финансова възможност за изплащане на допълнителни възнаграждения през съответната календарна година. По изложените съображения, макар и да е налице отменен, като незаконосъобразен, по съответния ред акт на административния ръководител на СРС, не е налице имуществена вреда, нито пряка и непосредствена причинна връзка между този акт и твърдяната от касационния жалбоподател имуществена вреда.

Предвид неоснователността на исковата претенция за имуществени вреди, неоснователна се явява и акцесорната претенция за присъждане на законната лихва.

Правилно административният съд и в съответствие с чл. 10, ал. 4 от ЗОДОВ е присъдил в полза на ответника и юрисконсултско възнаграждение. Разпоредбата на чл. 10, ал. 4 от ЗОДОВ, която регламентира възможността ищеца да заплати на ответника възнаграждение, ако е бил защитаван от юрисконсулт, съгласно разпоредбата на § 6 от ПЗР на ЗИД на ЗОДОВ се прилага за предявените искови молби, подадени след влизането му в сила. В конкретния случай исковата молба е подадена на 01.06.2020 г., т. е. след влизането в сила на чл. 10, ал. 4 от ЗОДОВ /нова – ДВ, бр. 94 от 24.11.2019г./.

По изложените съображения решението като правилно следва да бъде оставено в сила.

При този изход на спора и на основание чл. 10, ал. 4 от ЗОДОВ основателно се явява искането на ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение, определено в съответствие с чл. 25а, ал. 3 от Наредба за заплащане на правната помощ във връзка с чл. 37 от ЗПрП (ЗАКОН ЗА ПРАВНАТА ПОМОЩ).

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, състав на трето отделение, РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 4766 от 02.09.2020 г., постановено по адм. дело № 4500/2020 г. по описа на Административен съд – София град.

ОСЪЖДА Л. Г. да заплати на Софийски районен съд сумата в размер на 50 /петдесет/ лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение. Решението е окончателно.