Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от А. Х. С. чрез неговия пълномощник адв. Д. Ф., срещу въззивно решение № 235 от 23.10.2019 г. по гр. д. № 260/2019 г. на Габровския окръжен съд. В жалбата са изложени доводи за неправилност на въззивното решение поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон. Жалбоподателят поддържа, че с отказа си да допусне до разпит поискан свидетел въззивният съд е нарушил принципът на равнопоставеност на страните в исковия процес; не е обсъдил всички събрани по делото доказателства и е формирал изводите си относно упражнявано от ищеца владение върху процесния имот само въз основа на противоречивите показания на двама свидетели, без да обсъди представените от жалбоподателя документи, установяващи правото на собственост на неговите праводатели.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, както и на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните правни въпроси:

1/ Има ли правен интерес от завеждане на установителен иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК за ищеца и следва ли производството по този иск да бъде прекратено, когато ищецът впоследствие се е сдобил с констативен нотариален акт за собственост на имота. 2/ Има ли допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и нарушаване на принципа на равнопоставеност на страните с оглед допускането и разпита на двама свидетели на едната страна спрямо разпита само на един свидетел на касатора, с оглед обстоятелството, че вторият свидетел живее в чужбина и не е могъл да се яви за разпит точно в деня на съдебното заседание пред първата инстанция, и не е допуснат до разпит пред въззивната инстанция. 3/ Постановено ли е въззивното решение в хипотезата на недоказаност спрямо правилата за разпределяне на доказателствената тежест от първоначалния ищец, доколкото последният не е доказал фактическия състав на твърдяното от него придобивно основание. 4/ Постановено ли е въззивното решение в нарушение на правилото, че държателят не може да придобива собственост върху недвижимия имот чрез давностно владение, без да е демонстрирал промяна на държането във владение. 5/ Ако фактическата власт е придобита при липса на правно основание, необходимо ли е намерението за своене да бъде демонстрирано по отношение на собственика. 6/ Може ли съдът да обоснове решението си само на избрани от него доказателства и при установено противоречие между тях и останалите доказателства, и длъжен ли е да изложи съображения защо ги приема за достоверни. 7/ Следвало ли е въззивният съд се произнесе в решението си относно поставения въпрос за нищожност на съставения констативен нотариален акт, при положение, че представените пред нотариуса документи са игнорирани от съда като такива, доказващи твърдяната правна сделка. 8/ Съставлява ли съществено нарушение непроизнасянето от съда по твърдени и доказани от страната обстоятелства като например, че ел. енергията за имота е заплащана от касатора по партидата на името на неговия баща, като е сменена едва в хода на делото. 9/ Може ли да се говори за давностно владение на недвижим имот в продължение на повече от 10 години при положение, че партидата за комунални услуги за този имот не са сменени, а са на името на насрещната страна, която при това е и доказан собственик на имота по силата на представен по делото нотариален акт за собственост. 10/ След като по предявения установителен иск за собственост собственикът е доказал по безспорен начин собствеността си и съдът категорично е възприел тази безспорност, защо не е отменен констативния нотариален акт за собственост.

В отговор на касационната жалба ответникът по касация Р. Р. Р. в качеството си на ЕТ ”Раднев - Р. Р” – гр. Габрово, изразява становище, че не са налице сочените от жалбоподателя основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе по допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съобрази следното:

С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 178 от 20.05.2019 г. по гр. д. № 2728/2017 г. на Габровския районен съд, с което е признато за установено по отношение на А. Х. С., че Р. Р. Р. в качеството си на ЕТ” Раднев - Р. Р” е собственик на поземлен имот с идентификатор 14218.523.76 по КККР на [населено място], с административен адрес [населено място], Г. № 30, с площ на имота 577 км. м, ведно с построените в него сграда с идентификатор. ... - жилищна сграда на 2 етажа със застроена площ 62 кв. м; сграда с идентификатор. ... - хангар, депо, гараж, със застроена площ 22 кв. м; сграда с идентификатор. ... - селскостопанска сграда на един етаж със застроена площ 36 кв. м и сграда с идентификатор. ... - жилищна сграда на един етаж със застроена площ 13 кв. м, което право на собственост е придобито на основание придобивна давност по чл. 79, ал. 1 ЗС, като е отхвърлен предявеният от А. Х. С. против Р. Р. Р. като физическо лице и като ЕТ „ Раднев - Р. Р” насрещен отрицателен установителен иск за собственост за установяване, че Р. Р. не е собственик на описаните по - горе имоти.

Въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че с нотариален акт №. ... г. Д. С. М. и Х. Д. С. са били признати за собственици на процесния имот по наследство и давностно владение. Д. С. е починал през 1978 г. и е оставил за наследник по закон своя син Х. Д., който става собственик на целия имот. През 1980 г. Х. Д. дарил на своя син на А. Х. С. 1/2 ид. част от имота. Х. Д. е починал през 2008 г. Негов наследник по закон е синът му А. С..

Приел е, че през 1989 г. процесният имот е актуван като държавен с АДС № 7074. В акта е отразено, че имотът е закупен от завод „Д. К” на основание чл. 26 ЗСГ/ отм. / след направена оценка и със съгласието на МФ и ОНС - Габрово, като сумата, на която е оценен, е платена на 22.10.1987 г. Като бивш собственик на имота в акта е посочен А. С..

Твърдението на ищеца ЕТ ”Раднев - Р. Р” е било, че той е закупил имота през 1999 г. от „Картал” ЕАД - Габрово и оттогава го владее като свой. В подкрепа на твърдението си е представил фактура от 11.03.1999 г. за заплащане на цената на имота на търговското дружество.

Въззивният съд е приел, че продажбата не е извършена в предвидената в чл. 18 ЗЗД форма на нотариален акт, поради което не е породила действие, но след издаване на фактурата ищецът осъществява фактическа власт върху имота със съзнанието, че е собственик - направил е ремонт на къщата, упражнявал е в имота стопанска дейност. Владението му е било явно и необезпокоявано, и е продължило повече от 10 години. Поради това съдът е приел, че ищецът е придобил правото на собственост върху процесния имот на заявеното с исковата молба като евентуално основание придобивна давност.

При формиране на изводите относно упражняваното от ищеца владение върху имота въззивният съд се е позовал на показанията на свидетелите Ц. П. и Г. Н., които са заявили пред съда, че знаят, че той е закупил имота на търг от „Картал” АД; че след закупуването му го ремонтирал, сменил покрива на жилищната сграда и направил нова масивна ограда; че няколко години извършвал в имота стопанска дейност /направена била свещоливна/; че след преустановяване на стопанската дейност ползвал имота за лични нужди. Съдът е преценил показанията на тези свидетели като логични, взаимно допълващи се и непротиворечащи на останалите доказателства по делото. Не е дал вяра на показанията на доведения от ответника А. Х. свидетел М. М., като е намерил, че същите са объркани и противоречиви.

Първият от поставените в изложението към касационната жалба въпроси цели проверка на допустимостта на въззивното решение. Тезата на жалбоподателя е, че след като ищецът по установителния иск за собственост Р. Р. в качеството си на ЕТ се е снабдил в хода на процеса с нотариален акт, издаден по обстоятелства проверка, с който е признат за собственик на процесния имот на основание давностно владение, той няма правен интерес от провеждането на този иск. Това разбиране не е съобразено с разпоредбата на чл. 124, ал. 1 ГПК, с практиката на ВКС и не се споделя от настоящия състав. Правен интерес от търсената с положителен установителен иск защита на правото на собственост е налице във всички случаи, когато ответникът оспорва претендираното от ищеца право. Обстоятелството, че ищецът разполага с титул за собственост, не е изключва интересът му да установи по съдебен ред с влязло в сила решение съществуването на това право, щом то е било оспорено от ответника извънсъдебно преди предявяване на иска. В случая цялостното процесуално поведение на жалбоподателя - ответник по предявения положителен установителен иск за собственост, в това число и подаването на въззивна и на касационна жалба, сочи на оспорване на правото на собственост на ищеца, включително и след издаването на констативния нотариален акт, което е достатъчно за обосноваване на правен интерес от водене на делото. Поради това няма основание да се приеме, че въззивното решение е вероятно недопустимо.

Вторият, третият и четвъртият въпрос нямат характер на правни по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а по естеството си представляват оплаквания за неправилност на въззивното решение поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон, които не могат да бъдат проверявани в тази фаза на касационното производство.

Дори да се приеме, че вторият въпрос е непрецизно формулиран, и всъщност е във връзка с приложението на чл. 266, ал. 3 ГПК, при данните по делото, че за установяване на твърденията на всяка от страните съдът е допуснал до разпит при довеждане по трима свидетели и че няма доказателства за причините, поради които жалбоподателят не е могъл да осигури пред първата инстанция присъствието на двама от поисканите и допуснати от съда негови свидетели, той не се явява разрешен в противоречие с практиката на ВКС, която е в смисъл, че когато сочените нови доказателства представляват показания на свидетел, то страната следва да установи, че не е знаела, че тези лица имат възприятия за юридически или доказателствени факти по делото, или че е била възпрепятствана да ги посочи като свидетели и да осигури разпита им.

Четвъртият въпрос не е и обуславящ изхода на делото, тъй като въззивният съд не е приел, че ищецът е имал качеството на държател.

Петият от поставените въпроси не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, тъй като въззивният съд е приел, че владението, упражнявано от ищеца Р. Р. е било явно и необезпокоявано. Ищецът няма качеството на наследник на собствениците на имота по нотариалния акт от 1975 г., нито има данни да е установил владение върху имота като съсобственик с жалбоподателя, поради което цитираната в изложението практика на ВКС - решение № 181 от 18.09.2013 г. по гр. д. № 560/2012 г. на І г. о., касаеща предпоставките за придобиване по давност на сънаследствен имот в хипотезата, когато един от наследниците упражнява фактическа власт върху целия имот, е неприложима. По отношение на ищеца, който е установил фактическа власт върху изцяло чужд имот, е приложима презумпцията на чл. 69 ЗС, съгласно която се предполага, че държи вещта за себе си, докато не се докаже, че я държи за другиго.

Значението на шестия въпрос за изхода на делото се обосновава от жалбоподателя с твърдението, че въззивният съд е изложил мотиви в решението си само по оспорване правото на собственост на ответниците и не е обсъдил доказателствата във връзка с насрещното оспорване на правата на ищеца, въпреки проведеното доказване на това оспорване. Това твърдение се опровергава от съдържанието на обжалвания съдебен акт, в който съдът е изложил подробни мотиви въз основа на кои доказателства приема, че към момента на предявяване на иска собственик на имота е ищецът, който е придобил правото на собственост на оригинерно основание в резултат на изтекла в негова полза 10- годишна придобивна давност. Придобиването на право на собственост от владелеца на основание изтекла в негова полза придобивна давност има за последица прекратяване на правото на собственост на досегашния собственик.

Седмият въпрос не е обуславящ изхода на делото, тъй като нотариалният акт за собственост, издаден по реда на чл. 587, ал. 1 или 2 ГПК не прехвърля права, няма правопораждащо действие, нито се ползва с обвързваща материална доказателствена сила/ ТР № 11 от 21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/12 на ОСГК на ВКС/. В този смисъл дори да се приеме, че издаденият в полза на ищеца по положителния установителен иск за собственост констативен нотариален акт, с който е признат за собственик на спорния имот, е нищожен, това обстоятелство само по себе си не би могло да обоснове отхвърляне на предявения иск за собственост, тъй като не изключва възможността и не освобождава съда от задължението да провери осъществен ли е в полза на ищеца фактическия състав на придобивната давност, на която той основава претендираното право.

Осмият и деветият и десетият въпрос също не са правни по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Те изразяват становището на жалбоподателя, че откриването на партиди за плащане на ток и вода от владелеца на негово име, представляват действия, които обективират намерението му да свои имота за себе си, и след като в случая такава промяна не е била извършена, то ищецът не е доказал, че е владял имота за себе си. В практиката на ВКС последователно се приема, че заплащането на консумативи за един имот, както и декларирането му в данъчната служба, са действия, които сами по себе си не доказват обективния елемент на владението - фактическо господство върху вещта.

Не е обуславящ изхода на делото и последният, десети въпрос, тъй като предявеният от жалбоподателя против Р. Р. отрицателен установителен иск за собственост, не е уважен.

Не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на решението до касационно обжалване като очевидно неправилно. По действащото обективно право придобивната давност е допустим способ за придобиване на вещни права. Обстоятелството, че жалбоподателят притежава титул за собственост на недвижим имот, който впоследствие е придобит по давност от друго лице, не сочи на очевидна неправилност на решението.

По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.

С оглед този изход на делото жалбоподателят А. С. следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация ЕТ ” Раднев - Р. Р” разноски за адвокатско възнаграждение за защита пред ВКС в размер на 600 лв., съобразно заявеното за това искане с отговора на касационната жалба и приложените към него доказателства - пълномощно и договор за правна защита и съдействие от 02.03.2020 г.

Водим от гореизложеното съдът

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 235 от 23.10.2019 г. по гр. д. № 260/2019 г. на Габровския окръжен съд.

ОСЪЖДА А. Х. С. да заплати на ЕТ ”Раднев - Р. Р”, ЕИК 030067371, разноски за адвокатско възнаграждение за защита пред ВКС в размер на 600/ шестотин/ лв.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: