О П Р Е Д Е Л Е Н И Е№ 2164

София, 14.07.2023 година

Върховният касационен съд на Р. Б. Трето гражданско отделение, в закрито заседание през две хиляди двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ж. Д.

ЧЛЕНОВЕ: А. Ц. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ

като разгледа докладваното от съдия Декова частно гражданско дело № 2804 по описа на Върховния касационен съд за 2023 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на М. М. С., представляван от адв. Д. Д., против определение № 378 от 13.02.2023 г. по в. ч. гр. д. № 2520/2022 г. по описа на Окръжен съд - Пловдив, с което е оставено в сила определение № 260060 от 26.04.2022 г. по гр. д. № 1055/2020 г. по описа на Районен съд - Казанлък, с което е прекратено производството по делото поради недопустимост на иска с правно основание чл. 124, ал. 4 ГПК.

В жалбата се съдържат оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на атакуваното определение, иска се отмяната му и продължаване на съдопроизводствените действия по иска.

Жалбоподателят се позовава на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и на очевидна неправилност на определението – основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Ответникът „Център за психично здраве - С. З. ЕООД оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване и евентуално оспорва частната жалба като неоснователна.

О. Д. психиатрична болница „Д. Г. К. , [населено място] не е подал отговор и не взема становище по жалбата.

Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу обжалваемо определение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима.

Върховния касационен съд, състав на III гражданско отделение, при данните по делото, намира следното:

Въззивният съд е потвърдил определението на първоинстанционния съд, с което е прекратено производството по предявения от М. М. С. иск против „Център за психично здраве - С. З. ЕООД и Държавна психиатрична болница „Д. Г. К. , [населено място] по чл. 124, ал. 4 ГПК за установяване неистинността на епикризи № 333/2014 г., издадена от ЦПЗ - [населено място], както и епикриза № 347/2014 г., издадена от ДПБ „Д-р К.“ - [населено място], поради липса на правен интерес на ищеца. Аргументирал се е, че установителният иск по чл. 124, ал. 4 ГПК цели да се установи истинността или неистинността на документ.Като условие за допустимостта на иска е наличието на правен интерес. Тъй като от представянето на документа зависи разрешаването на спор по едно правоотношение, следва да се прецени дали искането за установяването на истинността или неистинността на документ влияе върху спорното правоотношение. В настоящия случай издадените епикризи са медицински документи, издадени от лекуващ лекар за извършени диагностични, консултативни и лечебни дейности. Така издадената медицинска епикриза няма обвързваща доказателствена сила, тъй като не представлява официален документ, а се издава като частен свидетелстващ документ, поради което за жалбоподателя не може да се породи интерес от водене на иска за установяване на истинността им. От установяване на истинността или неистинността на процесните документи не може да се отрази на разрешаване на въпрос по спор за материално правоотношение, тъй като жалбоподателя не сочи в случая конкретно материално правоотношение, за което претендира разрешаване чрез сила на пресъдено нещо.

Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото жалбоподателят е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки, да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Р. Б. или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното определение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК.

Атакуваното определение отговаря на изискванията за валидност и допустимост. Същото не е очевидно неправилно, доколкото от съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материално-правни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довела до процесуално нарушение, в резултат на което е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. Изложените от жалбоподателя съображения, че въззивното определение е постановено при допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон, както и липса на обоснованост на правните изводи на съда не могат да обусловят очевидна неправилност.

В изложението за допускане на касационно обжалване частният жалбоподател поставя правни въпроси: 1. „Самият факт на съществуване в правния мир /вкл. и в здравното електронно досие/ на документи, отнасящи се за негативни констатации спрямо ищеца, и в държане на документите у ответниците, при съществуващи потенциална възможност документите да бъдат използвани срещу ищеца, и при доказана от него реализирана вече такава възможност на представяне документите от ответниците, но в наказателни производства, достатъчно ли е да обоснове правен интерес?“; 2. „Когато документите с негативно за ищеца съдържание са представяни в наказателни производства срещу него, при които е неприложим гр. режим на оспорване истинността им, и нак. производства са прекратени, допустими ли са искове за установяване неистинността им съвместно с иск за вреди, вследствие съществуването на неистинските документи?“; 3. „Следва ли и достатъчно ли е да се сочат материално - правните отношения относно правния интерес, или трябва същите и да се доказват?“; 4. „Как и по какъв друг процесуален ред, освен иска за установяване истинността, ищецът може да иска гарантираното му право от чл. 8 от ХОПЕС за защита и достъп на личните данни и поправянето им, след доказване неистинността им?“; 5. „Представлява ли неприетият иск за обезщетение от неистинските документи правоотношението, спрямо което установяването неистинността им е преюдициално?“ и 6. „Следвало ли е въззивният съд да разгледа в това производство въззивната частна жалба срещу предходно определение на първоинстанционния съд, с което не приема искът за обезщетение?“.

Поставените въпроси не отговарят на общото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Същите представляват заявени за пръв път с частната касационна жалба оплаквания, които не са били предмет на разглеждане в обжалваното въззивно определение. Не следва да се обсъжда наличието на бланкетно посочените от частния жалбоподател допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Само за пълнота на мотивите следва да се посочи, че двете епикризи, чиято неистинност се стреми да установи ищеца представляват частни свидетелстващи документи. По реда на чл. 124, ал. 4 ГПК може да се оспори истинността на документ, без значение от това дали е частен или официален и доколко обвързва съда, стига да се твърди, че засяга правната сфера на оспорващия. Тоест всеки може да предяви иск за установяване истинността или неистинността на един документ, когато има интерес от това /чл. 124, ал. 4 ГПК/. Правният интерес е положителна процесуална предпоставка за съществуването на правото на иск, за която съдът следи служебно, но в тежест на ищеца е да докаже правния си интерес от предявения иск. Такъв интерес не може да се обоснове с последващо предявения в настоящото производство иск за вреди. В случая, както е приел въззивният съд по делото ищецът не сочи конкретно материално правоотношение, за което претендира разрешаване чрез сила на пресъдено нещо, а твърди, че поради посочените в епикризите неверни обстоятелства, не може да си намери работа и да участва активно в политиката.

Предвид изложеното не е налице основание за допускане на касационно обжалване на определението.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 378 от 13.02.2023 г. по в. ч. гр. д. № 2520/2022 г. по описа на Окръжен съд - Пловдив.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: