О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 5337
София, 20.11.2024 г.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Четвърто отделение, в закрито заседание на седемнадесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
МАРИЯ ХРИСТОВА
като разгледа докладваното от съдия М. Х. гр. дело № 1798 по описа за 2024г. взе предвид следното:
Производството е образувано по касационни жалби от С. П. Ф., чрез адвокат Г. М. и от Л. Д. Н., чрез адвокат В. С., срещу въззивното решение на Софийски градски съд №261074/10.08.2023г. по в. г.д.№2485/2021г.
В жалбата на С. П. Ф. са изложени доводи за неправилност на обжалваното решение поради необоснованост и противоречие с материалния закон.
В жалбата на Л. Д. Н. са изложени доводи за неправилност на въззивното решение, като постановено в нарушение на материалния закон, необосновано и в нарушение на съдопроизводствените правила.
Насрещната страна „Ю. Е.“ АД, ЕИК[ЕИК] (правоприемник на „Ю. Е.“ ООД, ЕИК[ЕИК]) с писмени отговори в срока по чл.287, ал.1 от ГПК, чрез адвокат А. Т., оспорва жалбите. Твърди, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, тъй като поставените от касаторите въпроси са разрешени от въззивния съд в съответствие с установената практика на ВКС. В условие на евентуалност изразява становище за неоснователност на жалбата. Претендира присъждане на направените по делото разноски.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни и отговарят на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложени са и изложения по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
Въззивният съд е потвърдил решението на първостепенния Районен съд – София, с което са уважени предявените искове от „Ю. Е.“ АД, (правоприемник на „Ю. Е.“ ООД) срещу С. П. Ф. и Л. Д. Н. за приемане за установено, че ответниците дължат солидарно на ищеца сумата от 20 066.82 лв., представляваща неизплатено възнаграждение по договор за стандартна услуга №К от 18.05.2016 год. за посредничество при продажба на недвижим имот – апартамент №, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] ведно със законната лихва върху нея, считано от 12.07.2018 год. до окончателното изплащане и сумата от 1 441 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 28.10.2017 год. до 11.07.2018 год., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. дело №46074/2018 год. На Софийски районен съд, 43 състав.
За да постанови този резултат, съдът приел, че по делото е надлежно установен факта на наличие на сключен между страните договор №К от 18.05.2016 год., с който възложителите С. П. Ф. и Л. Д. Н. възложили, а изпълнителят „Ю. Е.“ ООД приел да извърши посредничество при продажба на недвижим имот – апартамент №, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] с продажна цена от 360 000 евро, като: разпространи характеристиките му до всички свои партньори; да го рекламира и предлага по подходящ начин на всички потенциални купувачи; консултира възложителя при определяне на продажната цена на имота; организира огледи с потенциалните купувачи, като съгласува предварително с възложителя деня и часа на извършването им; консултира възложителя при поискване от него, при окомплектоване на всички документи, обичайно необходими за сключване на окончателен договор; предложи при поискване проект на предварителен договор за покупко-продажба, както и да подпомогне възложителя в организирането на нотариалното изповядване на сделката. Възложителите, от своя страна, поели задължение, при постигане на споразумение по условията за покупко-продажба между тях и насрещната страна, да заплатят възнаграждение в размер на 3 % /без ДДС/ от договорената между продавача и купувача продажна цена на имота.
Въззивният приел, че от събраните по делото доказателства се установяват и обстоятелствата, че през месец ноември 2016г. ищцовото дружество обявило за продажба процесния недвижим имот за сумата от 310 000 лв. и организирало оглед на имота от лицето Ж. Н. Н.. На 23.11.2016 год. бил сключен договор за гаранция, с който третото лице декларирало желанието си за закупуване на имота за сумата от 285 000 евро и за сключване на предварителен договор до 06.12.2016год., като предало на ищцовото дружество гаранция в размер на 1 000 евро. Съдът установил, че огледът бил извършен въз основа на сключен между ищеца и третото лице договор за посредничество от 11.10.2016 год., чиято истинност не била опровергана в процеса. Констатирал и обстоятелството, че на 27.10.2017 год. между ответниците, като продавачи и Ж. Н. Н., като купувач, бил сключен договор за покупко-продажба на процесния недвижим имот в нотариална форма, за сумата от 557 411.55 лв. (левовата равностойност на 285 000 евро).
Въззивният съд посочил, че процесният договор е частен диспозитивен документ, чиято истинност била оспорена в производството. Във връзка с това, съдът кредитирал заключението по допуснатата пред въззивната инстанция съдебно-почеркова експертиза, от което приел за установено, че положеният подпис на първата страница на договора не е изпълнен от ответниците по делото. Съдът направил извод, че договорът бил подписан от страните по делото в цялост, включително и уговорките по чл. 1 – чл.3.4. Приел, че само по себе си обстоятелството, че подписите на страните са положени на последната страница от договора, а не на всяка страница, не може да обуслови извод за неговата неистинност (неавтентичност), при липса на други данни за това. Посочил, че ответниците не оспорват автентичността на подписите си, положени на втората страница от договора, където било посочено, че договорът се сключва в два екземпляра (по един за всяка от страните); не са представили своето копие за установяване на твърдението, че то е с различно съдържание, нито са навели твърдения, че не разполагат с такъв. Допълнително отбелязал, че липсва законово изискване за подписване на договорите на всяка страница, като решението за това е на страните по тях, но липсата на подписи не изключва материалната доказателствена сила на договора.
По отношение на въведеното възражение за антидатиране на договора съдът посочил, че съгласно разпоредбата на чл. 180 ГПК, когато изявленията в частни документи, подписани от лицата, които са ги издали, обхващат и датата на документа, всяко от лицата може да опровергава верността . В този случай, съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК, оспорващата страна носи тежестта да установи действителното време на съставяне, при съответните процесуални ограничения относно доказателствените средства (чл. 164, ал. 1, т. 6 ГПК и чл. 165, ал. 2 ГПК). Не кредитирал показанията на свидетелката И. Н. в частта, в която същата възпроизвела друго съдържание и друга дата на сключване на договора, тъй като гласните доказателства били допуснати за установяване обстоятелствата свързани със сключване на договора, а не относно неговото съдържание, с оглед забраната на чл. 164, ал. 1, т. 6 ГПК. Допълнително посочил, че според изявленията на свидетелката екземпляр от този договор се намира у нея.
С оглед на изложеното съдът направил извод, че опровергаване истинността на процесния документ, както и верността на датата на неговото съставяне (сключване), е останало недоказано в хода на производството, поради което приел, че страните са обвързани от валиден договор за посредничество при покупко-продажба на недвижим имот. Съдът, след тълкуване на клаузите на съглашението, по реда на чл.20 от ЗЗД, направил извод, че договореният резултат, при постигането на който се дължи уговореното възнаграждение, се постига при свързване на страните по сделката, като изпълнителят дължи рекламиране и предлагане на недвижимия имот на потенциални купувачи, консултиране при определяне на продажната му цена, организиране на огледи и свързване на страните, която дейност се финализирала със сключване на договор за продажба. В конкретния случай, участието на посредника при сключване на окончателния договор за покупко-продажба и изготвяне на проект за предварителен договор било уговорено при поискване от страна на възложителите/ответници, а уговореното възнаграждение (чл.3.4) се дължало за осъществената връзка между купувач и продавач, независимо дали сделката е изповядана без знанието на посредника.
В изпълнение на задължението си да следи служебно за наличието на неравноправни клаузи в договор с потребител (чл. 7, ал. 3 ГПК), въззивният съд приел следното: Ответниците са физически лица, на които била предоставена услуга не предназначена за извършване на търговска или професионална дейност, поради което имали качеството „потребител“ по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Клаузата на чл. 3.4 от процесния договор не била индивидуално уговорена по смисъла на чл. 146, ал. 2 ЗЗП, доколкото била част от стандартни, изготвени предварително и типови договори на посредника, като потребителите не са имали възможност да влияят върху съдържанието, а по делото не са събрани доказателства, че същата е била предмет на предварително обсъждане и потребителите са изразили съгласие с нейното съдържание.
При преценка спазване на изискването за яснота и разбираемост на клаузите на процесния договор, съдът направил извод, че от съдържанието на клаузата на чл.3.4 може да бъде разбран обхватът на поетото задължение, като средният потребител (относително осведомен и в разумна степен наблюдателен и съобразителен), би могъл да разбере икономическите последици от сключване на договора. Приел, че същата не е неравноправна, доколкото договорът за посредничество е възмезден (чл.51 от ТЗ), нито е израз на заблуждаваща търговска практика (чл. 68д – 68к ЗЗП), тъй като не съдържа невярна информация относно естеството на предлаганата услуга, обхвата на задълженията на търговеца, цената (възнаграждението) и начина на нейното изчисляване.
Съдът направил извод, че от доказателствата по делото се установява изпълнение от страна на ищеца на поетите с договора задължения за осъществяване на връзка между ответниците възложители и третото лице – купувач, както и сключване на договор за покупко-продажба на процесния имот на 27.10.2017г., на която дата е настъпил и падежът на задължението за заплащане на договореното в полза на посредника възнаграждение. Посочил, че по делото не са събрани доказателства, от които да се установява ответниците/възложители да са поискали от изпълнителя извършване на допълнителните услуги по чл.2.4 от договора, поради което в полза на ищеца е възникнало вземане за процесната сума от 20 066,82лв. (с ДДС).
По изложените съображения въззивният съд намерил предявения иск за основателен. Основателността на иска за главницата, обусловил извода на въззивния съд за основателност на акцесорната претенция за законна лихва върху нея, считано от подаване на заявлението по чл.410 от ГПК до окончателното плащане, както и на иска за заплащане на обезщетение за забавено плащане в размер на законната лихва за периода от 28.10.2017г. до 11.07.2018г. в размер на 1 441лв.
Касаторът С. П. Ф. обосновава допускане на касационно обжалване по следните правни въпроси: 1/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства и доказателствени средства в тяхната пълнота и да изложи съображения защо възприема едни, а други отхвърля, както и длъжен ли е да обсъди всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото? Навежда довод за противоречие на решението с практиката на ВКС, обективирана в ППВС №7/1965г.; решение № 217/09.06.2011г. по гр. д. №761/2010г.; решение № 164/04.06.2014г. по гр. д. №196/2014г.; решение №42/09.06.2014г. по т. д. №799/2011г.; решение № 222/31.07.2014г. по гр. д. №5394/2013г.; решение № 239/16.07.2013г. по гр. д. №1050/2012г.; решение № 283/14.11.2014г. по гр. д. №1609/2014г. Твърди, че въззивният съд не е направил тълкуване на уговорките между страните по процесния посреднически договор и не е потърсил действителната им обща воля, въз основа на която да направи преценка дали е налице пълно и точно изпълнение на всички поети с договора задължения по договора; не е направил преценка налице ли е осъществяване на нелоялна, заблуждаваща търговска практика по смисъла на ЗЗП, която е забранена и не е обсъдил всички релевантни факти в тази насока; не е направил анализ на всички доказателства, включително и гласните такива, въз основа на които да направи извод доколко ищцовото дружество е изпълнило всички поети с договора задължения по договора. 2/ Следва ли въззивният съд като втора съдебна инстанция по същество, да изложи свои мотиви и да извърши преценка на всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност, както и да изложи съображения по възраженията и доводите на страните във въззивната жалба? Следва ли във въззивното съдебно решение съдът да формира мотиви относно пълното или частично съвпадение или несъвпадение на изводите му с тези на първата инстанция? Твърди противоречие на въззивното решение с разясненията дадени в ТР №1/2001г. на ОСГК на ВКС. Претендира обжалването да бъде допуснато по реда на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК.
Поставен е и въпросът: Какъв е характерът на договора, с който една страна по същия поема ангажимент да посредничи на другата във връзка с продажбата на недвижим имот, респ. дали се касае за посреднически договор по смисъла на чл.41, ал.1 от ТЗ и допустимо ли е посредничеството на посредника по такъв договор да не е свързано със сключване на последваща сделка за покупко-продажба на съответния недвижим имот, а да се касае само за определени фактически действия в тази насока без финализирането на отношенията между страните с договор за покупко-продажба? Твърди, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото – чл.280, ал.1, т.3 от ГПК.
Навежда довод и за очевидна неправилност на решението по смисъла на по чл.280, ал.2, предл.3 от ГПК, произтичаща от неговата необоснованост, резултат от грубо нарушение на правилата на формалната логика и повърхностен и не задълбочен анализ на доказателствата.
Касаторът Л. Д. Н. обосновава допускане на касационно обжалване по следните правни въпроси: 1/ Може ли да се приеме, че е достатъчно свързване на две лица при посредничество за продажба на недвижим имот, и каква практика представлява дейността на посредника при наличието на доказателства за неизпълнение на задълженията по неподписан договор без да е налице съвпадение на търсената продажбена цена и каква трябва да бъде правната регламентация на посредническия договор при и по-конкретно при продажба на недвижими имоти. Кои са обективните факти отчитайки особеностите на конкретния случай и може ли да се направи обоснован извод, че се касае до посреднически договор по чл.41 от ТЗ без да е налице сключване на сделка и да се касае до фактически действия само. Твърди противоречие на въззивното решение с ТР №1/2013г. на ОСГК на ВКС и решение №157/31.10.2019г. по г. д.№4152/2018г. на І г. о. Излага, че въпросът е от значение за правилното прилагане на правото, тъй като по него не е налице съдебна практика. Претендира допускане на обжалването в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК.
Поставени са и въпросите: 1/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства и доказателствени средства в тяхната пълнота и да изложи съображения защо възприема едни, а отхвърля други, както и длъжен ли е да обсъди всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото; 2/ Може ли въззивната инстанция да приеме за доказан искът въз основа на необсъдени всички гласни доказателства и без да отговори защо дава вяра на определени свидетели, а на други не; и 3/ При преценка на гласни доказателства съдът длъжен ли е да посочи съображения защо и може ли само въз основа на това на (гласните доказателства) да приеме, че е налице доказаност на предявените искове и без да е обсъден в съвкупност целият доказателствен материал. Твърди противоречие на решението с ППВС №7/1965г.; ТР №1/2000г. на ОСГК на ВКС; решение по гр. д.№5394/2013г.; решение №239/16.07.2013г. по гр. д.№1050/2012г.; решение №163/17.01.2020г. по гр. д.№192/2019г. на І г. о; решение №87/04.09.1958г. на ОСГК. Претендира се допускане на обжалването в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 от ГПК. Искането е обосновано с доводите, че въззивният съд не е изложил съображения, направени въз основа на оценката на събрания по делото доказателствен материал: неправилно е възприел задълженията на посредника без да обсъди свидетелските показания относно договорката и волята на страните, какви са били преддоговорните им отношения и налице ли е изпълнение на тези договорености; не е отговорил на въпроса при постигане параметрите на сделката и неподписване на предварителен договор дължи ли се възнаграждение; какви са законовите изисквания за посредническия договор; не е установил фактическата обстановка с оглед приложимостта на относимите материалноправни норми.
Прави искане за допускане на обжалването и поради очевидна неправилност (чл.280, ал.2, предл.3 от ГПК) произтичаща от необосноваността на решението в резултат на нарушаване на формалната логика и поради липса на задълбочен анализ на обективните факти, обстоятелства и доказателства.
Съставът на Върховен касационен съд намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване по следните съображения:
Поставените от касаторите въпроси относно задължението на въззивния съд да мотивира решението си, да обсъди всички събрани по делото доказателства и доказателствени средства в тяхната пълнота и да изложи съображения защо възприема едни, а други отхвърля, както и длъжен ли е да обсъди всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото, са въпроси по приложение на чл. 235, чл. 236 и чл. 12 от ГПК. Същият е принципно значим по всяко исково производство и по него е налице многобройна и трайно установена съдебна практика на ВКС, включително и задължителна такава т. 12 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГТК на ВКС и т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС. Според даденото в нея разрешение, въззивният съд е длъжен да обсъди в своето решение всички релевантни доказателства по делото и да прецени относимите обстоятелства при изграждане на своите фактически и правни изводи (чл. 235, ал. 2 от ГПК). Съдът следва да обсъди и да разгледа всички доводи и възражения на страните въведени в производството пред него, когато имат отношение към предмета на спора, като направи самостоятелен и цялостен анализ на събраните доказателства както пред първата инстанция, така и евентуално допуснатите при разглеждане на делото пред него.
В конкретния случай въпросите са обосновани с несъгласието на касаторите (ответници) с правните изводи на въззивния съд и защитната им теза (за различно съдържание на сключения между страните договор и действителната воля на страните по него; за неизпълнение на поетите от ищеца/изпълнител задължения; за наличие на нелоялна практика и др.), основана на различното тълкуване на събраните по делото доказателства. Наведените в изложението оплаквания свързани с несъгласието на страната с правните изводи на въззивния съд са възражения, подлежащи на разглеждане при проверка по същество на обжалвания съдебен акт, но не са основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК (в този смисъл са и разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). В производството по чл.288 от ГПК не могат да се проверяват изводите на въззивния съд във връзка с правилното приложение на материалния закон и нарушение на процесуалните правила при преценка на събраните по делото доказателства, както и неговото вътрешно убеждение. Основанията за допускане на касационно обжалване са различни от тези по чл.281 от ГПК, поради което по тези въпроси не е налице общата предпоставка да допускане на обжалването по чл.280, ал.1 от ГПК.
В изложението на касационните основания на касатора Л. Н. са поставени въпросите: „Може ли въззивната инстанция да приеме за доказан искът въз основа на необсъдени всички гласни доказателства и без да отговори защо дава вяра на определени свидетели, а на други не; и При преценка на гласни доказателства съдът длъжен ли е да посочи съображения защо и може ли само въз основа на това на (гласните доказателства) да приеме, че е налице доказаност на предявените искове и без да е обсъден в съвкупност целият доказателствен материал“. Те са свързани със задължението на въззивния съд да обсъди свидетелските показания в съвкупност с останалите събрани доказателства и при преценката на събраните гласни доказателства да изложи подробни мотиви, защо дава вяра на показанията на едни свидетели, а на други не. По този въпрос също е формирана и трайно установена съдебната практика на ВКС, с която въззивният съд се е съобразил при постановяване на обжалваното решение. В същото съдът е посочил защо не е кредитирал показанията на свидетелката И. Н. в частта, касаеща обстоятелства различни от тези, за които са били допуснати гласните доказателства (опровергаване на съдържанието и датата на изходящ от страните документ), попадащи и в забраната на чл.164, ал.1, т.6 от ГПК. Обсъдил е показанията на свидетелите в съвкупност с останалите събрани доказателства по делото, като е отчел обстоятелството, че ответниците разполагат с копие от договора, но не са го представили по делото за установяване на твърдяното от тях различно съдържание и дата. С оглед на изложеното по отношение на тези въпроси не е налице допълнителната предпоставка за допускане на обжалването.
Касаторът С. Ф. е поставил въпроси за задължението на въззивния съд като съд по същество на спора да изложи съображения по възраженията и доводите на страните във въззивната жалба и следва ли във въззивното съдебно решение съдът да формира мотиви относно пълното или частично съвпадение или несъвпадение на изводите му с тези на първата инстанция. По тях е налице формирана и установена съдебна практика, включително и сочената от касатора, според която въззивният съд следва да изложи конкретно, ясно и точно изводите си по фактите, като посочи върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка; да анализира всички допустими и относими към предмета на спора доказателства (при спазване на правилата на чл. 269 ГПК), събрани пред него и пред първата инстанция, относимите към предмета на спора доводи и възражения направени в преклузивните срокове; да изложи собствени мотиви по същество на спора, независимо от възможността да препрати към мотивите на първоинстанционното решение по реда на чл. 272 от ГПК. В конкретния случай, въззивният съд не се е отклонил от посочените разяснения, като е мотивирал решението си: установил е релевантните факти въз основа на съвкупен анализ на събраните по делото доказателства; изложил е становище по наведените в хода на производството възражения и е обосновал извода си за крайния резултат по спора. Както беше посочено, несъгласието с фактически и/или правен извод на съда не означава допуснато противоречие със закона и неговото нормативно или казуално тълкуване и не съставлява самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване.
Последните формулирани в изложенията на касационните основания въпроси са: „Какъв е характерът на договора, с който една страна по същия поема ангажимент да посредничи на другата във връзка с продажбата на недвижим имот, респ. дали се касае за посреднически договор по смисъла на чл.41, ал.1 от ТЗ и допустимо ли е посредничеството на посредника по такъв договор да не е свързано със сключване на последваща сделка за покупко-продажба на съответния недвижим имот, а да се касае само за определени фактически действия в тази насока без финализирането на отношенията между страните с договор за покупко-продажба?“ и „Може ли да се приеме, че е достатъчно свързване на две лица при посредничество за продажба на недвижим имот, и каква практика представлява дейността на посредника при наличието на доказателства за неизпълнение на задълженията по неподписан договор без да е налице съвпадение на търсената продажбена цена и каква трябва да бъде правната регламентация на посредническия договор при и по-конкретно при продажба на недвижими имоти. Кои са обективните факти отчитайки особеностите на конкретния случай и може ли да се направи обоснован извод, че се касае до посреднически договор по чл.41 от ТЗ без да е налице сключване на сделка и да се касае до фактически действия само.“.
Тези въпроси са некоректно зададени, тъй като първият няма еднозначен отговор, а във втория се съдържат изводи, които не кореспондират с мотивите на въззивния съд. Съдържанието на конкретно поетите от страните правни задължения по договора за посредничество, вкл. и задължението за заплащане на уговореното възнаграждение, се определя при проявлението на основните принципи на свобода на договарянето и автономията на волята, както и от правилата на договора за търговско посредничество (чл. 49 – чл. 51 ТЗ). Какви са конкретно постигнатите между страните договорености и каква е действителната им воля, при наличие на спор или неяснота, следва да бъде изведена по пътя на тълкуване на клаузите на договора в тяхната цялост и с оглед събраните по делото доказателства. Дали страните по договора за посредничество ще поемат и правни задължения, извън посредническата дейност за фактическо свързване на страните по сделката, при чието изпълнение би възникнало субективното право на възнаграждение, е въпрос на конкретни уговорки, чието предметно съдържание не може да бъде обобщено с абстрактен правен отговор. По отношение на тези въпроси не е налице общата предпоставка за допускане на обжалването по чл.280, ал.1 от ГПК. За пълнота на изложението следва да бъде посочено, че по отношение на договора за посредничество е налице формирана съдебна практика, която е ясна и не са налице основания за изменението поради изменение на закона или на обществените отношения, поради което не са налице основания за допускане на обжалването в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК.
Касаторът Л. Н. е направила искане за допускане на обжалването и по чл.280, ал.1, т.2 от ГПК, без в изложението на касационните основания да са посочени съображения за противоречие на въззивното решение с актове на Конституционния съд на Р. Б. или на Съда на Европейския съюз. Бланкетното посочване на предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК хипотези, не е достатъчно да обоснове извод за допускане на касационното обжалване.
Не е налице и очевидна неправилност на обжалваното решение, тъй като при постановяването му съдът не е приложил отменен закон или закон в противоречие с неговия смисъл или при нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Такава не може да се изведе от мотивите на решението или от установените по същество факти, без анализ на доказателствата и на извършените процесуални действия. Наведените и от двете страни доводи в този смисъл отново са обосновани от несъгласието им с правните изводи на въззивната инстанция и крайния резултат по спора.
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от касаторите основания за това по чл.280, ал.1, т.1, т.2, т.3 от ГПК и чл.280, ал.2, предл.3 от ГПК, нито е налице основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК.
На основание чл.78 от ГПК и направеното искане, касаторът С. П. Ф. следва да бъде осъден да заплати на „Ю. Е.“ АД сумата от 2 808лв. – разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №261074/10.08.2023г. постановено от Софийски градски съд по в. гр. д.№2485/2021г.
ОСЪЖДА С. П. Ф., ЕГН [ЕГН] да заплати на „Ю. Е.“ АД, [населено място], ЕИК[ЕИК] сумата от 2 808 лв., представляваща разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: