О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 5137

гр.София, 12.11.2024 г.

Върховният касационен съд на Р. Б.

четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на

четвърти ноември две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Василка Илиева

ЧЛЕНОВЕ: Борис Р. Илиев

Ерик Василев

като разгледа докладваното от Б. И. гр. д.№ 1405/ 2024 г.

за да постанови определението, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Н. И. И. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Варненски апелативен съд № 4 от 11.01.2024 г. по гр. д.№ 414/ 2023 г., с което е потвърдено решение на Варненски окръжен съд по гр. д.№ 2289/ 2022 г. и по този начин е отхвърлен предявеният от жалбоподателя против П. Н. И., чрез неговата майка и законен представител К. И. Г., иск, квалифициран по чл.106 ал.1 т.2 СК, за прекратяване на пълното осиновяване на П. Н. И. от Н. И. И. и е разпределена отговорността за разноските по делото.

В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК жалбоподателят поддържа, че въззивния съд е разрешил в противоречие с практиката на Върховния касационен съд /ВКС/ правните въпроси: 1. „Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по оплакванията в жалбата?“; 2. „Може ли бащата осиновител по смисъла на Решение за пълно осиновяване, да има по-малко права при очаквано и предвидени от закона за бащата и осиновител, и Решение за прекратяване на брак, предоставени родителски права, режим на контакт и свиждане с осиновения, обременени с права на трети лица – майка осиновител на малолетния П.?“; 3. „Допустимо ли е въззивният съд да приеме, че първоинстанционният съд е приел за установен факт,/виновно поведение на ищеца/ който не се е осъществил, без въззивната жалба и даденият отговор да съдържат оплакване, че даден релевантен за делото факт, на продължителна раздяла и разстроени отношения, отчуждение, е погрешно установен?“; 4. „Когато въззивният съд, следейки за точното приложение на императивни норми, измени дадената от първоинстанционният съд правна квалификация на спора, налага ли се автономно обсъждане на твърденията на страните и анализ на събраните за установяване на достоверността им доказателства?“; 5. „Има ли значение, чия е вината за дълбокото разстройство на отношенията осиновен – осиновител, след като е налице, отчуждение, непознаване от страна на малолетното дете /не помни баща си по физиономия/ от 2017 до настоящия момент, с исканото юридическо прекратяване на осиновяването, и поради фиктивното му съществуване, без да се изпълняват функциите, вменени му по закон?“; и 6. „Следва ли да се обследва вината за дълбоко разстроените отношения, отчуждението, съобразно горецитираната практика на ВКС, и несподелена от първоинстанционният съд, така и от въззивният съд Варна?“.

Ответната страна П. Н. И., чрез неговата майка и законен представител К. И. Г., оспорва жалбата, като поддържа че по първия, третия и четвъртия въпрос произнасянето на въззивния съд не е в противоречие с практиката на ВКС; втория въпрос намира за неясен и с оглед принципа на диспозитивното начало за неподлежащ на уточняване от съда; по отношение на пети и шести въпрос счита, че не подлежат на обсъждане по същество, тъй като касаторът не е посочил във връзка с тях основания за допускане на касационното обжалване.

Съдът намира жалбата за допустима, но не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване.

Въззивният съд приел за установено, че с решение № 73/ 19.08.2014 г. по гр. д.№ 427/ 2014 г. на Сливенски окръжен съд било допуснато пълното осиновяване на детето П. Н. И., родено на ***, от съпрузите Н. И. И. и К. И. Г.. През месец януари 2016 г. детето П. било диагностицирано с ембрионален рабдомиосарком на ляв тестис, наложил оперативно лечение с последваща химиотерапия и усложнения, обусловили продължително лечение. Със съдебно решение № 4497/ 06.11.2017 г. по гр. д.№ 6400/ 2017 г. на Варненски районен съд бракът между Н. И. И. и К. И. Г. бил прекратен с развод, като упражняването на родителските права по отношение на детето П. Н. И. било предоставено на К. И. Г., а бащата бил осъден да заплаща месечна издръжка от 250 лв /впоследствие увеличена на 320 лв/. В периода 2017 – 2021 г. детето било хоспитализирано многократно за проследяване на онкологичното заболяване /в ремисия/ и контролни изследвания. От 2021 г. е с призната трайно намалена работоспособност 85 % с чужда помощ. При П. Н. И. е налице разстройство на речта и езика, той е с ограничени възможности за самообслужване и адаптация, зависим е от грижите, полагани от майка му. Ученик е в самостоятелна форма на обучение, налагат се занимания с него от психолог и логопед. Повече от 5 години личните контакти между П. и Н. И. били прекратени напълно, но не поради твърдяното от ищеца противоправно поведение на К. И., а защото самият Н. И. не е търсил такива. При тези фактически установявания от правна страна съдът извел, че осиновяването може да бъде прекратено при наличие на обстоятелства, който дълбоко разстройват отношенията между осиновител и осиновен. Тези обстоятелства можело да се дължат на виновно поведение на някоя от страните по правоотношението, но можело и да са от обективен характер. По принцип вината не се изследвала от съда, но ако причината за разстройството на отношенията се кореняла само в поведението на осиновителя, това било /според установената съдебна практика/ основание за отхвърляне на иска. По делото било установено, че личните отношения между детето и ищеца били прекратени повече от 5 години, но ищецът не доказал, че това се дължи на поведението на бившата му съпруга, нито че осиновителната връзка е напълно опразнена от емоционално съдържание. Той не доказал също твърденията си, че е правил опити да осъществява лични отношения с детето П., напротив, ищецът не бил търсил никакъв контакт със социалните служби за помощ да осъществява такива отношения. Разстройството в отношенията между П. и Н. И. било предизвикано единствено от поведението на последния, а предвид ниската възраст и заболяванията на детето, бащата бил длъжен да положи усилия да укрепи тази връзка. Липсата на това дължимо поведение била морално и правно укорима и именно тя била причина за разстройване на отношенията осиновител – осиновен, поради което ищецът нямал право да иска прекратяване на осиновяването. Съдът добавил, че прекратяването не би било в интерес на детето, тъй като не било установено то да е трайно отчуждено от бащата и при проява на желание от страна на последния връзката между двамата можело да бъде възстановена.

С оглед тези мотиви на инстанцията по същество, първият процесуалноправен въпрос обуславя въззивното решение, но той е разрешен в съответствие, а не в противоречие с установената практика на ВКС. Според тази практика непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. За да даде защита и санкция на спорните права, съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото. За да се произнесе по спорния предмет, в рамките на основанията, въведени във въззивната жалба, въззивният съд е длъжен да извърши своя преценка на фактическия и доказателствен материал, като и да направи собствени правни изводи, включително и по възраженията и доводите на страните. Фактическите и правни изводи на съда трябва да намерят израз в мотивите му /решение № 92/ 06.11.2019 г. по т. д.№ 2100/ 2018 г., І т. о. и цитираните в него, решение № 403/ 23.01.2015 г. по гр. д.N 3902/ 2014 г., ІV г. о. и цитираните в него/. Тази практика е съобразена при постановяване на обжалваното решение, затова не е налице допълнителното основание по т.1 на ал.1 на чл.280 ГПК.

Въпроси 2, 3 и 4 не обуславят обжалваното решение. Съдът не е държал мотиви, според които бащата осиновител може да има по-малко права от рождения баща, нито пък е приел за установен факт, за който не е имало твърдение във въззивната жалба и отговора срещу исковата молба. Също така той не е изменил дадената от първоинстанционния съд правна квалификация, а е подвел твърденията на ищеца към разпоредбата на чл.106 ал.1 т.2 СК – така, както е сторила и първата инстанция. Затова посочените въпроси не обуславят обжалвания акт и по тях касационно обжалване не може да бъде допуснато.

Що се касае до 5 и 6 материалноправни въпроси, те се свеждат до това, има ли правно значение наличието на вина на някоя от страните по осиновителното правоотношение за настъпило дълбоко разстройство на отношенията осиновен – осиновител, при предявен иск по чл.106 ал.1 т.2 СК. Те обуславят правните разрешения на въззивния съд, но не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС. Както първата, така и втората инстанция са цитирали в мотивите си решение № 974/ 30.01.2004 г. по гр. д.№ 798/ 2003 г., II г. о., ВКС, според което при прекратяване на осиновяването по иск на осиновителите, поради дълбоко разстройство, вина у осиновения не се изисква, но наличието на вина може да съставлява пречка за прекратяване на осиновяването, ако тя е на ищеца. Страната, която е причинила разстройството с поведението си, не може да иска прекратяване на осиновяването, тъй като никой не може да черпи права от своето противоправно поведение. Същото е прието в обжалваното решение, поради което и по обуславящите материалноправни въпроси не е налице допълнителното основание по т.1 на ал.1 на чл.280 ГПК.

По изложените съображения Върховният касационен съд

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Варненски апелативен съд № 4 от 11.01.2024 г. по гр. д.№ 414/ 2023 г.

ОСЪЖДА Н. И. И., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица]бл. вх. ет. ап., да заплати на П. Н. И., ЕГН [ЕГН], чрез неговата майка и законен представител К. И. Г., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], 2 000 лв /две хиляди лева/ адвокатско възнаграждение за касационното производство.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: