№ 5319гр.София, 20.11.2024 г.

Върховният касационен съд на Р. Б.

четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на

единадесети ноември две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Василка Илиева

ЧЛЕНОВЕ: Борис Р. Илиев

Ерик Василев

като разгледа докладваното от Б. И. гр. д.№ 1451/ 2024 г.

за да постанови определението, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Х. Г. Я. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Пазарджишки окръжен съд № 439 от 12.12.2023 г. по гр. д.№ 435/ 2023 г., с което е потвърдено решение на Пещерски районен съд № 721/ 12.10.2022 г. по гр. д.№ 1177/ 2021 г. и частично е отменено определение на същия районен съд по същото дело № 552/ 20.12.2022 г. и като краен резултат по предявения от Д. Г. Я. и М. Г. Х. против касатора иск, квалифициран по чл.19 ал.3 ЗЗД, е обявен за окончателен предварителен договор за покупко–продажба на недвижим имот, сключен на 10.12.2019 г., с който Х. Г. Я. се задължава да продаде на Д. Г. Я. и М. Г. Х. 1/9 идеална част от поземлен имот, съставляващ УПИ *-* в кв.* по плана на гр.П. с площ от 306 кв. м., ведно с построената в него жилищна сграда с площ от 87 кв. м., при условие, че в двуседмичен срок от влизане на решението в сила Д. Г. Я. и М. Г. Х. заплатят на Х. Г. Я. остатъка от продажната цена в размер на 500 лева и Х. Г. Я. е осъден да заплати на Д. Г. Я. и М. Г. Х. направени в първоинстанционното производство разноски в общ размер на 1 370 лева, от които 400 лева – държавна такса, 170 лева – възнаграждение за вещо лице и 800 лева – адвокатско възнаграждение, както и направените пред въззивната инстанция разноски в размер на 1 500 лева – адвокатско възнаграждение.

Като основание за допускане на обжалвания акт до касационен контрол жалбоподателят повдига процесуалноправния въпрос „Съществува ли задължение за въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото, които са от значение за спора, както и доводите и възраженията на страните и да обоснове направените от него изводи?“ и материалноправния въпрос „Налице ли е уговорка за заплащане на капаро по смисъла на чл.93 ЗЗД, ако страните са постигнали съгласие в предварителния договор част от продажната цена, която се дължи при подписването му да има обезпечителна и обезщетителна функция?“. Жалбоподателят поддържа, че тези въпроси са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд /ВКС/.

Ответните по касация страни Д. Г. Я. и М. Г. Х. оспорват жалбата с доводи, че по формулираните в изложението на касатора правни въпроси въззивният съд е спазил всички изисквания и разяснения, дадени в цитираните в същото изложение решения на ВКС. Евентуално излагат и доводи за правилност на обжалваното решение.

Съдът намира жалбата за допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.

За да уважи предявения иск, въззивният съд приел, че на 10.12.2019 г. бил сключен предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот в писмена форма между касатора от една страна, в качеството му на продавач и ищците от друга страна, в качеството им на купувачи. С договора продавачът се задължил да прехвърли на купувачите собствеността върху 1/3 идеална част от поземлен имот, съставляващ ПИ * - * от кв.* по регулационния план на гр.П., целият с площ от 306 кв. м., заедно с построената в имота двуетажна жилищна сграда със застроена площ от 87 кв. м., при договорена продажна цена в размер на 1 000 лева. Страните се съгласили продажната цена да бъде заплатена на две части – авансово плащане /задатък/ по смисъла на чл.93 от ЗЗД в размер на 500 лева, която сума да бъде платена от купувачите на продавача в брой след подписване на договора, а останалата част от договорената продажна цена в размер на 500 лева - в деня на подписването на окончателния договор. Окончателен договор във формата на нотариален акт пред нотариус, посочен от купувачите, следвало да бъде сключен най-късно до 22.12.2020 г., а промяна на този срок можело да се извърши само по взаимно писмено съгласие на страните. В чл.14 било уговорено, че ако не бъде подписан окончателен договор в уговорения срок и при условията на договора по вина на купувачите, продавачът има право да задържи получения задатък като неустойка. Страните сключили на същата дата и друг предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, с който ответникът се задължил да продаде на ищците пет земеделски имоти, находящи се в землището на гр.П. с окончателна продажна цена от 1 000 лева, при същия механизъм на плащане и същите последици при неизпълнение. На същата дата /10.12.2019 г./ страните по делото сключили и договор за доброволна делба /със заверка на подписите с рег. № 23937/2019, том 1, акт № 122 на нотариус рег.№ */, с който поделили доброволно помежду си техни съсобствени имоти, находящи се в гр.С. и гр.Б.. На 10.06.2021 г. ищците и ответника, в качеството им на продавачи, сключили с трето лице предварителен договор за покупко-продажба на процесния недвижим имот, по силата на който се задължили да го продадат за сумата 83 000 лева. Ответникът отправил до ищците две писмени уведомления чрез „Български пощи“ ЕАД, с които заявил, че на основание чл.10 пр.2 от договора, поради неизпълнение на задължението за заплащане на задатък разваля сключения предварителен договор от 10.12.2019 г. за покупко-продажба на идеална част от поземлен имот, представляващ *-* в кв.* по регулационния план на гр.П. и ги поканил в 14-дневен срок от получаване на уведомлението да му заплатят двойния размер на уговорения задатък. Според известията за доставяне уведомленията били връчени лично на ищеца Д. Я., а на ищцата М. Х. – чрез братовчед, но от заключението на приетата по делото експертиза ставало ясно, че Д. Я. всъщност не е лицето, подписало се на известието на доставяне, а М. Х. оспорила, че няма братовчед с такива имена, които били посочени в разписката. С вносна бележка от 07.03.2022 г., в хода на първоинстанционното производство, ищецът Д. Я. внесъл по сметка на ответника сумата 500 лева с посочено основание „Предварителен договор от 10.12.2019 г. за пр. имот“. Въз основа на така приетата фактическа обстановка от правна страна съдът извел, че искът е основателен. Приел, че страните по делото, в качеството си на законни наследници на Г. Я., придобили по наследство в съсобственост по 1/9 идеална част от процесния недвижим имот. На 10.12.2019 г. те сключили писмен предварителен договор за покупко-продажба на частта на ответника от този недвижим имот при посочената в него цена в размер на 1 0000 лева, платима по уговорения в договора начин. Този договор съдържал всички съществени елементи на проектирания окончателен договор и била спазена писмената форма, изисквана от закона за действителността му. Съдът намерил за неоснователни възраженията на ответника, че задължението му по сключения договор не е възникнало, защо не било извършено уговореното авансово плащане, имащо значение и на задатък по чл.93 ЗЗД. Посочил, че тълкувайки волята на страните по сключения договор, уговорката в чл.3 от същия била за авансово плащане на продажната цена, макар в чл.11 и чл.15 от договора страните са посочили, че задатъкът се дължи в двоен размер, т. е. като неустойка, в случай на неизпълнение на договора. В този случай, уговорената като аванс сума имала и допълнителна обезпечителна функция, но по естеството си имала характер на част от цената. В договора не било уговорено, че плащането на сумата по чл.3, уговорена като аванс, представлява доказателство за сключването му и че едва след плащането й се пораждат задълженията на страните по него. Затова, макар уговорената сума да не била платена от купувачите, задълженията на страните по сключения договор възникнали. Съдът отхвърлил и довода на жалбоподателя за симулативност на уговорената клауза за плащане на цената, съответно за нищожност на предварителния договор, поради липса на съгласие. Не било налице твърдяното от жалбоподателя извънсъдебно признание от страна на ищците, че нямат намерение да му заплатят цената по договора, нито имало други доказателства за наличието на симулация. За неоснователни били счетени и възраженията на ответника, че се е възползвал от възможността да развали договора поради неизпълнение от страна на ищците да му заплатят уговорената авансово дължима сума по реда на чл.87 ал.2 ЗЗД, защото поради забава на длъжника изпълнението е станало безполезно за него. Обстоятелството, че изявленията на ищеца за разваляне са достигнали до ищците, било надлежно оспорено от последните и оспорването било доказано от съдебно-почерковата експертиза и поради това, че не била доказана родствена връзка между ищцата и лицето, отбелязано в известието за доставка като получило изпратеното от ответника изявление. Неоснователно също така ответникът поддържал, че била налице хипотезата на чл.87 ал.2 ЗЗД – той можел да развали договора само като даде на длъжниците подходящ срок за изпълнение с предупреждение, че след изтичането на срока ще смята договора за развален. Доколкото валидният предварителен договор не бил развален или прекратен, нямало пречка за обявяването му за окончателен. Обстоятелството, че купувачът не бил заплатил цялата продажна цена, не представлявало пречка за успешното провеждане на иска по чл.19 ал.3 ЗЗД. В тази хипотеза искът следвало да бъде уважен при условие ищецът – купувач да изпълни задължението в двуседмичен срок от влизане в сила на съдебното решение.

С оглед тези мотиви на инстанцията по същество, процесуалноправният въпрос обуславя въззивното решение, но той е разрешен в съответствие, а не в противоречие с установената практика на ВКС, включително тази, сочена в изложението на касатора по чл.284 ал.3 т.1 ГПК. Според тази практика непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. За да даде защита и санкция на спорните права, съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото. За да се произнесе по спорния предмет, в рамките на основанията, въведени във въззивната жалба, въззивният съд е длъжен да извърши своя преценка на фактическия и доказателствен материал, като и да направи собствени правни изводи, включително и по възраженията и доводите на страните. Фактическите и правни изводи на съда трябва да намерят израз в мотивите му /решение № 92/ 06.11.2019 г. по т. д.№ 2100/ 2018 г., І т. о. и цитираните в него, решение № 403/ 23.01.2015 г. по гр. д. № 3902/ 2014 г., ІV г. о. и цитираните в него/. Тази практика е съобразена при постановяване на обжалваното решение, затова по обуславящия въпрос не е налице допълнителното основание по т.1 на ал.1 на чл.280 ГПК.

Материалноправният въпрос не е от съществено значение за решаването на правния спор и затова не обуславя обжалваното решение. Решаващото съображение на въззивния съд за уважаване на иска е успешно проведеното от ищците доказване на твърденията им за сключен с ответника валиден предварителен договор с настъпил срок за сключване на окончателен такъв и неуспешно доказване от страна на ответника на твърденията му, че е развалил предварителния договор поради неизпълнение на задълженията на ищците, уговорени в чл.3. За този извод на въззивния съд не е от решаващо значение естеството на задължението, което са поели ищците с уговорката по чл.3 от договора. Каквато и да е неговата правна характеристика, прието е, че до приключване на производството пред инстанциите по същество ответникът не е упражнил надлежно правото си да развали договора поради неизпълнение на въпросното задължение. Именно неупражненото право да се развали договора е мотивирало съда да обяви същия за окончателен, поради което естеството на неизпълненото от ищците задължение е без съществено значение за крайния изход от спора.

По тези съображения Върховният касационен съд намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК и

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Пазарджишки окръжен съд № 439 от 12.12.2023 г. по гр. д.№ 435/ 2023 г.

ОСЪЖДА Х. Г. Я., ЕГН [ЕГН], [населено място],[жк], бл.№ *, вх.*, ет.*, ап.*, да заплати на Д. Г. Я., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], бл.№ *, ет.*, ап.* и М. Г. Х., ЕГН [ЕГН], [населено място], [населено място], [улица], 2 000 лв /две хиляди лева/ разноски по касационното производство.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: