О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 5338

София,21.11.2024 г.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти октомври две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

МАРИЯ ХРИСТОВАкато разгледа докладваното от съдия А. Б. гр. дело № 1303 по описа за 2024 г. взе предвид следното

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от В. И. Д., чрез адвокат Ц. Т., срещу въззивно решение № 568 от 26.10.2023 г., постановено от Благоевградския окръжен съд по въззивно гр. д. № 816/2023 г.

Касаторът излага доводи за неправилност.

Насрещната страна К. И. Д. не отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.

Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.

Жалбата съдържа и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:

Въззивният Благоевградски окръжен съд, като потвърдил решението на първостепенния Петрички районен съд, е определил, на осн. чл. 127, ал. 2 СК местоживеенето на непълнолетното дете И. В. Д. при майката, на която предоставил и упражняването на родителските права спрямо него. Определил режим на лични отношения с бащата както следва: да вижда и взема детето всяка втора и четвърта събота и неделя от месеца, за времето от 10:00 часа до 17:00 часа на съответния ден /без преспиване/, както и две седмици през лятото, който период да не съвпада с платения годишен отпуск на майката; осъдил бащата да плаща месечна издръжка за детето в размер на 500 лева, в срок до десето число на текущия месец, до настъпване на законни причини за изменение или прекратяване на определената издръжка, ведно със законна лихва върху всяка просрочена вноска до окончателното изплащане по банкова сметка на майката; осъдил го да заплати на детето издръжка за минало време – от 25.08.2021 г. до 25.08.2022 г. (вкл.) в размер на 500 лева месечно за всеки месец от посочения едногодишен период - общо в размер на 6 000 лв., ведно със законната лихва върху тази сума до пълното издължаване.

За да постанови този резултат, въззивният съд установил, че В. Д. и К. Д. били във фактическо съжителство в продължение на около шест години – от 2012 г. до 2018 г. В този период (на 11.06.2013 г.) се родило детето И. Д., припознато надлежно от В.. В периода е родено и детето Л. (на 18.05.2016 г.), но то не е припознато. През 2018 г. В. заминал за Германия, за да работи. Детето е останало в България, живее с майка, тя се грижи за него от заминаването на В. в Германия до настоящия момент. То се чувства добре в дома си, изградило е силна емоционална връзка с майката, тя се грижи добре за него, задоволени са здравните и образователните му потребности. Детето общува с баща си по телефон. То е във видимо добро физическо, емоционално и интелектуално състояние. Майката се отнася отговорно към родителските си задължения, посрещайки адекватно и всеотдайно всички потребности на детето. Установено е още, че връзката на детето с бащата не е прекъсната изцяло, тъй като лятото децата гостували на баща си, а миналата година им купил обувки и дрехи когато му гостували. Съдът съобразил, че при преценката на кого от разделените родители да бъдат предоставени родителските права, определящ е интересът на самото дете, като следва да се съобразят всички обстоятелства, свързани с възпитателските качества на родителите, полаганите от тях до момента грижи, привързаността на детето към всеки от родителите, полът и възрастта на детето, възможността за помощ от трети лица - близки, социалното обкръжение, материалните възможности на родителите. Съдът посочил, че предвид гореизложените критерии родителските права следва да се предоставят на майката и определил режим на лични отношения с бащата. По отношение на издръжката съдът посочил, че тя се определя като се съобразят конкретните нужди на децата и възможностите на родителите. При определяне на съучастието на родителите в даването на издръжка е от значение при кого от родителите детето живее, кой непосредствено полага грижи за физическото, духовно и емоционално развитие на детето. При определяне дължимата месечна сума от бащата за издръжката на детето И., съдът отчел неговата възраст, образование и здравословно състояние, както и това, че има безусловното задължение да осигури издръжка на малолетното си дете. Съдът приел, че макар да не са предоставени доказателства за конкретните доходи на бащата в Германия, може да се предположи, че той има доходи съобразно регламентираните условия за заплащане на труда в Германия – поне в минималния им гарантиран там размер.

Касаторът обжалва въззивното решение изцяло, но по същество оплакванията му се свеждат единствено до частта относно издръжката. Няма искане местоживеенето на детето И. да бъде определено при бащата (той по време на цялото производство така и не уточнява адреса, на който действително фактически пребивава), няма искане за определяне на друг режим на лични отношения с детето. Относно издръжката, доколкото няма съображения относно дължимия реално от него размер и никакви доводи и твърдения във връзка с нуждите на детето и сумите, касационната жалба следва да се тълкува като искане бащата да бъде освободен изобщо да плаща такава.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че няма основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение служебно, с оглед интереса на детето. Няма основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и само в частта относно издръжката, дължима от бащата по изложените от него съображения.

Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване с въпроси, имащи отношение към размера на месечната издръжка, определена като дължима от бащата, като се позовава на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и на чл. 280, ал. 2 ГПК.

Поставя следните въпроси, за които намира, че обуславят допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК: „обстоятелство, че В. Д. е заминал да работи в Р. Г. означава ли, че той е напуснал и изоставил ищцата и детето им И.; следва ли съдът да изясни по делото по безспорен и категоричен начин дали ответникът наистина пребивава на територията на Р. Г. и ако пребивава там, следва ли да изясни по безспорен и категоричен начин дали той работи и ако да, какви доходи получава, без да са изискани и получени съответните удостоверения от службите в Р. Г. следва ли да се приеме по безспорен и категоричен начин, че ако Д. действително пребивава на територията на Р. Г. той получава високи доходи единствено поради факта, че се намира на територията на страна с висок стандарт на живот, без да съберат доказателства за действителните му доходи, респективно за наличието или липсата на такива; следва ли съдът да изясни материалните възможности на дължащия издръжка и тогава да определи издръжката, която ответникът дължи. Твърди се, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, без аргументация.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че не е налице хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Както е изяснено в ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, липсата на обосновка за значението на повдигнатите въпроси към конкретния спор, както и за наличието на допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, в случая по т. 3 ГПК, има като резултат недопускане на касационното обжалване. В случая съображения няма, за който и да е от поставените правни въпроси, в какво се изразява необходимостта съставът на ВКС да даде разяснение с касационно решение за точното приложение на дадена законова норма, както и за развитие на правото. Казаното, само по себе си е достатъчно, за да наведе извод, че не е налице хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Наред с това, част от поставените въпроси са фактически и не отговарят на критериите за правни по см. чл. 280, ал. 1 ГПК. Законодателят с правилата по чл. 280 ГПК поставя изискване порокът на въззивния съдебен акт да се дължи на дадено в него разрешение по един или повече материално-правни или процесуалноправни въпроси. Това ги прави от съществено значение за резултата по конкретното дело, както и за правоприлагането с оглед принципния им характер. Материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело по см. на цитираната разпоредба е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Той трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства (така и задължителните разяснения в ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Питането дали второстепенният съд правилно e установил конкретен факти по делото, правилен или е негов правен извод, съответно крайно заключение, не може да бъде преценявано по реда на чл. 288 ГПК, нито да получи отговор на този етап, и не може да обуслови основание за допускане на касационно обжалване.

Допълнително следва да се посочи и това, че друга част от въпросите са и неотносими, защото въвеждат за първи път в касационната инстанция нови фактически твърдения, като това, че касаторът не пребивава в Германия или изобщо не работи. Касаторът сам, още в отговора на исковата молба, заявява, че живее от години именно в Германия, а причината е, че упражнява труд там, за да получава доходи, с които да издържа фактическото си семейство. Именно с обстоятелството, че пребивава в Германия, по-късно обяснява и невъзможността да представи с отговора писмени доказателства, както и да доведе поисканите свидетели в открито съдебно заседание за разпит, а майка му, на регистрирания в България адрес, отказва да получи съдебни съобщения, адресирани до Д.. От друга страна е и без значение къде живее и работи бащата за извода дали дължи издръжка на малолетните и непълнолетните си деца, тъй като той е длъжен, ако и да не полага непосредствено грижи по отглеждането и възпитанието им, да ги осигурява поне финансово. Няма никакво съмнение нито в теорията, нито в съдебната практика, че отговорността е безусловна (арг. чл.143, ал. 2 СК). По тази причина, дори да не се установи източник на доходи или други възможности за финансово обезпечаване на непълнолетното дете, родителят не е освободен от задължение да плаща издръжка. В този смисъл от значение е дали този родител е в работоспособна възраст, какво е здравословното му състояние, има ли финансови, както и други алиментни задължения, за да се прецени конкретния размер на безсъмнено дължимата от него издръжка. Така е процедирал и въззивният съд, като следва да се има предвид и това, че по закон издръжката, независимо от възможностите на родителите, не може да е под размера на чл. 142, ал. 2 СК.

Въпросите във връзка с установяване материалните възможности на лицето, даващо издръжка, както и как се установяват те, касаят тълкуването на чл. 142, ал. 1 СК и кои факти подлежат на доказване, как се разпределя доказателствената тежест, последиците от разпределение на доказателствената тежест, кога съдът служебно събира доказателства – нормативно определено в чл. 153, чл. 154, чл. 155, чл. 161, чл. 162 ГПК. По цитираните материална и процесуалните норми съществува многобройна и константна съдебна практика на ВКС, която е съобразена от въззивния съд, а от друга страна, както стана ясно, няма никакви съображения по допълнителните условия от фактическия състав на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – в случая, при съществуващо тълкуване на правни норми, то трябва ли да се изостави или да се осъвремени, защо. Подлежащите на установяване факти са очертани в материалния закон, като всяка от страните трябва да докаже онези, на които основава своите искания и възражения. Съдът по иск с правно осн. чл. 142, ал. 1 СК следи служебно за интереса на детето, както е и изрично изяснено в ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, не и за интереса на родителите, дължащи грижа и издръжка. Няма твърдения, че наложилото се трайно и непротиворечиво тълкуване на гореизброените разпоредби се нуждае от промяна, изменение или осъвременяване. Въззивният съд също точно е приложил относимите правни норми. По настоящото дело, бащата е имал възможност да представи всички възможни и допустими доказателствени средства във връзка с трудовата си заетост и материално състояние. Друг е въпросът, че сам не е последователен в поддържането на фактически твърдения – именно те подлежат на установяване и трябва да са ясно заявени, защото очертават предмета на съдебния спор, конкретно какви факти трябва да бъдат установени и чия е тежестта да го стори. Съдът е дал възможност на страната да ангажира доказателства и то повече от един път, от което тя не се е възползвала. Също така, първата инстанция изрично е изискала данни от бащата (няма задължения да ги издирва от трети страни, още повече, при неясни фактически твърдения; съдът няма задължения по принцип да издири всички възможни данни) за месторабота, доходи и материално състояние, като го е предупредила за последиците по чл. 161 ГПК и възможностите по чл. 162 ГПК. Именно по правилата на чл. 162 ГПК, при съвкупен анализ на събраните доказателства, поведението на страните, последиците от тежестта на доказване, а и с оглед интереса на малолетното дете, съдът е приел, че бащата си осигурява или има възможност да си осигурява месечен доход поне в минимума за страната, в която пребивава, което се различава като заключение от съдържащото се в питането на касатора твърдение, че съдът приел, че той има високи месечни трудови доходи. Съдът, произнасяйки се за дължимата издръжка на малолетно/непълнолетно дете, не се ограничава само до материалното състояние на родителите, а оценява и възможностите им да осигурят необходимия доход; материалните възможности на родителите се преценяват не в абсолютен размер, а според стандарта на живот (необходими средства за квартира, храна, облекло и др.) в мястото, в което те получават дохода си и съответно обичайно местопребивават (майката в България, бащата в Германия).

Сам касаторът не възразява срещу размера на определена от съда месечна издръжка, необходима за задоволяване потребностите на детето И. - от 800 лв., а срещу своето участие в предоставянето й. Както стана ясно, той не може да бъде освободен от задължението да участва поне финансово в грижите и издръжката на малолетното дете, а участието му е само със 100 лв. по-голямо от това на майката, която полага и непосредствените грижи по отглеждането и възпитанието на детето И., откликва на ежедневните му потребности; тя има задължение да осигури грижа и издръжка на още едно малолетно дете, което е в един ред правоимащи по чл. 141, т. 1 СК, ведно И. Д., като всички те живеят в едно домакинство.

В изложението се поставя и въпросът решението постановено ли е в противоречие с актове на Съда на Европейския съюз. Съдът извършва подобна проверка, когато по конкретно поставен правен въпрос се твърди, че е разрешен от въззивния съд в противоречие на конкретно посочено решение на СЕС и това е хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. В случая подобна обосновка не е налице.

Касаторът поддържа още, че решението е очевидно неправилно, като съображенията са свързани с въпроса за критериите за определяне на размерите на дължимата издръжка и възможностите на лицето, което я дължи, като страната твърди, че по този въпрос въззивното решение противоречи на Постановление № 5 от 16.11.1970 г. на Пленума на ВС; Постановление № 5 от 30.11.1981 г. на Пленума на ВС; решение № 9 от 29.05.2014 г. на ВКС по гр. д. № 4657/2013 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 204 от 17.10.2014 г. по гр. д. № 2664/2014 г. на ВКС, III г. о.; решение № 262 от 8.06.2015 г. по гр. д. № 1073/2015 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 363 от 12.11.2014 г. по гр. д. № 877/2014 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 634 от 17.07.1992 г. по гр. д. № 734/1992 г. на ВКС, II г. о.; очевидна неправилност се обосновава и с доводи, че разпоредбите на чл. 142, ал. 1, чл. 143 и чл. 127, ал. 2 СК са приложени в техния обратен, противоположен смисъл, извън действително вложения в тях такъв, като се поддържа, че отказът на съда да извърши справка по Регламент (ЕО) № 1206/2001 от 28 май 2001 г. относно сътрудничеството между съдилища на държавите-членки при събирането на доказателства по граждански или търговски дела води до очевидна неправилност на въззивното решение.

Касаторът се обосновава с въпроси, идентични с тези, разгледани по-горе, за които първо поддържа, че се нуждаят от разглеждане в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Както стана ясно, съдебна практика има и то, многобройна, непротиворечива, част от която е посочена от самия касатор, и тя е съобразена във въззивното решение, а това изключва приложението, както на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, така и на чл. 280, ал. 2 ГПК. Настоящият състав намира за нужно да повтори, че бездействието на страната да посочи и представи доказателства не може да се прехвърли в отговорност на правораздавателния орган, още повече, когато не е ясно и какви са фактическите твърдения на В. Д.. Той не е имал пречки да изпълни доказателствените си задачи, бил е консултиран от процесуален представител с необходимото юридическо образование и тук няма никакво място преценката относно приложението на Регламент (ЕО) № 1206/2001 от 28 май 2001 г.

В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване.

Мотивиран от горното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 568 от 26.10.2023 г., постановено от Благоевградскияя окръжен съд по в. гр. д. № 816/2023 г.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: