О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 2828
гр. София, 30.10.2024г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на седми октомври през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА
като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. № 1015 по описа за 2024г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. Н. Н., действаща лично и със съгласието на своя баща и законен представител Н. М. Н., срещу решение № 446/23.01.2024г. по в. гр. д. № 10976/2022г. на Софийски градски съд, ГО, IV – Д въззивен състав. С него е потвърдено решение № 8183/18.07.2022г. по гр. д. № 64300/2021г. на Софийски районен съд, 178 състав, в частта, с която е отхвърлен предявеният от касационната жалбоподателка срещу ЗК „Л. И. АД иск с правно основание чл.432, ал.1 от КЗ за разликата над сумата 2400 лв. до сумата 7200 лв., представляващи обезщетение за неимуществени вреди, причинени от ПТП, настъпило на 27.05.2021г.
В касационната жалба се сочи, че въззивното решение е неправилно поради съществено нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Касационната жалбоподателка изразява несъгласие с определения от въззивния съд процент на съпричиняване на вредоносния резултат. Поддържа, че законодателят е установил по – високи изисквания към водача на МПС в хипотезата, при която ПТП е причинено в района на автобусна спирка. Изразява несъгласие и с определения от въззивния съд размер на обезщетението за претърпените неимуществени вреди. Твърди, че не е съобразено в пълнота негативното отражение на пътния инцидент върху психо – емоционалното състояние и социалния живот на пострадалата.
Допускането на касационното обжалване обосновава с предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Поставя следните материалноправни въпроси, като обуславящи изхода на правния спор: 1.Въпрос относно определянето на степента на съпричиняване и подлежащите на преценка обстоятелства за това – чл.51, ал.2 от ЗЗД; 2.Въпрос относно обстоятелствата, които следва да бъдат ценени от съда при решаване на въпроса за определяне на справедливо по размер /чл.52 от ЗЗД/ обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на телесни повреди.
Твърди, че въпросът по т.1 е решен в противоречие с практиката на ВКС, формирана с решение № 150/18.12.2017г. по т. д. № 1834/2016г. на ВКС, II т. о., а въпросът по т.2 – в противоречие с ППВС № 4/23.12.1968г. и решение № 171/18.11.2016г. по т. д. № 2811/2015г. на ВКС, II т. о.
Ответникът по касация „Застрахователна компания Л. И. АД оспорва касационната жалба, като твърди, че не са налице посочените основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК, както и че обжалваното решение е правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди първоинстанционния акт в обжалваната му част, въззивният съд е приел за безспорно, че вследствие на ПТП, настъпило на 27.05.2021г., с участието на лек автомобил „Субару Л.“, управляван от застрахования при ответника водач М. Ц., е пострадала пешеходката Н. Н. Н..
За да се произнесе по първия спорен по делото въпрос относно наличието на съпричиняване на вредите от страна на пострадалата, въззивният съд е обсъдил заключението на съдебната автотехническа експертиза и свидетелските показания на Ц. П. и М. Ц.. Изложил е съображения, че за водача на МПС е съществувало задължението по чл.65 от ЗДвП да бъде бдителен и внимателен в района на автобусната спирка, като е изтъкнал, че появата на пешеходец при наличието на спрял автобус се явява предвидимо препятствие по смисъла на чл.20, ал.2 от ЗДвП. Акцентирал е, че задължението за водача да бъде внимателен и предпазлив към пешеходците и особено към децата е вменено и с нормите на чл.5, ал.2, т.1 и чл.116 от ЗДвП. С оглед на тези съображения, въззивният съд е приел, че макар М. Ц. да е управлявал МПС с минимална скорост, същият е следвало да отчете възможните опасности в района на автобусната спирка. Едновременно с това е намерил, че ищцата, в качеството си на пешеходец, също е допуснала нарушение на правилата за движение и по – конкретно на чл.5, ал.1, т.1 и чл.114, т.1 и т.2 от ЗДвП, тъй като е създала опасност и пречки за движението, пресичайки на нерагламентирано за целта място, внезапно излизайки на пътното платно, непосредствено зад спрелия на спирката и закриващ видимостта на водача автобус, тичайки, за да пресече улицата, без да се убеди, че не приближават автомобили. С оглед на това въззивният съд е приел, че поведението на пострадалата се намира в решаваща и по – голяма в сравнение с поведението на водача причинно – следствена връзка с процесното ПТП, доколкото ударът, въпреки ниската скорост, с която е управляван автомобилът, е по – вероятно да е бил непредотвратим за водача, поради тичането на пешеходеца. Заключил е, че приносът на Н. Н. Н. като определящ за настъпване на произшествието и вредите възлиза на 60 %.
По отношение на втория спорен въпрос относно справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди, решаващият състав е съобразил заключението на СМЕ, представените по делото медицински документи и свидетелските показания на Ц. П.. Отчел е вида на претърпените телесни увреждания – контузия с подкожен хематом в лява тилна област на главата, контузия на лява предмишница, контузия и навяхване на лява глезенна /тало-крурална/ става; неприятните усещания на ищцата от болките от травмата на главата и контузиите; обстоятелството, че тези болки са били по – интензивни в началото, включително с възможна необходимост от обезболяваща терапия, но с постепенно затихване. Отчел е също, че в началната част на възстановителния период болките в лявата глезенна става се усилвали при движение на крака и стоене в изправено положение, което налагало ограничаване на движенията. Съобразил е относително неголямата продължителност на целия възстановителен период - общо около 25 дни; факта, че ищцата се е възстановила напълно, като липсват усложнения или увреди с траен характер, както и изживените от пострадалата вследствие на инцидента стрес и уплаха. Приел е за неоснователни наведените от ищцата доводи, че процесното ПТП се е отразило трайно негативно на психо - емоционалното състояние и на живота й, изтъквайки липсата на събрани по делото доказателства за тези обстоятелства. Изтъкнал е още, че не е установено и твърдяното състояние на залежаване или трайно откъсване от обичайната за пострадалата социална среда, извън продължилия около месец период на възстановяване. С оглед на тези съображения въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди възлиза на 6000 лв., като следва да бъде намален на 2400 лв., поради приетия принос на пострадалата за настъпване на увреждането в размер на 60%.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Първият въпрос, поставен в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, се явява обуславящ изхода на правния спор, доколкото е свързан с приложението на чл.51, ал.2 от ЗЗД и определянето на съотношението на приноса на пострадалия и на виновния водач. Касационната жалбоподателка обаче не е обосновала соченото допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. По приложението на чл.51, ал.2 от ЗЗД е формирана задължителна съдебна практика на ВС – ППВС №17/18.11.1963г., както и постоянна практика на ВКС, обективирана в решение № 169/02.10.2013г. по т. д. № 1643/2013г. на ВКС, I т. о., решение №206/12.03.2010г. по т. д. № 35/2009г. на ВКС, II т. о., решение №59/10.06.2011г. по т. д. № 286/2011г. на ВКС, I т. о., решение №98/24.06.2013г. по т. д. № 596/2012г. на ВКС, II т. о. и други, която изисква установяването на конкретни факти и обстоятелства, от които може да се направи заключение за участие на пострадалото лице в причинния комплекс, довел до непозволеното увреждане. Преценката за това дали с поведението си пострадалият е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат, както и за определяне на степента, в която се съотнася към вредата като обективен принос на увреденото лице, следва да се извърши от съда. Тази преценка е обусловена от осъществени от пострадалия конкретни действия или бездействия, с които той е способствал за настъпване на вредоносния резултат, като е ирелевантно дали те са виновни или не /в този смисъл е цитираното от касационната жалбоподателка решение № 150/18.12.2017г. по т. д. № 1834/2016г. на ВКС, II т. о., както и служебно известните на настоящия състав решение №52/08.05.2008г. по т. д. №1498/2013г. на ВКС, II т. о., решение №118/27.06.2014г. по т. д. №3871/2013г. на ВКС, I т. о. и решение №142/07.08.2017г. по т. д. №3266/2015г. на ВКС, II т. о./. Изводът за наличие на съпричиняване не може да почива на предположения, а изисква да бъдат доказани по безспорен начин конкретни действия или бездействия на увреденото лице, с които то обективно е способствало за настъпване на вредоносния резултат, като е създало условия или е улеснило неговото настъпване /решение №206/12.03.2010г. по т. д. №35/2009г. на ВКС, II т. о., решение № 59/10.06.2011г. по т. д. № 286/2011г. на ВКС, I т. о., решение № 98/24.06.2013г. по т. д. № 596/2012г. на ВКС, II т. о., решение №99/08.10.2013г. по т. д. № 44/2012г. на ВКС, II т. о. и решение №154/31.10.2011г. по т. д. №977/2010г. на ВКС, II т. о./. При определяне степента на съпричиняването подлежи на съпоставка тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпване на пътното произшествие /решение № 50085/11.11.2022г. по т. д. № 727/2021г. на ВКС, II т. о./.
В случая, изводът на въззивния съд за наличие на съпричиняване по смисъла на чл.51, ал.2 от ЗЗД е формиран след цялостна преценка на конкретните факти и обсъждането на събрания по делото доказателствен материал, като за да определи неговия размер решаващият съсъств е съпоставил поведението на пострадалата с това на делинквента, който е управлявал лекия автомобил с минимална скорост, но не е отчел предвидимото препятствие в района на автобусната спирка, а именно появата на пешеходец при наличието на спрял автобус. Изрично въззивният съд е отбелязал, че решаващ и значителен принос за настъпването на произшествието и вредите има именно пострадалата, тъй като същата е пресичала на нерегламентирано за целта място, внезапно излизайки на пътното платно, непосредствено зад спрелия на спирката и закриващ видимостта на водача автобус, тичайки, за да пресече улицата, без да се увери, че не приближават автомобили. Предвид изложените съображения следва, че въззивният съд се е произнесъл в съответствие с формираната съдебна практика по приложението на чл.51, ал.2 от ЗЗД, съответно не е осъществена допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване на обжалваното решение.
Вторият въпрос е релевантен за изхода на спора, тъй като е свързан с приложението на установения с чл.52 от ЗЗД принцип на справедливост и критериите за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, но по него също не се доказва наличието на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. По приложението на чл.52 от ЗЗД е формирана задължителна съдебна практика – т.II на ППВС №4/23.12.1968г., както и постоянна практика на ВКС, обективирана в цитираното от касационната жалбоподателка решение № 171/18.11.2016г. по т. д. № 2811/2015г. на ВКС, II т. о., както и в служебно известните на настоящия състав решение № 226/08.12.2016г. по т. д. № 2940/2015г. на ВКС, I т. о., решение № 199/30.11.2016г. по т. д. № 2432/2015г. на ВКС, II т. о. и други, според която понятието „справедливост“ по смисъла на чл.52 от ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценка на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Като критерии за размера на обезщетението на пострадалия по прекия иск срещу застрахователя са възприети видът и степента на увреждането, прогнозата за развитие на заболяването, намаляването на работоспособността, възрастта на пострадалия, както и съпричиняването за настъпване на вредоносния резултат.
В случая при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, въззивният съд е взел предвид специфичните за конкретния случай обстоятелства, значими за установения в чл.52 от ЗЗД принцип на справедливост, като е съобразил вида на претърпяното от ищцата увреждане, търпените болки и страдания, неголямата продължителност на възстановителния период, пълното възстановяване, липсата на усложнения и увреждания с траен характер. Противно на доводите в касационната жалба, въззивният съд е отчел преживените от пострадалата стрес и уплаха вследствие на пътния инцидент, като е акцентирал върху липсата на събрани по делото доказателства, установяващи, че процесното ПТП се е отразило трайно негативно на психо-емоционалното състояние и живот на ищцата, като я е променило в негативен аспект. Изтъкнал е, че извън периода на възстановяване не се установява твърдяното състояние на залежаване или трайно откъсване от обичайната й социална среда. Преценката на размера на обезщетението е извършена към датата на събитието – 27.05.2021г., като съдът изрично е съобразил и нивата на застрахователно покритие към този момент. Предвид изложеното следва, че въззивният съд се е произнесъл в съответствие с формираната съдебна практика по приложението на чл.52 от ЗЗД, съответно не е осъществена допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване на обжалваното решение. В допълнение, следва да се отбележи, че дори да бе основателно твърдението в касационната жалба, че съдът неправилно е формирал изводите си относно размера на присъденото обезщетение и същевременно не е обсъдил значими за този размер обстоятелства, това би довело до необоснованост на въззивното решение и съответно би съставлявало основание за касиране на съдебния акт като неправилен – чл.281, т.3 от ГПК, но не и основание за допускане на касационен контрол.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационен контрол на въззивното решение.
При този изход на спора касационната жалбоподателка следва да бъде осъдена да заплати на ответника по касация разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лв.
Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №446/23.01.2024г. по в. гр. д. № 10976/2022г. на Софийски градски съд, ГО, IV – Д въззивен състав.
ОСЪЖДА Н. Н. Н., ЕГН [ЕГН], действаща лично и със съгласието на своя баща и законен представител Н. М. Н., с адрес: [населено място],[жк], вх.Б, ет.8, ап.44, да заплати на „Застрахователна компания Л. И. АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], на основание чл.78, ал.3 от ГПК, юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 200 лв. /двеста лева/.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.