Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба от И. Д. К. подадена от процесуалният му представител адв. Й. А., срещу Решение № 1050 от 11.05.2015 г., постановено по адм. дело № 1972/2014 г. от Административен съд Варна с доводи за неправилност и необоснованост, поради нарушение на материалния закон. Моли за неговата отмяна и делото да бъде решето по същество като бъде уважен предявеният иск. Претендира разноски.

Ответната страна – Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи Варна не изразява становище по жалбата.

Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на касационната жалба.

Настоящият състав на Върховния административен съд, трето отделение, след като прецени доводите на страните, събраните по делото доказателства, в рамките на сочените касационни основания и с оглед мотивите на Тълкувателно решение на ОСС на І и ІІ колегии на ВАС от 15.03.2017 г. по Тълкувателно дело № 2 от 2016 г., както и правомощията си по чл. 218, ал. 2 от АПК, прие за установено следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен, в законоустановеният срок и е процесуално допустима. По същество е неоснователна при следните съображения:

С обжалваното решение административният съд е отхвърлил, като неоснователен, предявения от И. Д. К. против Областна дирекция на МВР Варна иск, с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, за присъждане на обезщетение за причинени имуществени вреди в размер на 100 (сто) лева, представляващи разходи за възнаграждение за адвокат във връзка с обжалването на Наказателно постановление, отменено от съда като незаконосъобразно, ведно със законната лихва върху тази сума от предявяване на исковата молба до пълното изплащане на обезщетението и е осъдил ищеца да заплати на ответника по иска разноски по делото.

За да постанови този резултат съдът е приел за установено от фактическа страна, че в производството пред РС – Варна, при обжалването на Наказателно постановление № 2347 от 09.01.2013 г. на началника на Районно управление на МВР Аксаково, с което на И. Д. К. е наложено административно наказание глоба в размер на 70 лв., на основание чл. 179, ал. 1, т. 4 от ЗДвП, за допуснато нарушение на чл. 139, ал. 1, т. 1 от ЗДВП ищеца, в качеството на жалбоподател, е бил представляван от надлежно упълномощен процесуален представител – адвокат Й. А.. Въз основа на доказателствата по приложеното НАХД № 418/2013 г. по описа на Районен съд Варна съдът е установил, че претенцията за заплащане на адвокатско възнаграждение не е доказана, тъй като на л. 7 от ЦИТИРАНОТО дело е приложено само пълномощно за процесуалното представителство по делото до приключването му във всички съдебни инстанции. Не са приложени обаче доказателства, от които да се установи заплащането на сумата от 100 лв., каквото е твърдението на ищеца. В този смисъл съдът е приел предявеният иск за недоказан, в който смисъл е постановил своя акт. Решението е валидно, допустимо и правилно.

Предявеният иск намира своето правно основание в разпоредбата на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, съгласно която държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. За да възникне законовата отговорност следва да е налице отменен по надлежния ред акт, реално причинена вреда, произтичаща от него, както и пряка причинна връзка между незаконосъобразния акт и настъпилата вреда.

Изрично в Т. Р. № 1 от 15.03.2017 г. на Общото събрание на колегиите във Върховния административен съд по Тълкувателно дело № 2 от 2016 г. е прието, че при предявени пред административните съдилища искове по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ за имуществени вреди от незаконосъобразни наказателни постановления изплатените адвокатски възнаграждения в производството по обжалването и отмяната им представляват пряка и непосредствена последица по смисъла на чл. 4 от специалния закон. Размерът на вредите обаче подлежи на доказване с допустимите по ГПК доказателства и доказателствени средства.

В случая не е доказано заплащането на сумата от 100 лв. в производството по НАХД № 418/2013 г., както правилно е установил съда. По това дело е представено единствено пълномощното на адв. А. за процесуално представителство пред всички съдебни инстанции. Едва в производството по гр. дело № 6357/2014 г., образувано пред РС – Варна по реда на чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД с искова молба вх. № 9989 от 16.06.2014 г., е представен договор за правна защита и съдействие, на който е поставена дата 09.09.2013 г. (л. 8 от делото). В този договор липсва надлежно оформено пълномощно, което сочи, че същият не е сключен към датата 09.09.2013 г. При това положение договорът не е надлежно доказателства за отразените в него обстоятелства, вкл. заплащането в брой на адвокатско възнаграждение в производството пред РС Варна по НАХД № 418/2013 г. при обжалването и отмяната на наказателно постановление.

С оглед изложеното настоящата инстанция счита изводът на решаващия съд, че предявеният иск се явява неоснователен и недоказан, за законосъобразен. обжалваното решение е правилно и като такова ще следва да бъде оставено в сила.

При този изход на правния спор претенцията на ищеца за присъждане на направените разноски пред настоящата инстанция е неоснователна.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК Върховният административен съд, трето отделение РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 1050 от 11.05.2015 г., постановено по адм. дело № 1972/2014 г. от Административен съд Варна. Решението е окончателно.