О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 5053

гр. София, 06.11.2024 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти октомври през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

МАРИЯ ХРИСТОВА

като разгледа, докладваното от съдия Б. Ц. гр. дело № 1588 по описа за 2024 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото Д. И. К. срещу решение № 41/01.02.2024 г., постановено по възз. гр. дело № 828/2023 г. на Плевенския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение е отменено първоинстанционното решение № 285/25.08.2023 г. по гр. дело № 832/2022 г. на Районния съд – Червен бряг и е отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу В. П. П. осъдителен иск, с посочено правно основание чл. 74 от ЗЗД, за заплащане на сумата 7 900 лв., представляваща изплатено задължение от касатора-ищец в полза на ответницата, по сключен между нея и „Профи кредит България“ ЕООД договор за потребителски кредит „стандарт“ № 300420677371/22.01.2020 г.; в тежест на жалбоподателя са възложени разноските по делото.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания за неправилност на същото, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.

В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, са формулирани следните правни въпроси: 1) следва ли правната квалификация на иска да бъде определена от съда въз основа на наведените от ищеца обстоятелства, на които се основава искът, включително – задълженията на въззивния съд, като решаваща инстанция, за определяне на правната квалификация на иска въз основа обстоятелствата по делото, за осигуряване на точно приложение на материалния закон; 2) относно задължението на съда, в това число и на въззивна инстанция да се произнесе съобразно обстоятелствата по делото, да извърши преценка на доказателствата поотделно и в съвкупност, да обсъди всички твърдения, доводи и възражения на страните, с цел разрешаване на материалноправния спор; и 3) относно възможността трето лице, погасило чужд дълг, без за него да е налице правен интерес от това, да получи защита на регресното си право за връщане на платеното; зависи ли регресното му вземане в този случай от спецификата на вътрешните отношения между него като трето лице и длъжника. Жалбоподателят навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че по тези правни въпроси въззивният съд сe произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, както следва: по първия въпрос – с тълкувателно решение (ТР) № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК, решение № 19/14.07.2016 г. по гр. д. № 3604/2015 г. на ІV-то гр. отд. и решение № 266/17.12.2014 г. по гр. д. № 6402/2013 г. на ІV-то гр. отд.; по втория въпрос – с ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК, решение № 229/20.10.2011 г. по гр. д. № 1465/2010 г. на ІІ-ро гр. отд., решение № 428/19.10.2012 г. по гр. д. № 358/2011 г. на ІV-то гр. отд., решение № 25/23.07.2019 г. по гр. д. № 2299/2018 г. на ІІ-ро гр. отд., решение № 50082/04.05.2023 г. по гр. д. № 2838/2022 г. на ІV-то гр. отд., решение № 4/18.02.2016 г. по гр. д. № 3322/2015 г. на ІІ-ро гр. отд., решение № 98/12.07.2017 г. по гр. д. № 3871/2016 г. на ІV-то гр. отд. и решение № 22/29.06.2017 г. по гр. д. № 2113/2016 г. на І-во гр. отд.; и по третия въпрос – с решение № 459/08.06.2010 г. по гр. д. № 1238/2009 г. на ІV-то гр. отд. и решение № 122/18.09.2014 г. по търг. д. № 3228/2013 г. на І-во търг. отд. Касаторът сочи и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2 от ГПК – вероятна недопустимост на въззивното решение, при довод, че дадената от окръжния съд правна квалификация рефлектира върху допустимостта на съдебния акт, поради произнасяне извън предмета на спора.

Насрещната страна – ответницата В. П., в отговора на касационната жалба излага съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорни по делото обстоятелствата, че страните са се познавали, живели са известно време заедно, ответницата е имала задължения по договор за потребителски кредит с „Профи кредит България“ ЕООД, както и че ищецът е погасил кредита на ответницата чрез плащане към кредитора по договора за кредит. Като спорен по делото, окръжният съд е посочил въпроса – дължи ли ответницата връщане на сумата, използвана за погасяване на кредита, на ищеца.

Въззивният съд е счел, че предявения иск правилно е квалифициран от районния съд като такъв с правно основание чл. 74 от ЗЗД, тъй като в исковата молба се твърди, че ищецът е погасил дълга на ответницата чрез плащане към трето лице – кредитор. В тази връзка съдът е приел, че правото на третото лице да претендира за изплатена сума за погасяване на чужд дълг, е разпоредбата на чл. 74 от ЗЗД, съгласно която, този, който е изпълнил едно чуждо задължение, като е имал правен интерес да стори това, встъпва в правата на кредитора.

Окръжният съд е намерил за неоснователни доводите и възраженията във въззивната жалба на ответницата, че съобразно твърденията на ищеца за плащане на претендираната сума без основание, при липса на валидно правоотношение с ответницата, сочи за отговорност на последната при неоснователно обогатяване, а не при законна суброгация. Относно този свой извод въззивният съд отново е посочил, че правото на третото лице, погасило чужд дълг, да получи плащане от длъжника, е именно разпоредбата на чл. 74 от ЗЗД, като е приел, че в случая твърденията на ищеца за липсата на валидни правоотношения между него и ответницата относно плащането и липсата на основание за плащането от негова страна, определят допълнително правната квалификация на иска по чл. 74 от ЗЗД, с оглед на това, че е налице погасяване на чужд дълг без да са налице правоотношения по този дълг между страните в производството и кредитора. Приел е също, че плащането от страна на ищеца в полза на ответницата не е без основание, тъй като е налице водене на чужда работа без мандат, което е свързано с вътрешните отношения между страните по повод погасяването на задължението по договора за кредит между ответницата и търговското дружество. Съдът е посочил, че в този смисъл е решение № 821/07.07.2008 г. по гр. д. № 3703/ 2007 г. ІІ-ро гр. отд. на ВКС, съгласно което, когато третото лице плаща на кредитора и погасява задължението на длъжника, то възможността му да си върне обратно това, което е платил, зависи от вътрешните отношения между него и длъжника: мандат, договор за заем, управляване на чужда работа без мандат, плащане без всякакво основание – например – по грешка, дарение; третото лице има интерес да замести удовлетворения кредитор в правата му, следователно и в преимуществата, с които кредиторовото вземане може да бъде съпроводено. По тези съображения въззивният съд отново е посочил, че счита за правилна правната квалификация на иска, дадена от първоинстанционния съд, като е изтъкнал и че страните не са възразили по това при обявяване на доклада по чл. 146 от ГПК.

Що се отнася до основателността на предявения иск, окръжният съд е формирал извод, че същият е неоснователен и недоказан. В тази връзка е посочил, че разпоредбата на чл. 74 от ЗЗД изисква наличие на две основни предпоставки: 1) изпълнение на задължение от трето лице; и 2) правен интерес на третото лице от изпълнението. Отново е посочил и че въз основа доказателствата по делото, се установява по безспорен начин, че ищецът е изплатил дължимата сума от ответницата по договора за кредит, като същата е освободена от задълженията си по този договор. Що се отнася до интереса на третото лице (ищеца) от изпълнение, съдът е приел, че от доказателствата по делото, както това се твърди в исковата молба, се установява, че той е бил освобождаването на ответницата от дълга `и, с оглед сключване на бъдещ договор за кредит от ищеца и ответницата във връзка с техния съвместен живот. Съдът е счел, че посочените факти, като правен интерес по смисъла на чл. 74 от ЗЗД, са ирелевантни за предявения иск и не обосновават неговата основателност. За този свой извод въззивният съд отново се е позовал на практиката на ВКС (решение № 773/15.07.2002 г. по гр. д. № 1534/2001 г. на V-то гр. отд. и решение № 459/08.06.2010 г. по гр. д. № 1238/ 2009 г. на ІV-то гр. отд.), съгласно която, наличие на правен интерес от изпълнение за третото лице съществува когато е налице опасност от настъпването на неблагоприятни имуществени последици по отношение на изпълняващия чуждото задължение, и то само във връзка с отношенията му с кредитора по първоначалното вземане, т. е. – следва да е налице конкретна зависимост между отношенията кредитор-длъжник, които да засягат, в смисъл да застрашават имуществени права на третото лице, на което поради това да се признае правен интерес от изпълнение. Съдът се е позовал и на правната доктрина, в която са посочени конкретни случаи на правен интерес в хипотезата на чл. 74 от ЗЗД, при които неизпълнението би довело до неблагоприятни имуществени последици за трето лице: при наличие на изискуемо вземане на кредитора срещу третото лице – при солидарните задължения, поръчителите, гарантите по банкова гаранция, имуществените застраховки, при даване на кредитора на реално обезпечение за главния дълг или при закупуване на заложена или ипотекирана вещ; когато третото лице не е страна по правоотношението с кредитора – при конкуренция на няколко ипотеки върху един и същи недвижим имот. Въззивният съд е приел, че в конкретния случай не са доказани преки имуществени неблагоприятни последици за ищеца при неизпълнение на задължението по договора за кредит от ответницата, поради което е достигнал до извода, че липсва доказан правен интерес за ищеца при погасяването на кредита по смисъла на чл. 74 от ЗЗД. В заключение окръжният съд е изтъкнал, че двете предпоставки на чл. 74 от ЗЗД са определени кумулативно, поради което липсата на която и да е от тези предпоставки води до неоснователност на иска и неговото отхвърляне.

Настоящият съдебен състав намира, че с така изложените мотиви към обжалваното въззивно решение, окръжният съд не е дал разрешение на третия правен въпрос, поставен от касатора, поради което този въпрос не е обуславящ правните изводи на въззивния съд и не осъществява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване.

От такова обуславящо значение за изводите на въззивния съд в обжалваното решение и за изхода на делото, са останалите два правни въпроса в изложението, които обобщени и уточнени, съгласно т. 1, изреч. 3 - in fine от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, се свеждат до следния въпрос: следва ли въззивният съд да определи правната квалификация на иска въз основа наведените от ищеца твърдения за обстоятелствата, съставляващи основанието на иска, и да се произнесе и разреши материалноправния спор съобразно релевантните обстоятелства по делото, като обсъди всички относими твърдения, възражения и доводи на страните и извърши преценка на относимите доказателства поотделно и в тяхната съвкупност. Трайно установената практика на ВКС, израз на която са и посочените от касатора – решение № 266/17.12.2014 г. по гр. д. № 6402/2013 г. на ІV-то гр. отд., решение № 19/14.07.2016 г. по гр. д. № 3604/2015 г. на ІV-то гр. отд., решение № 229/20.10.2011 г. по гр. д. № 1465/2010 г. на ІІ-ро гр. отд., решение № 50082/04.05.2023 г. по гр. д. № 2838/2022 г. на ІV-то гр. отд., решение № 98/12.07.2017 г. по гр. д. № 3871/2016 г. на ІV-то гр. отд., т. 1 и т. 2 от ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК, дава положителен отговор на този въпрос, като въззивният съд го е разрешил в противоречие с тази практика на ВКС. Съгласно същата, въпросът е от значение и за служебно извършваната касационна проверка относно допустимостта на въззивното решение.

Предвид гореизложеното, касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 2 от ГПК, по следния процесуалноправен въпрос: следва ли въззивният съд да определи правната квалификация на иска въз основа наведените от ищеца твърдения за обстоятелствата, съставляващи основанието на иска, и да се произнесе и разреши материалноправния спор съобразно релевантните обстоятелства по делото, като обсъди всички относими твърдения, възражения и доводи на страните и извърши преценка на относимите доказателства поотделно и в тяхната съвкупност.

Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от ТДТССГПК, на жалбоподателя следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметката на ВКС на дължимата държавна такса в размер 158 лв. и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ :

ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 41/01.02.2024 г., постановено по възз. гр. дело № 828/2023 г. на П. окръжен съд.

УКАЗВА на жалбоподателя Д. И. К. в едноседмичен срок от връчване на съобщението да представи по делото документ за внесена по сметката на Върховния касационен съд държавна такса в размер 158 лв.; като при неизпълнение на тези указания в посочения срок касационната му жалба ще бъде върната.

След представяне на горния документ в рамките на посочения срок, делото да се докладва на председателя на Четвърто гражданско отделение на ВКС за насрочване; респ. – след изтичането на срока, делото да се докладва на съдия-докладчика за проверка изпълнението на дадените указания.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: