О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 3032 [населено място], 20.11.2024г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, ІІ отделение, в закрито заседание на двадесет и трети октомври, две хиляди и двадесет и четвърта година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Б. Й.
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЯ ХОРОЗОВА
ИВАНКА АНГЕЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Ангелова т. д. № 747/2024 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационни жалби на „Б. И. ООД, чрез процесуален представител, против Решение № 761 от 11.12.2023г. и постановено по реда на чл.250 ГПК Решение № 132 от 28.02.2024 г., и двете по в. т.д. № 556/2023 г. на Апелативен съд – София. С основното решение е потвърдено Решение № 654 от 22.05.2023г. по т. д. № 2344/2022г. на Софийски градски съд за осъждане на настоящия касатор да заплати на основание чл.232, ал.2, пр.1 ЗЗД на „К. Д. Е. АД сумата от 19 800 евро, представляваща неплатен по договор от 04.10.2021г. наем, дължим за периода 01.08.2022г. - 15.11.2022г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на предявяване на исковата молба - 20. 12.2022г. до окончателното изплащане на сумата. С допълнителното решение по чл.250 ГПК е била оставена без уважение молба от 20.12.2023г. на „Б. И. ООД за допълване по реда на чл.250, ал.1 ГПК на Решение № 761 от 11.12.2023 г.
В касационните жалби се поддържа, че атакуваните въззивни решения са неправилни поради нарушения на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, с оглед на което се претендира отмяната им и присъждане на направените разноски.
В подаденото с касационната жалба срещу основното Решение № 761 от 11.12.2023г. изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК искането за допускане на касационно обжалване е основавано на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като са формулирани следните въпроси, които според касатора са обусловили правните изводи на съда и са от значение за изхода на конкретното дело, а именно:
1. Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички доводи и възражения на страните, включително по направените искания за нищожност на договора или негови клаузи, както и да обсъди в тяхната взаимна връзка събраните по делото доказателства за фактите от значение за правния спор?;
2. Когато е уговорено ползване, каквото към сключването на договора за наем имотът е нямал, и законът оправомощава единствено собственика да предприеме необходимите действия, за да разрешат техническите власти преустройството и промяна в предназначението на имота, следва ли да се приеме, че наемодателят се е задължил към наемателя за тези действия по силата на закона ? Включва ли се в общото задължение на наемодателя по чл.230, ал.1 ЗЗД и задължението да съдейства за промяна предназначението на наетия имот или такова задължение възниква само при отправена от наемателя покана?;
3. Уговарянето на наемни вноски при предсрочно прекратен договор за наем (за определен период след прекратяването на договора) представлява ли всъщност уговаряне на „скрита неустойка“ или обезщетение за вредите от предсрочното прекратяване?;
4. При тълкуване на договора по конкретен казус, допустимо ли е съдът да прави извод за съдържанието на постигнатото между страните съгласие на база една единствена разпоредба от договора или следва да тълкува отделните уговорки във връзка една с друга?;
5. В случай че в договора за наем се съдържа клауза, регламентираща възможност за едностранно прекратяване на договора за наем от наемателя, то тази клауза означава ли, че такова прекратяване може да се осъществи само при неизпълнение на задължение на наемодателя, макар и това да не е посочено изрично?;
6. Допустимо ли е неоказването на съдействие от страна на наемодателя по стартиране на административната процедура по промяна предназначение на имота, довело до прекратяване на договора чрез развалянето му от страна на наемателя, да бъде установявано чрез свидетелски показания?
По поставените въпроси се сочи, че са налице допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване, с аргумента, че изводите на въззивния съд противоречат на практиката на касационната инстанция и че отговорът на формулираните въпроси е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Посочени са следните актове на ВКС, в противоречие с които се твърди, че е постановен атакуваният въззивен съдебен акт: по въпрос № 1 – ТР № 1 от 27.04.2022г. по тълк. дело № 1/2020г. на ОСГТК на ВКС; т.1 и т.2 от ТР № 1 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС; Решение № 119 от 22.03.2011г. по гр. д. № 485/2011г. и Решение № 153 от 24.07.2015г. по гр. д. № 3014/2014г., III г. о.; по въпрос № 2 - Решение № 50250 от 17.01.2023г. по гр. д. № 667/2022г., IV г. о.; по въпрос № 3 - Решение № 110 от 21.07.2016г. по т. д. № 1226/2015г., I т. о. и т. 3 от ТР № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС; по въпрос № 4 - Решение № 1 от 24.07.2012г. по гр. д. № 777/2010 г., I г. о.; Решение № 116 от 08.06.2016г. по гр. д. № 5236/2015г. , IV г. о.; Решение № 11 от 24.02.2022 г. по гр. д. № 1702/2021 г. на ВКС, III г. о.; Решение № 150 от 22.12.2016г. по т. д. № 1704/2015г., I т. о. и Решение № 188 от 11.01.2016г. по т. д. № 3378/ 2014г. , II т. о.; по въпрос № 5 - Решение № 158 от 14.12.2009г. по т. д. № 185/2009г., I т. о. и Решение № 171 от 11.12.2013г. по т. д. № 565/2012г., I т. о.; по въпрос № 6 - Решение № 198 от 17.01.2012 г. по т. д. № 814/2010 г., II т. о. и Решение № 155 от 13.10.2010 г. по т. д. № 1113/2009 г., II т. о.
В подадената срещу постановеното по реда на чл.250 ГПК Решение № 132 от 28.02.2024 г. по в. т. д. № 556/2023 г. на Апелативен съд – София касационна жалба, допускането на касационното обжалване е обусловено с наличието на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани следните въпроси:
1. След като въпросът за нищожността на сделката е въведен от страната като част от предмета на делото чрез съответно възражение, обективирано както в отговора на исковата молба, така и в нарочна молба пред въззивната инстанция, дължи ли съдът произнасяне по него (като преюдициален въпрос)?;
2. Обвързан ли е въззивният съд от изложеното във въззивната жалба, след като в хода на производството са повдигнати оплаквания, които касаят правилното приложение на императивния материален закон ?
Допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК е обоснована с противоречие между изводите, до които е достигнал въззивният съд и практиката на касационната инстанция, намерила израз в: по въпрос № 1 – ТР № 1 от 27.04.2022 г. по тълк. дело № 1/2020 на ОСГТК на ВКС; по въпрос № 2 – ТР № 1 от 27.04.2022 г. по тълк. дело № 1/2020 на ОСГТК на ВКС и ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Ответникът „К. Д. Е. АД, в срока по чл.287, ал.1 ГПК представя отговори, с които изразява становище, че не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационните жалби. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационните жалби са процесуално допустими – изхождат от надлежна страна, подадени са в срока по чл. 283 ГПК и са насочени срещу подлежащи на касационно обжалване съдебни актове.
За да достигне до обжалвания резултат, въззивният съд е споделил извода на първинстанционния съд, че предявеният от „К. Д. Е. АД срещу „Б. И. ЕООД иск е с правно основание чл.232, ал.2, пр.1 ЗЗД за заплащане на сумата от 19 800 евро, представляваща неплатен наем за периода 01.08.2022г. - 15.11.2022г. След собствен анализ на събраните в първоинстанционното производство доказателства съставът на САС е приел за безспорно, че на 04.10.2021г. страните по делото са сключили договор за наем на имот с предназначение за търговска дейност, срещу заплащане на наем в размер на 900 евро без ДДС за периода 01.10. 2021г. - 28.02.2022г., 4 500 евро без ДДС за периода 01.03.2022г. - 30.09. 2022 г. и 5 000 евро без ДДС след 01.10.2022г.; С т. 1.2 от договора страните се споразумели, че наетият имот ще се ползва от наемателя за организиране и осъществяване на ресторантьорска дейност и/или предоставяне ползването на отделни части от имота на трети лица, които да ги ползват за приготвяне на храни и напитки, които да бъдат предлагани за консумация на място или доставяни извън наетия имот; Изрично в т. 1.3 от договора било посочено, че наемателят е направил предварителен оглед, съгласен е и наема магазина, предмет на договора във вида, в който се намира към датата на сключването му, като на наемателя била предоставена възможност да извърши текущ ремонт след предварително писмено одобрение от наемодателя; С т.7.1.2 от договора се предвиждало, че същият се сключва за срок от 10 години, считано от 01.10.2021г., с възможност за предсрочното му прекратяване по взаимно съгласие на страните или с тримесечно писмено предизвестие от наемателя срещу заплащане на наем и такса за поддръжка за срока на предизвестието; С писмо, получено на 15.08.2022г., наемодателят бил уведомен от наемателя, че прекратява сключения договор за наем, с аргумента, че му е необходимо електрическо захранване с по-висока мощност, осигуряването, на която изисквало продължително време, през което наемателят следвало да заплаща наем без да ползва наетия обект. С уведомлението наемодателят бил поканен да върне внесения при сключване на договора депозит в размер на 19 558,30 лв.; На 30.08.2022г. с приемо-предавателен протокол „Б. И. ЕООД предало държането на наетия имот.
По заявените във въззивната жалба на ответното дружество възражения съдебният състав на САС е приел следното:
За неоснователен е счетен доводът на жалбоподателя, че съдът е бил сезиран с иск за заплащане на обезщетение за вреди (пропуснати ползи от нереализирана печалба), които ищецът е понесъл в резултат на предсрочно прекратения от ответника наемен договор, като в тази връзка е посочено, че предвиденият с договора тримесечен срок на предизвестието за прекратяването му представлява поето договорно задължение, което не може да се приеме, че е обезщетение за пропуснати ползи от нереализирана печалба.
Като неоснователно е преценено оплакването на жалбоподателя, че първоинстанционният съд не е взел предвид факта на задържане от наемодателя на платения от наемателя депозит в размер на 10 000 евро, който представлявал вид „договорна неустойка“ по т. 8.4 от договора, както и че с оглед на това обстоятелство наемодателят бил надлежно обезщетен за едностранното прекратяване на договора от наемателя. В тази връзка въззивният съд е изложил, че заплатеният от наемателя депозит в посочения размер, съгласно чл.6.2 от договора, не може да бъде ползван вместо плащане на месечни наемни вноски, а съгласно т.6.3, същият остава в полза на наемодателя при прекратяването му с предизвестие или по причина, за която отговаря наемателят. В тази хипотеза, задържането на депозита от 10 000 евро от страна на наемодателя се явява според съда обстоятелство, за което е дадено съгласие от страна на наемателя още със сключването на договора и щом задържането на депозита е било уговорено между страните, липсва каквото и да било основание за съдебно прихващане с претендираната сума, доколкото за наемателя не е налице ликвидно и изискуемо вземане по смисъла на чл.103 ЗЗД спрямо наемодателя, което да бъде прихванато.
Изхождайки от разписаното в процесния договор, че след нанасянето си наемателят ще извърши текущ ремонт след предварително писмено одобрение от наемодателя, за наличието на което одобрение по делото не са били ангажирани доказателства, както и не са били посочени такива, които да доказват, че наемодателят не е оказал необходимото съдействие за реализиране на ремонта, възражението за неправилно дадени от първоинстанционния съд указания за доказване на факта, че наемодателят не е осигурил съдействие за промяна предназначението на имота и не е уважил направените доказателствени искания в тази насока, е прието за неоснователно. Въззивният съд е акцентирал на обстоятелството, че за да бъде оказано такова съдействие, следва да е налице на първо място предварително писмено одобрение от наемодателя, съгл. т.1.3, изр. второ от договора, и на следващо място конкретни искания от страна на наемателя за съдействие пред съответните органи. Единственото представено по делото доказателство е изпратеното от наемателя до наемодателя предизвестието за прекратяване на договора, получено на 15.08.2022 г., с което договорът е бил едностранно прекратен, поради това, че наетият имот не е разполагал с по-висока мощност на електрическото захранване, което не доказва искане за оказване на съдействие за извършване на ремонтни дейности, които да приведат обекта в необходимото и желано от наемателя състояние.
За да остави без уважение подадената от „Б. И. ООД молба по чл.250 ГПК за допълване на постановеното по въззивното дело решение поради непроизнасяне от съда (нито в мотивите, нито в диспозитива) по направеното от ответното дружество възражение за нищожност на наемната сделка с довода, че никога не се е съгласявал да наеме „магазин“, тъй като това не съответствало на търговската му дейност по занятие, съставът на Апелативен съд – София е приел, че с постановеното потвърждаване на първоинстанционното решение е изчерпано напълно очертаното по предмет искане на молителя във въззивната жалба. Акцентирано е на обстоятелството, че постановяването на допълнително решение предпоставя такава непълнота на решението, която може да се отстрани, без да се променя постановеното вече решение, докато с молбата по чл.250 ГПК е било поискано изменение на постановения по делото съдебен акт по съществото на спора.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване.
По основанията за допускане на касационно обжалване на основното решение:
Първият поставен въпрос е процесуалноправен, като наред с конкретно посочен от касатора пропуск на въззивния съд да се произнесе по доводи за нищожност на наемната сделка, съдържа обща формулировка за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения при постановяване на обжалваното решение. В тази връзка следва да се отбележи, че с мотивите на обжалваното решение съдът се е произнесъл по изложените във въззивната жалба доводи на ответника във връзка със задържания от ищеца депозит от 10 000 евро, без да съобрази, че с доклада по делото съставът на СГС изрично е приел, че по отношение на вземането за връщане на заплатената сума по депозита не е изразена воля от ответника „Б. И. ООД за предявен насрещен осъдителен иск; същото не е и предмет на приетото за разглеждане възражение за прихващане, т. е. вземането е изключено от предмета на спора, срещу който извод ответникът не е възразил в производството по чл.146, ал.3 ГПК. Следователно, въззивният съд не е дължал разглеждане на възраженията във въззивната жалба досежно основателността на вземането за задържания депозит и изложеното в мотивите не следва да обвързва страните по спора.
Свързан с пропуск на съда да се произвесе по възражение и доводи за нищожност на наемната сделка, първият въпрос формално покрива общото селективно изискване за достъп до касация. Касае се за въведените за пръв път в хода на въззивното производство възражения за нищожност на процесния договор поради нарушение на добрите нрави и заобикаляне на закона, за които некоректно се твърди, че са релевирани още с отговора на исковата молба, в който нищожността е основана на довод за невъзможен предмет. Наред с това, при обосноваване на допълнителния критерий по чл.280, ал.1,т.1 ГПК, касаторът се позовава на неизпълнение от въззивния съд на служебното начало за проверка нищожността на сделката съгласно ТР № 1/27.04.2022г. по тълк. д. № 1/2020г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно цитираното тълкувателно решение, съдът е длъжен да се произнесе служебно по нищожността, само когато установи пороци, произтичащи пряко от сделката / от нейното съдържание и форма/ или от събраните по делото доказателства. В съобразителната част на същото е разяснено, че същевременно съдът е ограничен от диспозитивното начало в гражданския процес и няма правомощие по своя инициатива да изследва служебно всички възможни основания за нищожност, да събира служебно доказателства или да дава указания на страните да сочат доказателства. Посочено е също така, че заобикалянето на закона е трудно установимо от съдържанието на договора, защото той се сключва в съответствие със закона, а при нарушение на добрите нрави е възможно да е налице поведение на страните, което не може да се установи от съдържанието на сделката, а като пример за изключение от правилото се сочи нищожност на клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й функции. В случая касаторът не се позовава на пороци, пряко произтичащи от формата или съдържанието на договора, като нарушаването на добрите нрави е изведено от твърдение за нееквивалентност на престациите поради плащане на наем за имот с различно от договореното предназначение, което не съответства на обективираната воля на съда при преценка на релевантните за спора факти. Следователно, като не се е произнесъл по заявените за пръв път във въззивното производство възражения за нищожност на сделката, решаващият съд не е допуснал соченото процесуално нарушение, което да обуслови искания достъп до касационно обжалване.
Не може да бъде обоснован извод в посока на удовлетворяване искането за допускане извършването на касационен контрол по същество на въззивното решение по отношение на останалите пет въпроса, по съображения, че нямат характеристиката на правни, съгласно задължителните постановки на ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, а именно да са от значение за изхода на спора, но не и за правилността на обжалваното решение и за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд. В тази връзка, въпроси №№ 2 и 5 са относими към конкретния договор и уговорките в него, следователно са по правилността на обжалваното решение, преценката на която е извън предмета на производството по селектиране на касационното обжалване. Принципен отговор на така поставените въпроси не може да се даде, доколкото изводите могат да бъдат направени единствено при тълкуване, преценка и анализ на конкретния казус. Третият въпрос не съответства на обективираната в мотивите към атакуваното решение правна воля на съда при обосноваване основателността на вземането за наемни вноски, за които е прието, че са дължими за периода на предизвестието, а не на посочените от касатора хипотетични основания за уговорени „скрита неустойка“ или обезщетение за вреди от предсрочното прекратяване.Същите съображения са относими и към четвъртия въпрос от изложението, с който от една страна некоректно се твърди непроведено от съда систематично тълкуване на клаузи от договора в тяхната съвкупност, а при обосноваване на въпроса на практика се акцентира само на една от разпоредбите, въз основа на която касаторът гради защитната си теза за различието между договореното и съществуващото към сключване на договора предназначение на наетото помещение. Последният шести въпрос изхожда от защитната теза и твърдения на касатора за „неоказването на съдействие от страна на наемодателя по стартиране на административната процедура по промяна предназначение на имота, довело до прекратяване на договора чрез развалянето му от страна на наемателя“, каквито въззивният съд не е обсъждал, нито са мотивирали крайните му изводи по спора. Решаващ за изхода на делото е зачетеният от съда ефект на изходящото от ответника категорично обективирано изявление за прекратяване на договора на основание недостатъчна мощност за електрическото захранване, което е различно от заявеното с отговора на исковата молба основание за разваляне на облигационната връзка поради неоказано съдействие от страна на наемодателя по стартиране на административната процедура по промяна предназначението на имота, с което ответникът се домогва да вмени вина на насрещната страна. Неоснователността на поддържаното и във въззивното производство възражение за неоказано съдействие в посочения смисъл е аргументирана от решаващия съд с неизпълнение на клауза от договора, предвиждаща предварително писмено одобрение от наемодателя, с което е обоснована недопустимостта на свидетелските показания, срещу който извод няма оплакване в касационната жалба. Следователно, въпросът няма нужното правно значение за изхода на спора.
Поради неустановяване на общата предпоставка за допускане на касационното обжалване по формулираните въпроси не следва да се обсъждат допълнителните критерии по чл.280, ал.1,т.1 и т.3 ГПК, като последният е и бланкетно заявен.
По основанията за допускане на касационно обжалване на допълнителното решение:
И двата поставени в изложението въпроса са общи, не изхождат от решаващ за изхода на спора мотив на съда и по същество са неотносими към проблематиката, свързана с института на допълване на решението по чл.250, ал.1 ГПК. Същите изхождат от твърдението на касатора за непроизнасяне от въззивния съд по възражения за нищожност на наемната сделка, което е достатъчно за извода, че въпросите не могат да послужат като общо основание за допускане на касационното обжалване, доколкото предпоставка за допълване на решението е липса на произнасяне по предявения иск, а не по възражение, освен ако със същото не се упражнява право на задържане и прихващане, какъвто не е настоящият случай. Освен това, с оглед гореизложените съображения по поставения в изложението към касационната жалба срещу основното решение първи въпрос, настоящият състав е отрекъл твърдението на касатора за допуснат от въззивния съд пропуск да се произнесе по възраженията за нищожност на наемната сделка.
При този изход на спора касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация разноски за настоящото производство в размер на 5000 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 761 от 11.12.2023 г. и постановеното по реда на чл.250 ГПК Решение № 132 от 28.02.2024 г., и двете по в. т. д. № 556/2023 г. на Апелативен съд – София.
ОСЪЖДА Б. И. ООД, ЕИК[ЕИК] да заплати на „К. Д. Е. АД, ЕИК[ЕИК] разноски за касационното производство в размер на 5000 лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.