О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 5109

Гр.София, 08.11.2024г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на пети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА

ЧЛЕНОВЕ: МАЙЯ РУСЕВА

Д. П.

при участието на секретаря ..., като разгледа докладваното от съдията Русева г. д. N.1628 по описа за 2024г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Р. К. Ц. срещу решение от 28.12.23 по г. д.№.9252/23г. на СГС, ІV Ас., в частта, с която решение от 21.04.23 по г. д.№.28468/23 на СРС, 161с., е: 1/ обезсилено – в частта, с която Изпълнителна агенция по рибарство и аквакултури /ИАРА/ е осъдена да плати на основание чл.88 ал.1 изр.2 ЗЗД 541лв. обезщетение за вреди под формата на претърпени загуби от неизпълнение на договор от 14.10.20 за покупко-продажба на МПС /л. а.“Н. П. , рег. №.... КМ/-платени от касатора 87,03лв. вноска по застраховка „гражданска отговорност“, 165,13лв. данък върху превозните средства, 166лв. такса за участие в търг по закупуване на автомобила, 123,48лв. нотариална такса по сключване на договора, ведно със законната лихва, считано от 31.05.22 до окончателното изплащане, и делото е върнато за ново гледане на СРС за произнасяне по исковете за горните суми на правно основание чл.55 ал.1 пр.3 ЗЗД; 2/ отменено-в частта, с която ИАРА е осъдена да плати над 1800лв. до 16200лв. на основание чл.88 ал.1 изр.2 ЗЗД, ведно със законната лихва от 31.05.22 до окончателното изплащане-обезщетение за вреди под формата на претърпени загуби от неизпълнение на горепосочения договор-платена наемна цена на заместващо МПС по договори за наем на л. а.“Н. К. , рег. №.С., както и на основание чл.78 ал.1 ГПК 2435лв. разноски по делото, вместо което искът в тази част е отхвърлен.

Ответната страна ИАРА оспорва жалбата.

Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК и от процесуално легитимирано за това лице. Тя е процесуално допустима само в частта, касаеща претенцията за обезщетение за вреди, съставляващо платена наемна цена на заместващо МПС. Размерите на отделните искове за имуществени вреди /общо 541лв./ са под предвидения в чл.280 ал.3 т.1 ГПК минимум – 5000лв. за граждански дела. Поради това и въззивното решение в частта относно тези вреди не подлежи на касационно обжалване, респективно касационната жалба в тази част следва да бъде оставена без разглеждане като недопустима.

За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:

С въззивното решение е прието, че по силата на договор с нотариална заверка на подписите от 14.10.20 /сключен след проведен търг с тайно наддаване за вещ държавна собственост/ ИАРА е продала на ищеца горепосочения употребяван автомобил за цена 1700лв, платена преди подписването на договора; доколкото последният не съдържа изрична уговорка относно срок за предаване, е приложимо специалното правило на чл.200 ал.2 ЗЗД, предвиждащо плащането да стане едновременно с предаването на вещта и на мястото, където то се извършва; ответникът виновно не е изпълнил договорното си задължение да предостави владението на продаденото МПС; поради това договорът е бил развален от ищеца /изявление, съдържащо подходящ 10-дневен срок за изпълнение и предупреждение, че при непрестиране в него договорът ще се счита за развален, е връчено на ответника на 13.12.21/ и на основание чл.55 ал.1 пр.3 ЗЗД продавачът дължи връщане на получената покупна цена - 1700лв. /по тази претенция въззивното решение е влязло в сила/. Във връзка с иска за заплащане на обезщетение за вреди от неизпълнението, съставляващи наемна цена по договори за наем на друг автомобил /“Н. К. -заместваща облага-предвид твърденията, че работата на ищеца изисквала постоянно ползване на автомобил/, съдът е отразил, че границите на договорната отговорност са уредени в чл.82 ЗЗД-обезщетението обхваща претърпяната загуба и пропуснатата полза, като дали то ще включва само преките или всички, вкл. непредвидими вреди, зависи от добросъвестността на длъжника /в случая презумпцията за добросъвестност на ответника не е оборена/; от друга страна разпоредбата визира ангажиране на отговорност само за вредите, които е било възможно да се предвидят единствено при пораждане на задължението, при това като една нормална и вероятна последица от неизпълнението; тези вреди трябва да са пряка и непосредствена последица от него - да са в изключителна причинно-следствена връзка, настъпили веднага и като необходима, а не случайна последица от неизпълнението. Изхождайки от тези постановки съдът е намерил, че предявената за общо 16 200лв. претенция е основателна само до сумата 1800лв. Отразил е, че ищецът е имал възможност да предотврати превишаващите този размер вреди при съобразяване на чл.83 ал.2 ЗЗД, според който длъжникът не дължи обезщетение за вредите, които кредиторът би могъл да избегне, като положи грижата на добър стопанин; за да се реализира отговорността на длъжника, кредиторът следва да установи изпълнението на това законоустановено задължение; не може да се приеме, че във всички случаи и без оглед на останалите обстоятелства по делото, вредите винаги ще се равняват на печалбата /а в случая на загубата/ за целия исков период, тъй като това би означавало да се поощри поведение на кредитор, който, вместо да вземе надлежни мерки за защита на интереса си (а така и за ограничаване на вредите), бездейства в течение на периода до изтичане срока на наемния договор и се надява да получи житейски неоправдано обезщетение /реш.№.15/8.09.10, т. д.№.395/09, ВКС, ІІ ТО/. Ищецът е сключил договори от 15.11.20, 16.01.21, 17.04.21, 18.07.21, 19.10.21 и 21.01.22, последният със срок до 30.04.22, за наем на заместващ л. а. /„Н. К. / срещу месечен наем 900лв. При отчитане, че продажната цена на л. а.“Н. П. по договора от 14.10.20 възлиза на стойност 1700 лв., надвишаващите разходи за наем на заместващ автомобил за повече от две наемни вноски за общо 1800лв. са можели да бъдат избегнати или съществено ограничени с други алтернативи /по-икономически изгодното закупуване или наемане на заместващо МПС, близко по стойност на купеното, вместо наемането на многократно по-скъпо; полагането на елементарни усилия на добрия стопанин да се информира относно получаването на автомобила, вместо да бездейства; своевременното разваляне на договора за покупко-продажба поради неизпълнение, вместо предприетите подобни действия след повече от една година-при положение, че очевидно в продължение на 3м от сключването виновно не е предоставено владението/. Същевременно последователното сключване на наемните договори за по-скъп автомобил през период от една година и половина след покупко-продажбата, от който четири месеца след развалянето й, до голяма степен сочи за липса на сериозно намерение купувачът реално да получи придобитото, а по-скоро предпочита заместваща облага.

Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай. Касаторът се позовава на чл.280 ал.2 пр.3 ГПК и чл.280 ал.1 т.1 ГПК във връзка с въпроса „Следва ли въззивният съд да се произнесе по основания и доводи за неправилност на първоинстанционното решение, които не са посочени във въззивната жалба, при положение, че не се касае нито за прилагане на императивна материалноправна норма, нито за задължение на въззивният съд да следи служебно за интереса на някоя от страните по делото?“ /ТР 1/9.12.13 по тълк. д.№.1/13, ОСГТК/.

Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение не са налице.

Съгласно цитираната във връзка с поставения въпрос задължителна практика според изричната разпоредба на чл.269 изр.2 ГПК извън проверката за валидност и допустимост въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата; при проверка на правилността на първоинстанционното решение, обаче, той може да приложи императивна материалноправна норма дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване; въззивната инстанция не е ограничена от посоченото в жалбата и когато следи служебно за интереса на някоя от страните по делото или на родените от брака ненавършили пълнолетие деца при произнасяне на мерките относно упражняването на родителските права, личните отношения, издръжката на децата и ползването на семейното жилище. Въззивният съд не е отричал горните постановки и не е процедирал в отклонение от тях. Въпросът се задава в контекста на твърдения, че за да отхвърли частично претенцията за заплащане на обезщетение, въззивната инстанция се е произнесла без да са били навеждани възражения в тази връзка. Съдът е обсъдил подробно границите на гражданската отговорност, приел е, че не е оборена презумпцията за добросъвестност и че обезщетение се дължи само ако е налице пряка причинно-следствена връзка; намерил е, че длъжникът не е изпълнил задължението си да положи грижата на добрия стопанин, за да избегне вредите, като се е позовал на практика на ВКС, според която не може да се приеме, че във всички случаи и без оглед на останалите обстоятелства по делото, вредите винаги ще се равняват на печалбата /в случая на загубата/ за целия исков период. Следва да се има предвид, че хипотезата на чл.83 ал.2 ЗЗД предпоставя като основание за ограничаване на отговорността липсата на причинна връзка между поведението на длъжника и вредите; бездействието на кредитора, който не полага дължимата грижа за ограничаване или отстраняването им, е единст вена причина за настъпването им /реш.№.97/26.05.15 по г. д.№.5783/14, III ГО и др./. В случая ответникът по иска е противопоставял възражение за недобросъвестност и за липса на причинно-следствена връзка между негово поведение и настъпването на вредите, съставляващи платена наемна цена за лек автомобил по силата на шест договора, както пред първоинстанционния съд, така и във въззивната си жалба. При това положение евентуално обсъждане налице ли е такава причинна връзка, вкл. поради неполагане на грижата на добрия стопанин, респективно сключване на последния договор за наем на дата, следваща развалянето на процесния договор за покупко-продажба, не би могло да се приеме като извършено без надлежно сезиране. От друга страна, съдът е изложил и самостоятелни мотиви във връзка с обстоятелството, че преценката за размера на дължимото обезщетение се прави и предвид размера на платената цена за закупения автомобил, която е 1700лв., като претенцията е намерена за неоснователна за сумата над 1800лв /дължима по първия договор за два месеца-две наемни вноски за времето до 15.01.21-приблизително равна на покупната цена/. Само за пълнота следва да се отбележи, че доколкото се твърди, че Р.Ц. е купил МПС поради необходимостта да ползва такова, произтичаща от занятието му, предвид възраженията на ответника, че то е с недостатъци и огромни забележки по отношение но сигурността и че за да може да се ползва безопасно и преведе в експлоатация е бил необходим основен ремонт с продължителност поне една година /автомобилът се е намирал към огледа и продажбата в сервиз „Давик Ек“ и според договора се купува в състоянието, в каквото се намира/, в тежест на ищеца /чл.154 ГПК/ е да установи, че закупеният автомобил е бил в състояние, позволяващо незабавното му ползване през процесния период-обстоятелство, останало недоказано от него /Р.Ц. не е ангажирал никакви доказателства, че след като сам е предложил цена 1700лв. след подробен оглед и при деклариране, че е запознат с всички особености, които биха могли да повлияят на цената, е можел да ползва купената от него употребявана кола незабавно след получаването, в това число за периода, за който претендира обезщетение/. В практиката и теорията се приема, че при разваляне на двустранни договори никоя от страните не престира на другата-всяка запазва собствената си престация, респективно възвръща й се това, което евентуално е престирала; това обстоятелство е от значение за определяне размера на вредите, които изправната страна може да претендира-тя може да иска, след приспадане на дължимата от нея престация, само по-голямата стойност, която насрещната престация има за нея в сравнение със собствената й престация - само тази разлика съставлява нейна вреда /пр.А.К., „Облигационно право, Общо учение за облигационното отношение“, Книга първа, „Софи Р“, 1992/. Приетото от въззивния съд, при съобразяване на възраженията, събраните доказателства и изложените мотиви относно цената, границите на отговорността и необходимостта от причинна връзка, е в съответствие с горните постановки. При тези обстоятелства не е налице соченото основание на чл.280 ал.1 ГПК.

Доколкото касаторът се позовава на очевидна неправилност на решението /чл.280 ал.2 пр.3 ГПК/, атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика - и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност.

С оглед всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Мотивиран от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО,

О П Р Е Д Е Л И :

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на Р. К. Ц. срещу решение от 28.12.23 по г. д.№.9252/23г. на СГС, ІV Ас., в частта, с която решение от 21.04.23 по г. д.№.28468/23 на СРС, 161с., е обезсилено.

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 28.12.23 по г. д.№.9252/23г. на СГС, ІV Ас., в останалата обжалвана част.

Определението в частта за недопускане не подлежи на обжалване. Определението в частта за оставяне без разглеждане подлежи на обжалване с частна жалба пред друг тричленен състав на ВКС в едноседмичен срок от връчването му.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: