О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 3184

София, 29.11.2024 год.

Върховен касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, първо отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти октомври, две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Р. Б.

ЧЛЕНОВЕ: ИВАЙЛО МЛАДЕНОВ

АННА НЕНОВА

като изслуша докладваното от съдията Божилова т. д. № 1198/2024 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Я. С. С. против решение № 2127/27.04.2023 г. по гр. д.№ 8044/2021г. на Софийски градски съд, в частта му с която, след отмяна на решение №[ЕИК]/25.03.2021 г. по гр. д.№ 64282/2019 г. на Софийски районен съд, са уважени предявените от „Агенция за събиране на вземания „ЕАД искове, по реда на чл.422, ал. 1 ГПК , като е признато за установено, че ответникът – касатор дължи на ищеца следните суми : 1/ 13 109,02 лева – неизплатена главница по договор за потребителски кредит № 1208099/2013 г., сключен между „УниК. К. Ф. ЕАД и Я. С., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 20.01.2020 г. ; 2/ 1 289,01 лева – договорна лихва за периода 14.10.2016 г. – 20.06.2018 г. ; 3/ 454,06 лева – обезщетение за забава за периода 14.10.2016 г. – 20.01.2020г., като всички установени вземания са прехвърлени на „Агенция за събиране на вземания„ ЕАД с договор за цесия от 20.06.2018 г. и за които е издадена заповед за изпълнение по гр. д.№ 45 369/2019 г. на Софийски районен съд. Касаторът оспорва правилността на въззивния акт, като постановен в разрив с доказателствата по делото, от които не се обосновава извода на съда, че договорът за кредит отговаря на изискванията на Закона за потребителския кредит, относими към неговата действителност, съгласно чл. 22 от същия. Съдът, според касатора, е допуснал съществено процесуално нарушение, като изобщо не се е произнесъл по възражението на страната, че не е бил предварително запознат с основни параметри на договора – размер на годишния процент разходи, размер на възнаградителната лихва, на таксите и други задължения. Няма доказателства за процедура по размяна на преддоговорна информация, от което следва, че съществените условия на договора за кредит са попълнени едностранно от кредитора, без да са предварително одобрени от кредитополучателя, от което следва нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 7,10 и 11 ЗПК. Последното, а и неяснотата на клаузите му и разнородността на използвания шрифт, обуславят според касатора недействителност на договора за кредит, на основание чл. 22 ЗПК, с последиците по чл. 23 ЗПК. Оспорва се и игнорирането от въззивния съд последиците на факта, че към момента на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК, на длъжника не е била надлежно обявена предсрочна изискуемост на кредита. Никъде в съобщенията за цесията, легитимираща ищеца, не е предявявана предсрочна изискуемост. Не са и претендирани от ищеца, на основание чл. 235, ал. 3 ГПК, вноските с настъпил падеж в хода на исковото производство и до приключване на устните състезания. Произнасянето на въззивния съд, с присъждане и на непадежирани към датата на заявлението по чл. 410 ГПК вноски, страната намира в отклонение от предмета на иска.

Ответната страна – „Агенция за събиране на вземания„ ЕАД – оспорва касационната жалба, без съображения по допустимостта й, на основанията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, с доводи по съществото на спора, подкрепяйки правилността на въззивното решение.

Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното :

Ищецът „Агенция за събиране на вземания „ЕАД , приобретател по договор за цесия, на вземания на цедента „УниК. К. Ф. АД към ответника Я. С. С., претендира установяването им, по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, след снабдяване за същите със заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК. Вземанията се основават на договор за потребителски паричен кредит № 1208099/12.07.2013г., сключен между „УниК. К. Ф. АД и Я. С. С., в размер на 15 000 лева, при фиксиран годишен лихвен процент от 15,49 %, съответно годишен процент на разходите 17,45 %. Договорена е такса за сключването 450 лева и дължима застрахователна премия от 2 082 лева, за сключена, в обезпечаване изпълнението на договора от кредитополучателя при настъпването на покрит риск, застраховка „ Кредитна протекция Плюс“. Погасяването на кредита е договорено на 120 месечни вноски / т. е. срокът на договора е 10 годишен /, в размер от 288,15 лева всяка и падеж на 14-то число на месеца, при падеж на първа погасителна вноска - 14.08.2013г.. Освен чистата стойност на кредита - 15 000 лева, договорът посочва обща стойност на кредита – 17 532 лева / включваща главница, такса и застрахователна премия / и обща дължима сума от потребителя – 34 579 лева / 120 вноски по 288,15 лева /. П. О. условия са инкорпорирани в текста на договора – стр. 2 и 3, последвани от декларация на кредитополучателя, че е запознат със същите, съответно – от подписа му. Чл. 3, ал. 2 от Общите условия посочва, че в размера на месечната вноска се включват съответна част от главницата, възнаградителна лихва върху същата и съответна част от застрахователната премия, в случай че има сключена застраховка при условията на чл. 5 от ОУ. Не се оспорва сключването на такава. Представен е погасителен план към договора за кредит.

С отговора на исковата молба ответникът е оспорил исковете, като възразява да е изразявал съгласие с посочените в договора за кредит размер на възнаградителна лихва, такса за сключване на договора, застраховка и пр.. Оспорва да са му известни приложимите Общи условия – няма отделно писмено потвърждение за това, че ги е получил преди сключването на договора. Отделно се позовава на нечетливост на погасителния план към договора. Намира, че договорът и погасителният план не съдържат задължителните реквизити по чл. 11, ал.1, т.1, т.9, т.10 и т.11 ЗПК и на основание чл. 22 ЗПК е недействителен. Оспорва да му е надлежно обявена предсрочна изискуемост на кредита.

Първоинстанционният съд е отхвърлил исковете, като е приел, че договорът за потребителски кредит нарушава Закона за потребителския кредит и Закона за защита на потребителите, тъй като не се установява по делото кредитополучателят да е бил уведомен за всички условия по кредита – „годишен процент на разходите, годишен лихвен процент, такси и други задължения, вкл. по основните параметри на договора „ п р е д и сключването му. Съдът е приел, че съдържащата се в договора декларация на потребителя е недостатъчна и е следвало да се представи отделна такава по делото. От липсата на предоставен на кредитополучателя формуляр за уведомяване с условията на договора, на европейски формуляр за предоставяне на единна информация и на известие за одобрение на заема, съдът по същество е обосновал извод за дадено от кредитополучателя неинформирано съгласие към момента на сключване на договора. Приел е, че договорът е видимо дописван, с неясни клаузи, липсва яснота относно формиране на отделните задължения и е ползван разнороден шрифт. Така установеното, според съда, съставлява нарушение на чл.11, ал.1, т.1, 7,10 и 11 ЗПК, водещо до недействителност, на основание чл. 22 ЗПК, с последиците по чл. 23 ЗПК. Отделно, първоинстанционният съд е приел, че предсрочната изискуемост на кредита не е надлежно предявена на ответника, нито ищецът е поискал присъждане на непадежираните, към момента на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК, погасителни вноски, на основание чл. 235, ал. 3 ГПК.Исковете са отхвърлени изцяло .

Касационните доводи за неправилност на въззивното решение изцяло възпроизвеждат мотивите на първоинстанционното, за отхвърляне на исковете.

Въззивният съд е променил правния резултат. Не е споделил извода на въззивния съд за нарушение на ЗПК, в приложимата му към момента на сключване на договора за кредит редакция / ДВ бр. 30/2013 г. /. Съобразно тази редакция няма изискване за определен шрифт, нито за подписването на всяка страница. Договорът за потребителски кредит е сключен в писмена форма, на хартиен носител, на разбираем език и има изискуемото съдържание / съответно изброено /, като се акцентира на фиксирания размер на възнаградителната лихва, поради което няма необходимост от допълнителна информация по чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 11 от ЗПК. Съдът е отрекъл да има неясни клаузи и дописване / извън постигнатото между страните съгласие /. Позовал се е на инкорпорирането на ОУ в съдържанието на договора, както и на декларацията на потребителя за запознаване и приемане на същите, скрепени с подписа му. Приел е, че доколкото договорът съдържа цялата информация по Приложение № 2 към чл. 5, ал. 2 ЗПК, следва да се приеме за установено, че преди сключването му същата е била предоставена на кредитополучателя и оспорване на този факт от негова страна е неоснователно. Съдът е приел за обявена с исковата молба предсрочна изискуемост на кредита, на основание чл. 235, ал. 3 ГПК, на 20.01.2020 г. / връчването на исковата молба / , като по начало намира неоснователно възражението на ответника, за допустимо произнасяне – при необявена предсрочна изискуемост - само в обхвата на падежирани до датата на заявлението по чл. 410 ГПК вноски, позовавайки се на задължителните указания в ТР № 8/02.04.2019 г. по тълк. дело № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС. Размерът на отделните вземания е обоснован с приетото заключение на съдебно-икономическа експертиза.

В изложението по чл.284, ал. 3 ГПК касаторът се позовава на очевидна неправилност, на основание чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК, като формулира и следните въпроси : 1/ След като договорът за потребителски кредит представлява предварително изготвена бланка, в която липсват индивидуално уговорени клаузи, респ. е подписан на предварително изготвена бланка от страна на банката, в която се дописват основни параметри едва след одобрение на кредита, налице ли е нищожност по чл. 146 от Закона за защита на потребителите ?; 2/ В случаите, когато не е налице преддоговорна информация, налице ли е недействителност на договора за заем, на основание чл. 22 ЗПК ? ; 3/ В случаите, когато не е настъпила изискуемостта на целия кредит може ли съдът да се произнесе за дължимостта на вноските с ненастъпил падеж и необявената изискуемост в условията на установителен иск или следва да бъде разгледан предявения в условията на евентуалност осъдителен иск ? Допълнителният селективен критерий се обосновава в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК / без цитирана съдебна практика / и т. 3 ГПК / с формално посочване на разпоредбите.

Никой от формулираните въпроси не кореспондира с решаващите изводи на въззивния съд и предвид това не удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване.

Първият въпрос изхожда от съждението на касатора, че липсата на предварително разменена между страните преддоговорна информация, респ. липсата на индивидуално уговорени клаузи обуславя нищожност, съгласно чл. 146 ЗЗП. Тази разпоредба не урежда основания за нищожност, а приложимост на неизчерпателно изброените в чл.143 ЗЗП хипотези на неравноправни клаузи, освен в случаите на индивидуално уговорени такива. От друга страна, въззивният съд е формирал извод, че доколкото всички, значими за формиране информирано съгласие на кредитополучателя, съществени условия на кредита са включени в съдържанието на самия договор, вкл. приложимите Общи условия, то не може да се обоснове извод за неяснота на ответника по отношение „основните параметри „ на договора към момента на подписването му.

Аналогично е съображението за неотносимост и на втория формулиран въпрос. Въззивният съд е приел, че за действителността на договора не е от значение обстоятелството, дали нужната за формиране на информирано съгласие информация кредитополучателят е получил отделно и самостоятелно, преди самото сключване, след като изискуемото й съдържание фигурира в текста на договора.Релевантен правен въпрос спрямо този му решаващ извод не е формулиран.

Въззивният съд не е изходил от приета за необявена на длъжника предсрочна изискуемост на кредита. Разсъжденията му за обхвата на произнасянето и при необявена такава, съгласно приетото в ТР № 8/02.04.2019 г. по тълк. дело № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС, са само в допълнение, а не решаващи за крайния резултат, основан на приета с връчването на исковата молба предсрочна изискуемост на кредита и приложението на чл. 235, ал. 3 ГПК, за което – при обективно установим по делото новонастъпил факт - не е нужно изрично изявление на страната за неговото съобразяване от съда, като релевантен.

Независимо от неудовлетворяване на общия, не се явява обоснован, в никоя от формално посочените хипотези на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК допълнителен селективен критерий : не е посочена относима задължителна или казуална практика на ВС и ВКС, нито е обосновано противоречиво тълкуване на неясна, непълна или противоречива правна норма, приложима в конкретния случай или нуждата от преодоляване на иначе еднозначно тълкуване на такава норма, поради обоснована промяна в обществените условия или изменение на законодателството, съгласно задължителните указания в т.4 на ТР № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.

Очевидната неправилност, съобразно практиката на ВКС, се извежда единствено и само от мотивите, доколкото от съдържанието им, без анализ на действително осъществените процесуални действия и съдържанието на доказателствата, може да се обоснове извод за неправилност на решението, на основанията по чл. 281, т. 3 ГПК, предвид което очевидно не е постигната основната цел на правораздаването – справедливо разрешаване на правния спор.

При неправилност, поради нарушение на материалния закон, следва да се касае за нарушение на императивна правна норма, приложение на правна норма в нейния обратен, противоположен смисъл, приложение на несъществуваща или отменена правна норма или неправилна квалификация на приет за установен по делото факт, с което е нарушен принципа на законност по чл. 5 ГПК вр. чл. 4, ал. 1 от Конституцията. При неправилност, поради необоснованост, следва да е налице нарушение на правилата на формалната логика при очевидно логическо противоречие между обсъдените доказателства в мотивите на въззивното решение и направените въз основа на тях фактически изводи, с което да е нарушен принципа за установяване на истината по чл. 10 ГПК вр. чл. 121, ал. 2 от Конституцията. При неправилност на въззивното решение, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, следва да са нарушени посочените в чл. 5 - чл. 13 ГПК вр. чл. 4, ал. 1, чл. 6, ал. 2 и чл. 121 от Конституцията принципи и изисквания към правораздаването, като справедливо, приемано в практиката на Върховния касационен съд като пълна липса на мотиви относно приет или отречен като осъществил се факт, отсъствие на анализ на събраните по делото доказателства и на фактически констатации по релевантни за спора обстоятелства, незачитане на силата на пресъдено нещо на влязло в сила решение и пр.

По настоящото дело не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради негова очевидна неправилност по чл. 280, ал. 2 ГПК, тъй като липсва вероятност то да страда от посочените пороци.

В касационната жалба, а и в хода на производството , ответникът поддържа възражение за недействителност на договора, предвид нарушение на чл.11, ал. 1 , т. 7, 10 и 11 ЗПК. В приложимата към спора редакция на закона, т. 7 предвижда договорът за кредит да съдържа общия размер на кредита и условията за усвояването му, т. 10 - годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин; а т.11 - условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването.

Договорът е сключен преди измененията на Закона за потребителския кредит (ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.), а в предходната си редакция чл. 10, ал. 1 не съдържа изискване към размера на шрифта. Нормата на чл. 10, ал. 1 и 3 ЗПК, в редакцията към датата на сключване на договора (ДВ, бр. 30 от 2013 г.) предвижда сключването му в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, в два екземпляра - по един за всяка от страните по договора и в процесния случай това условие е изпълнено; едва след сключването на процесния договор, с изменения обн. ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г., е създадена новата ал. 2 на чл. 11 ЗПК, според която всяка страница се подписва от страните по договора. Сочените норми нямат обратно действие и не се отнасят за процесния договор.

В решение № 9 от 27. 02. 2020 г. по т. д. № 62/2019 г. на ВКС, І т. о. и актовете на състави на ВКС, към които същото препраща, е прието, че уговорките, които определят основния предмет на договора и не са индивидуално договорени, не могат да бъдат преценени като неравноправни, ако са ясни и разбираеми – чл. 145, ал. 2 ЗЗП. Клаузата за възнаграждението на кредитодателя е съществен елемент на договора за кредит и изискването за яснота и разбираемост се счита за изпълнено, не само ако цената е посочена ясно от граматическа гледна точка, но и ако от съдържанието й може точно да бъде разбран обхватът на поетото задължение и средният потребител, относително осведомен и в разумна степен наблюдателен и съобразителен, може да разбере икономическите последици от сключването на договора. Разяснено е, че при клаузи от договори за кредит, в които размерът на възнаграждението /лихвата/ на търговеца е изразен в абсолютна стойност, като процент към момента на сключване на договора, е спазено изискването за яснота и разбираемост. Посочването на задължение за лихва в отнапред известен размер не нарушава изискването за добросъвестност и не води до значително неравновесие между правата и задълженията на кредитодателя и тези на кредитополучателя.

Както е анализирано в решение по т. д. № 1248/22 г. на І т. о.ВКС, въз основа решение по гр. д. № 3253/2021г., ВКС, ГК, III г. о. и практиката на СЕС, обективирана в решения по дело С-42/15 и дело С-331/18 СЕС, „може да се приеме, че погасителният план към договора за кредит при действието на Директива 2008/48/ЕО и Закона за потребителския кредит /2010г./, разбиран като извлечение на структурирани данни, което е съставено въз основа на клаузи по банков кредит, не е задължителен реквизит на договора. Правата и задълженията на страните и по-специално задължението за плащане на конкретен размер и брой погасителни вноски, през определени периоди и на точни дати и, когато е уместно, редът за разпределение на вноските между различни неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти /обобщено в чл. 11, т. 11 ЗПК като „погасителен план“ /, възникват в резултат на уговорките в договора, т. е. договорът е правопораждащият факт и той трябва да съдържа в текста си „погасителен план“. Наличието или липсата на съставен въз основа на договора и обективиран на хартиен или друг траен носител „погасителен план“, като негово приложение, не рефлектира върху действителността на кредитния договор“.

В настоящият случай е приложим фиксиран изначално и непроменен лихвен процент / предвид което позоваването на чл.11, т. 11, предл. последно ЗПК е неотносимо /; ясно и недвусмислено са посочени в договора общия размер на кредита и условията за усвояването му / т. 7/, размера на отделните погасителни вноски, като структурата им е изводима от Общите условия; срока за погасяване на кредита - чрез броя на месечните погасителни вноски / т.11 /; ГПР и общо дължимата сума от потребителя / т.10 /. Всички, нужни за информираното съгласие на кредитополучателя данни, са обективирани, без неяснота или двусмислие, в текста на договора. Действително нечетливия погасителен план, с оглед преждепосоченото решение по т. д.№ 1248/22 г. на І т. о. на ВКС, което настоящият състав споделя, не е от естество да обоснове недействителност на договора за кредит, след като съдържанието на възникналото за кредитополучателя насрещно задължение е установимо от текста на самия договор, а изменения във формирането му не са договаряни.

Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2127/27.04.2023 г. по гр. д.№ 8044/2021г. на Софийски градски съд.

ОСЪЖДА Я. С. С., на основание чл. 81 вр. с чл. 78, ал. 3 вр. с ал. 8 ГПК и чл. 25 от Наредба за заплащането на правната помощ, да заплати на „Агенция за събиране на вземания„ЕАД юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лева.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: