Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от И. Д. У. против решение 06.10.2011г. по гр. д.№ 571/2011г. на Добричкия окръжен съд, с което е потвърдено решение № 48 от 01.06.2011г. по гр. д.№ 137/2008г. на РС-Каварна. С последното е отхвърлен иска по чл. 14, ал. 4 от ГПК, предявен от касаторката против Н. Д. Р., Д. К. Й., Н. Й. К., Н. Й. К., Р. К. Н., Д. С. Г. и С. С. Г. да се признае за установен, че правото на възстановяване на собствеността върху 10 дка от земите, предмет на решение № 0890/13.12.1993г. по преписка № 1440/1991г. са на наследници на М. Ж., а 40 дка от земите по същото решение принадлежи на наследници на Д. Д.

В касационната жалба се прави оплакване за неправилност, поради нарушение на материалния закон – Закон за уреждане собствеността върху недвижими имоти в Ю. Д. /ДВ бр. 157/20.07.1942г.

В изложението по чл. 284, ал. 1 т. 3 от ГПК е формулиран въпроса декларациите по чл. 7 от ЗУСНИЮД, с която един преселник е декларирал освен своите земи и земи на друг преселник представлява ли самостоятелно основание, доказващо правото на възстановяване По този въпрос се твърди основанието по чл. 280, ал. 1 т. 3 от ГПК.

Ответниците по касация не вземат становище по жалбата.

Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение е, поради което съдът я преценява като допустима.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното:

Ищцата И. Д. У. е дъщеря и наследник на Д. И. Ж., починал на 07.10.1972г. и М. М. Ж., починала на 22.10.1982г. Съпругът от предходен брак има две дъщери Н. и К., чийто наследници са ответниците, а съпругата има син от предходен брак Д. Д. Д., починал като малолетен на 10.10.1946г. По заявление на Н. Д. Р. са заявени земи, останали в наследство от баща й Д. Ж. в общ размер 70 дка / 68 дка ниви и 2 дка лозе/. Правото на собственост на наследодателя е установено с декларация за притежавани земеделски имоти от 1949г. и служебна бележка за внесени земеделски земи в общ размер 70 дка в ТКЗС от Д. Ж.. На основание решение № 0890/13.12.1993г. по преписка № 1440/1991г е издаден констативен нот. акт № 179/1996г. за възстановените имоти: нива от 68, 004 дка в м. “Криви боища”, имот 011019 и лозе от 1, 972 дка в м. “Селските лозя”, имот 034081 и двата в землището на [населено място]. С договор за доброволна делба, нот. заверен на 24.02.1998г. между всички наследници на двамата съпрузи е извършена доброволна делба. Ищцата е получила нива от 24, 004 дка и на лозето от 1, 972 дка, а сестрите Н. и К. са получили ниви от по 22 дка Ищцата и К. П. са се разпоредили с получените от тях имоти с н. а. № 78/2003г. и н. а. № 150/2003г. и н. а. № 175 и 177/2005г. в полза на трети лица. Иска по чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ се основава на представен опис от смесената българо-румънска комисия от 19.11.1940 г., в който са описани имотите на Д. Ж. в [населено място] окръг К., записан в списъка под № 71 Посочено е, че притежава 67, 500 дка наследство зестра в [населено място] – 1 хектар градина по наследство в [населено място] и къща в [населено място]. Той е съставен въз основа на декларация от 03.11.1940г., дадена от Д. Ж. за оставените в С. Д. имоти, в която е записал, че от общо описаните на негово име земи 10 дка са на съпругата му М. и 40 дка на сина й от първия брак Д. Д..

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че е неоснователно възражението за недопустимост на предявения иск поради това, че ищцата не е заявила за възстановяване претендираните 10 дка от майка си и 40 дка останали в наследство от брат й в срока по чл. 11, ал. 1, не е провела производство по чл. 11, ал. 2 от ЗСПЗЗ и такова вече не може да бъде инициирано поради изтичане на срока за това, поради което липсва правен интерес от предявяване на иск по чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ, защото няма първоначална преписка, по която да се измени решението относно лицата, в чиято полза се възстановява правото на собственост. По същество, съдът е приел, че декларацията по чл. 7 от ЗУСНИЮД не е самостоятелно придобивно основание, а такова е протокола от 30.08.1941г., с който Д. Ж. е оземлен, съгласно чл. 1 от този закон.

Съгласно ТР № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 касационната инстанция и служебно следи за допустимостта на обжалваното решение и може да допусне касационен контрол и без обосноваване на основанията по чл. 280, ал. 1 от ГПК когато предположението за недопустимост на решението има вероятност да е основателно.

За извършване на тази проверка, съдът намира, че следва да се допусне касационно обжалване.

По изложените съображения, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА

касационно обжалване на въззивно решение 06.10.2011г. по гр. д.№ 571/2011г. на Добричкия окръжен съд по касационна жалба, подадена от И. Д. У..

Указва на касатора да внесе държавна такса по сметка на ВКС в едноседмичен срок от съобщението в размер на 25 лв. и да представи квитанцията по делото. При неизпълнение, касационната жалба ще бъде върната.

След внасяне на определената държавна такса, делото да се докладва за насрочване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: