О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 2103

гр. София, 12.07.2023 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на пети юли две хиляди двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ

ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА

Р. Я.

изслуша докладваното от съдията П. С. ч. гр. д. № 2723/2023 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на Б. Г. Г. от [населено място] срещу определение № 1253 от 28.03.2023 г. по в. ч. гр. д. № 529/2023 г. на Варненския окръжен съд.

Жалбоподателката поддържа, че обжалваното определение е неправилно, постановено в нарушение на материалния закон и е необосновано.

Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., след преценка на данните и доводите по делото, приема следното:

Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е от легитимирано лице, в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

С обжалваното определение въззивният съд е потвърдил определение № 335 от 10.01.2023 г. по ч. гр. д. № 15956/2022 г. на Варненския районен съд, с което съдът е обявил, че не е международно компетентен да разгледа заявление на жалбоподателката за издаване на европейско удостоверение за наследници на починалото лице К. Г. Б. по реда на Регламент № 650/2012 на Европейския парламент и на Съвета и е прекратил производството по делото.

Производството пред Варненския районен съд е образувано по заявление на Б. Г. Г. с искане за издаване на европейско удостоверение за наследници по чл. 627е ГПК, във вр. с чл. 62 и сл. от Регламент № 650/2012 г. на ЕП и Съвета по отношение на К. Г. Б., починала на 16.08.2021 г. в [населено място]. В молбата си същата е изложила твърдения, че е сестра и единствен наследник на починалата, която е австрийска гражданка и преимуществено е пребивавала и работила в Р. А. В [населено място] е прекарвала само лятната си отпуска, а понякога и коледната ваканция. След дадени указания от първоинстанционния съд да обоснове международната му компетентност, с уточнителна молба от 22.12.2022 г. страната е заявила, че К. Б. е живяла в Р. Б. от раждането си през 1944 г. до 2002 г., когато е получила австрийско гражданство. Дори след като е променила местоживеенето си, тя всяка година е прекарвала летните си, а понякога и коледните си ваканции в [населено място], като именно по време на лятната й отпуска в Р. Б. е починала на 16.08.2021 г. Тя се е омъжила, живяла е и се развела в страната, където се намира и притежаваното от нея недвижимо имущество. Тук е регистриран и последният й постоянен адрес, на който е починала. В същото време заявителката е посочила, че доколкото починалата е била чужд гражданин през последните близо двадесет години, административните органи в Р. Б. не са компетентни да издадат удостоверение за наследници по отношение на нея, както и да установят гражданския й статус в Р. А.

При тези фактически данни въззивният съд е приел, че българският съд не притежава международна компетентност за разглеждане на подаденото заявление за издаване на европейско удостоверение за наследници по реда на Регламент № 650/2012 г. на ЕП и Съвета. Нормата на чл. 4 от Регламента определя общата компетентност на съдилищата на държавата-членка на обичайното местопребиваване на починалия към момента на смъртта да се произнасят по въпроси, свързани с наследяването на имуществото на починалия като цяло, респективно по силата на чл. 64 от Регламента те са и компетентни да разглеждат подадените заявления за издаване на европейско удостоверение за наследници. Компетентностите, предвидени в разпоредбите на чл. 7, чл. 10 и чл. 11 от Регламента са специални и дерогират общата компетентност по чл. 4 единствено при наличието на изрично предвидените в тях предпоставки. Същите са неприложими с оглед конкретиката на казуса, доколкото компетентността по чл. 7 изисква починалият да е упражнил правото си на избор на приложимо право, а чл. 10 и чл. 11 от Регламента се прилагат, когато обичайното му местопребиваване не е било държава членка или съответно, когато никой съд на държава членка не е компетентен да разгледа заявлението. В настоящия случай посочените хипотези, обуславящи приложимост на специалните компетентности по регламента не са изпълнени, поради което приложение намира общата такава по чл. 4 от Регламента. Начинът за определяне на обичайното местопребиваване по смисъла на регламента се определя съгласно съображения в т. 23 и т. 24 от преамбюла на регламента, чието тълкуване налага извод, че обичайното местопребиваване отразява тясната стабилна връзка на починалия със съответната държава, за определянето на която следва да направи цялостна оценка на обстоятелствата от живота на починалия в годините преди смъртта му и в момента на смъртта му, като се вземат предвид всички фактически елементи от значение за случая, по-специално продължителността и редовността на престоя на починалия в съответната държава, както и условията и причините за този престой. При възникнала трудност относно определянето на обичайното местопребиваване на починалия, в случаи, в които по професионални или икономически причини починалият е отишъл да живее и работи в чужбина, но е поддържал тясна и стабилна връзка с държавата си по произход, в зависимост от обстоятелствата може да се приеме, че обичайното местопребиваване на починалия продължава да бъде неговата държава по произход, в която са били съсредоточени интересите на неговия семеен и социален живот. Съдът е приел, че в настоящия случай наведените от заявителката твърдения, а и приложените писмени доказателства по делото обосновават извода, че страната на обичайно местопребиваване на наследодателката на заявителката към момента на откриване на наследството е била Р. А. Тя е била австрийска гражданка в периода от 2002 г. до момента на нейната смърт на 16.08.2021 г., или последните 19 години от нейният живот. През същия период от време тя е живяла преимуществено в Р. А. където също е работила, като се е връщала в държавата си по произход – Р. Б. единствено по време на летните си отпуски, а понякога и по време на коледните празници. Епизодичните посещения на страната, притежаваното недвижимо имущество и непроменянето на постоянния адрес, регистриран в държавата, на която е наследодателката е престанала да бъде гражданин, не обосновават тясна и стабилна връзка с нея. По делото не е установено, че починалата е имала съсредоточени интереси от личен и семеен характер, които да опровергаят категоричния извод, че държавата, на която е била гражданка и в която е живяла и работила преимуществено, представлява мястото на обичайно местопребиваване. По тези съображения е направен решаващ извод, че Р. Б. не е държавата членка по обичайно местопребиваване на починалата към момента на откриване на наследството, поради което е неприложима общата компетентност по чл. 4 от Регламент 650/2012 г. на ЕП и Съвета.

Преди да разгледа по същество частната касационна жалба, касационният съд следва да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното определение жалбоподателката сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Компетентен ли е българският съд да издаде европейско удостоверение за наследство по смисъла на чл. 65 от Регламент на ЕС № 650/2012 г. на лице, починало в България, с обичайно местопребиваване в друга държава-членка на ЕС, ако има достатъчно данни, че починалият е имал тясна и стабилна връзка с България, а не толкова с държавата, където обичайно е пребивавал към момента на смъртта си; 2. Какви критерии да се използват при определянето на обичайното местопребиваване на починалото лице; 3. Какви критерии да се използват при обосноваването на тясна и стабилна връзка на починалия с конкретната държава. Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното определение.

Допустимостта на касационно обжалване на въззивното определение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/.

Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на частната касационна жалба до разглеждане в случая не са налице.

По първия поставен въпрос не е налице общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. За да формира своя решаващ извод, въззивният съд се е позовал на разпоредбите на Регламент № 650/2012 г. на ЕП и на Съвета, но е констатирал фактическа обстановка, различна от посочената във въпроса, а именно че обичайното местоживеене, респ. обичайно местопребиваване на наследодателката К. Б. е в Р. А. както и наличието на тясна връзка с тази държава. Зададеният от жалбоподателката въпрос се отнася за хипотеза, при която центърът на интересите на семейния и социален живот на починалото лице е в рамките на Р. Б. което обстоятелство не е установено по делото. В приложените от въззивния съд разпоредби, а именно т. 23 и т. 24 от преамбюла на Регламент № 650/2012 г. на ЕП и на Съвета е посочено, че за да се определи обичайното местопребиваване на починалата, съдът следва да направи цялостна оценка на обстоятелствата от живота й в годините преди нейната смърт, както и към момента на смъртта й. В случая въззивният съд, в унисон с тези разпоредби, както и с практиката на СЕС (решение от 16 юли 2020 г., C-80/19, т. 38 – т. 40), е приел за ирелевантни обстоятелствата, че от раждането й до 2002 г. починалата е живяла в България, придобила е в собственост недвижими имоти и към този период от живота й центърът на нейните интереси също е бил в България. За да формира извода си относно липсата на компетентност на българския съд за издаване на европейско удостоверение за наследници, окръжният съд, анализирайки събраните по делото данни, е приел, че обичайното местопребиваване на наследодателката на жалбоподателката, както и центърът на интересите й в годините преди и към момента на смъртта й е в Р. Австрия, където тя е живяла и работила в периода след 2002 г.

Не покриват общия критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване и останалите два поставени въпроса, тъй като същите са формулирани като общотеоретични, излизащи извън конкретиката на спора и решаващите мотиви на въззивното определение.

В допълнение следва да се посочи, че по отношение на поставените въпроси не е налице и поддържаният допълнителен селективен критерий за допускане на касационното обжалване. Съгласно дадените в т. 4 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като същото следва да бъде надлежно обосновано. В случая жалбоподателката не посочва непълнота или неяснота на конкретна правна норма, налагащи преодоляването им по тълкувателен път, или необходимост от даване на нови правни разрешения, обусловена от настъпили в обществените условия промени, които предпоставки не съществуват.

Обжалваното определение е валидно и допустимо. То не е и очевидно неправилно, тъй като от съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила.

По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 1253 от 28.03.2023 г. по в. ч. гр. д. № 529/2023 г. на Варненския окръжен съд.

т о не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: