Образувано по касационна жалба на директора на Дирекция „Местни данъци и такси, хуманитарни и стопански дейности и бюджет, финанси и счетоводство“ в О. Б против Решение №371 от 11.10.2017г. на Административен съд Добрич по адм. д.№ 123/2017г., в частта му, с която по жалба на „Дабъл Ю Ту Трейдинг“ ЕООД, ЕИК 131287065, представлявано от управителя Г. Уилямсън, е изменен Акт за установяване на задължения по чл. 107, ал. 3 от ДОПК № АУ 000160/30.11.2016г., издаден от Г.Т отм. ши инспектор ревизор по приходите в О. Б, потвърден изцяло с Решение № 160Р/07.02.2017г. на М. Г - директора на Дирекция „МДТХСД и БФС“ при О. Б, поправен с Акт № АУ000160#1/07.06.2017г. за поправка на очевидна фактическа грешка като са намалени следните задължения на „Дабъл Ю Ту Трейдинг“ ЕООД към О. Б, както следва:

-за периода от 01.01.2014 - 31.12.2014г.: ДНИ в размер на 85, 32 лв.-главница и 19, 52 лв.- лихви към 30.11.2016г. и ТБО в размер на 39.25 лв.-главница и 8, 98 лв. - лихви към 30.11.2016г.;

-за периода от 01.01.2015г. - 31.12.2015г.: ДНИ в размер на 84, 93 лв.-главница и 10, 80 лв. - лихви към 30.11.2016г. и ТБО в размер на 39, 07- главница и 4, 97 лв. - лихви и

- за периода от 01.01.2016г. - 31.12.2016г.: ДНИ в размер на 84, 53 лв.- главница и 2, 15 лв. лихви към 30.11.2016г. и ТБО в размер на 38, 89 лв. – главница и 0.99 лв. лихви към 30.11.2016г., или задължение в общ размер на 418, 94 лв. / четиристотин и осемнадесет лева и деветдесет и четири стотинки/.

В касационната жалба се твърди, че съдебното решение в посочената част е неправилно като постановено при пороци по чл. 209, т. 3 АПК, изразяващи се в следното: необосновано съдът приел, че процесните имоти са жилищни и незаконосъобразно, в нарушение на чл. 21, ал. 1 ЗМДТ, е определил задълженията на дружеството за данък върху недвижимите имоти и такса битови отпадъци върху данъчна основа в размер на данъчната оценка на имотите; съдът игнорирал безспорните обстоятелства, че няма удостоверение за въвеждане на строежите в експлоатация и че сградите се ползват за отдаване под наем на туристи, т. е. чрез тях се осъществява стопанска дейност. Тежест на доказване е имало дружеството по отношение на факта за жилищния характер на имотите и за негова сметка следва да са последиците от недоказването. Посочва се съдебна практика на ВАС – Решение № 6917 от 10.06.2015г. по адм. д.№ 6118/2014г., която, според касатора, разрешава идентичен случай по различен начин. Решението се оспорва и в частта за разноските, като се поддържа, че присъдените на дружеството разноски са прекомерни.

Иска се отмяна на решението в обжалваната част и постановяване на ново, с което изцяло да бъде отхвърлена жалбата на дружеството против процесния АУЗД, както и присъждане на разноски за двете съдебни инстанции.

Ответникът по касационната жалба „Дабъл Ю Ту Трейдинг“ ЕООД, чрез адв. В.Б, оспорва жалбата по съображения в писмен отговор и писмено становище. Иска се оставяне в сила на съдебното решение.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за основателност на касационната жалба в подробно становище по съществото на делото.

Върховният административен съд, състав на осмо отделение, като обсъди допустимостта на касационната жалба и направените в нея оплаквания, при спазване на разпоредбите на чл. 218 и чл. 220 АПК, намира жалбата процесуално допустима, като подадена в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 АПК, от надлежна страна против подлежащ на оспорване съдебен акт, а по съществото й съобрази следното:

Предмет на съдебен контрол пред първоинстанционния съд е бил посочения АУЗД, с който на адресата му са установени задължения за ДНИ и ТБО за посочените по-горе периоди.

За да намали установените задължения, първоинстанционният съд е приел, че установяването на публичните задължения върху данъчна основа, равна на отчетната стойност на собствените на жалбоподателя недвижими имоти е незаконосъобразно и в нарушение на чл. 21, ал. 1 ЗМДТ. Съдът е приел, че безспорно вилните сгради на жалбоподателя отговарят функционално на изискванията за жилищна сграда, тъй като не се спори, че са изградени за подслоняване на хора, т. е. за задоволяване на жилищни нужди и че сградите отговарят на предвиденото в документите за собственост и декларирано пред общинските органи предназначение „за вилна сграда“. Съдът е подчертал, че процесните имоти са декларирани като жилищни и че в образеца на декларацията по чл. 14 от ЗМДТ е прието, че в категорията „жилищна“ сграда се декларират къща, вила, лятна кухня, жилищен блок, гараж /самостоятелна сграда/, друга второстепенна сграда /обори, хамбари, навеси/, а в категорията на нежилищните сгради следва да се декларират, търговските, производствените, селскостопанските и другите нежилищни сгради. Приел е, че липсват твърдения имотите да се използват за посочените нежилищни нужди. Решението е правилно.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗМДТ, данъкът се определя върху данъчната оценка на недвижимите имоти по чл. 10, ал. 1 към 1 януари на годината, за която се дължи, и се съобщава на лицата до 1 март на същата година. По чл. 21, ал. 1 от ЗМДТ, данъчната оценка на недвижимите имоти на предприятията е по-високата между отчетната им стойност и данъчната оценка съгласно приложение № 2, а за жилищните имоти - данъчната им оценка съгласно приложение № 2.

Законът за местните данъци и такси не съдържа легална дефиниция на понятието "жилище". С оглед на това и в съответствие с разпоредбите на чл. 36, ал. 1 и чл. 37, ал. 1 и 2 от Указ № 833 от 24.04.1974 г. за прилагане на ЗНА (ЗАКОН ЗА НОРМАТИВНИТЕ АКТОВЕ) съдържанието на понятието "жилище" следва да бъде това, което е дадено в други нормативни актове. Разпоредбата на § 5, т. 29 и 30 ЗУТ дефинира понятието "жилищна сграда" и "жилище". С оглед на това именно дадените в двете разпоредби дефиниции са релевантни за определяне на характера на процесните имоти. / Т. Р № 9958 от 19.07.2018 г. на ВАС по адм. д. № 14277/2016 г., VII отд./. Процесните имоти безспорно по функционалното си предназначение са пригодени да бъдат използвани за жилищни нужди и са декларирани като такива в декларацията, по която е издаден процесният акт.

Правилно административният съд е приел, че след като процесният имот не се ползва за извършване на производствени, търговски, селскостопански и други подобни дейности, а се ползва според предвиденото си предназначение на ваканционен жилищен имот, вилна сграда, то той отговаря на общото понятие „жилищен“ имот. Обстоятелството, че имотът се отдава под наем на туристи, т. е. чрез него се извършва стопанска дейност от предприятието, е неотносимо за определяне размера на ДНИ и ТБО, тъй като не променя характеристиките му на жилищен имот. Законосъобразно, при това, съдът е приел, че няма законово основание като данъчна основа да се ползва отчетната стойност на имота и да се облага с ДНИ и ТБО като „нежилищен имот на предприятие“.

Цитираното в касационната жалба Решение № 6917 от 10.06.2015г. на ВАС по адм. д.№ 6118/2014г. явно е неприложимо за случая, защото в случая по това дело става дума за незастроен недвижим имот, за който е прието, че е нежилищен.

Правилно съдът е приел и че използването на един недвижим имот за стопанска дейност няма отношение към характера на имуществения данък, какъвто безспорно е данъкът върху недвижими имоти. В този смисъл приложими по аналогия са и мотивите на Решение № 4 от 09.04.2019г. на Конституционния съд на Р. Б по к. д.№15/2018г.

Решението е правилно и в частта за разноските. Разликата между размера на минималния адвокатски хонорар по Наредба №1 за минималния размер на адвокатските възнаграждения и присъдения от първоинстанционния съд не обуславя извод за прекомерност.

Водим от горното и на основмание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, състав на осмо отделение РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение №371 от 11.10.2017г. на Административен съд Добрич по адм. д.№ 123/2017г., в обжалваната му част. Решението не подлежи на обжалване.