Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от адв. Д. Х. и Р. У. като пълномощници на Т. Б. П., срещу въззивно решение № 98 от 21.11.2019 г. по в. гр. д. № 196/2019 г. на Окръжен съд - Монтана. В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на постановения съдебен акт поради нарушение на материалния закон - чл. 203 ЗУТ и чл. 39, ал. 2 ЗС.

Иска се въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1/ Допустимо ли е разпределение на различни по вид и стойност самостоятелни имоти, ако между страните съществува спор относно обособяването им в реални дялове и дали при наличието на такъв спор, за да е приложим способът на чл. 353 ГПК, следва да се образуват еднородни дялове от делбеното имущество. 2/ Длъжен ли е съдът при разпределение на имотите по чл. 353 ГПК да преценява освен тяхната стойност, и квотите на съделителите в съсобствеността. 3/ Допустимо ли е извършване на разделяне на един имот чрез преустройство, ако одобреният по реда на чл. 203 ЗУТ инвестиционен проект е непълен и не съдържа част по електро и В и К, което не дава възможност за преценка дали преустройството ще е значително като стойност и ще създаде ли неудобства по – големи от обикновените по смисъла на закона, и длъжен ли е съдът да изисква проект за тези части, за да обоснове преценката си по законосъобразност. Направено е и позоваване на основанието по чл. 280, ал. 2, изр. посл. ГПК - очевидна неправилност.

В отговор на касационната жалба ответницата по касация А. Б. П. изразява становище, че не са налице сочените от жалбоподателката основания за допускане на касационно обжалване.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе по допускане на касационното обжалване на въззивното решение, съобрази следното:

С обжалваното въззивно решение е потвърдено решението на Районен съд - Берковица, постановено на 27.05.2019 г. по гр. д. № 136/2016 г. в обжалваната му част относно възприетия от съда способ за извършване на съдебната делба чрез разпределение по реда на чл. 353 ГПК и относно присъдените суми за уравнение на дяловете между съделителите.

С влязло в сила решение от 21.06.2016 г. по гр. д. № 136/2016 г. на Районен съд - Берковица е допусната съдебна делба на ПИ с идентификатор. ......... по КККР на [населено място], стар идентификатор УПИ.......... в кв.. .. по плана на града, с площ от 253 кв. м, ведно с построената в него масивна двуетажна жилищна сграда с идентификатор. ........., между съделителите А. Б. П. и Т. Б. П. при права 1/4 ид. част за А. П. и 3/4 ид. части за Т. П..

Във връзка с изясняване на въпроса за поделяемостта на допуснатия до делба недвижим имот първоинстанционният съд е изискал становище на главния архитект на [община]. В даденото становище се сочи, че допусната до делба жилищна сграда е вероятно поделяема, а поземленият имот е неподеляем.

Назначена е съдебно - техническа експертиза, изп. от в. л. арх. Б. Б., която е дала заключение, че жилищната сграда е поделяема и от нея могат да се обособят два самостоятелни обекта - две жилища на първия и на втория етаж. В съдебно заседание вещото лице е пояснило, че височината на помещенията в първия / приземния етаж/ е 2.40 м, поради което за обособяване на самостоятелно жилище в него е необходимо чрез издълбаване на пода да се осигури нужната височина, или в етажа да се обособи ателие.

Това заключение е оспорено от съделителката Т. П. и е назначена повторна съдебно - техническа експертиза, изпълнена от в. л. Г. К., която е констатирала, че по архитектурния проект за построяване на сградата, одобрен през 1988 г., е предвидено изграждане на двуетажна еднофамилна жилищна сграда със сутерен. Сутеренът, който е наполовина вкопан под терена, са разположени три броя мазета, котел и коридор. Фактически строежът е изпълнен само до втория етаж и сградата се състои от приземен етаж, в който са разположени стопански помещения, и втори етаж, който е жилищен. Поради денивелацията на терена помещенията в приземния етаж са изцяло над терена, монтирани са прозорци с размери, позволяващи ползването на тези помещения за цели, различни от избени, има изградена В и К и ел. инсталация. Това е дало основание на вещото лице да направи извод, че в приземния етаж може да се обособи ателие, като за това ще бъде необходимо да се измести вратата на мазето, за да има достъп до него директно от стълбището, и да се зазидат съществуващите отвори.

Първоинстанционният съд е възложил на страните изготвяне на инвестиционен проект за обособяване на два самостоятелни дяла в жилищната сграда, съобразно предложения проект на в. л. Г. К.. Одобрен е инвестиционен проект, внесен от съделителката А. П., съгласно който в сградата се обособяват два самостоятелни обекта: жилище на горния / втория / етаж с площ 56.80 кв. м, състоящо се от помещенията на този етаж, без преустройства, и новообособено складово помещение в приземния етаж, с отваряне на вход към него ; и ателие с два офиса в приземния етаж със застроена площ 47.20 кв. м, и мазе към него. Преустройствата за обособяване на двата самостоятелни обекта се изразяват в преграждане на едно от помещенията в приземния етаж с цел обособяване на две складови помещения, и отваряне на вход към едното откъм стълбищната клетка. Разделянето на сградата на два самостоятелни обекта не налага промяна на съществуващите В и К инсталиции и външни връзки, като е необходимо само да бъде изградено ново разпределително ел. табло на горния етаж. Стойността на тези преустройства възлиза на 611.13 лв. при пазарна стойност на целия имот 42 779 лв., т. е. по - малко от 2% от стойността на сградата.

При съобразяване на така установените факти по делото въззивният съд е приел, че поделяемостта на допусната до делба жилищна сграда е установена по предвидения в чл. 203 ЗУТ ред - одобрен е инвестиционен проект, предвиждащ разделянето й на два самостоятелни обекта, единият от които жилищен, а другият - ателие в приземния етаж. Съпоставяйки вида и стойността на необходимите за разделянето преустройства със стойността на сградата е приел, че същите са незначителни като обем и стойност, и не създават за съсобствениците неудобства, по - големи от обикновените. При наличието на два самостоятелни дяла и различни квоти на съделителите в съсобствеността съдът е приел, че делбата следва да се извърши по реда на чл. 353 ГПК, като на съделителката Т. П. бъде възложено жилището, а на съделителката А. П. - ателието в приземния етаж.

За да обоснове противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС по първия въпрос, жалбоподателката се позовава на решение № 165 от 31.05.2012 г. по гр. д. № 900/2011 г. на ІІ г. о., решение № 100 от 27.07.2015 г. по грд. № 6463/2014 г. на І г. о. и решение № 258 от 25.10.2011 г. по гр. д. № 144/2011 г. на ІІ г. о. В първото е прието, че е допустимо разпределение на различни по вид самостоятелни имоти само ако между съделителите липсва спор относно обособяването им в самостоятелни дялове, като при наличието на спор, за да е приложим способът на чл. 353 ГПК, е необходимо да се образуват еднородни дялове от делбеното имущество. Тази практика, както е видно и от мотивите към посоченото решение, има предвид случаите, когато са допуснати до делба различни по вид и предназначение имоти /движими и недвижими вещи, жилище и земеделски имот и пр./, като смисълът на това разрешение е да не се нарушава принципът на равноправието и всеки съделител да получи по възможност реален дял от всеки вид имот, освен ако не е налице съгласие между тях относно начина, по който да се разпределят имотите.

В случая е допусната до делба една жилищна сграда и разрешаването на въпроса за способа, по който следва да бъде прекратена съсобствеността върху нея, е в зависимост от възможността да бъде разделена на два самостоятелни обекта, колкото е броят на съделителите, при спазване на изискванията на чл. 39, ал. 2 ЗС и строителните правила и норми. В своята практика ВКС последователно приема, че основен принцип при извършване на делбата, установен в чл. 69, ал. 2 ЗН, е при възможност всеки съделител да получи дял в натура. Когато броят на допуснатите до делба имоти е равен или по-голям от броя на съделителите, такава възможност е налице и в тези случаи делбата следва да се извърши чрез съставяне на разделителен протокол и теглене на жребий, а ако това се оказва невъзможно или много неудобно /съгласно разясненията на т. 5, б. б от ППВС № 7/73 г./ - чрез разпределяне на имотите между съделителите по реда на чл. 353 ГПК.Ието на недвижим имот на публична продан като способ за извършване на делбата е приложим в случаите, когато този имот е реално неподеляем и не може да бъде поставен в един от дяловете,

С оглед на изложеното, настоящщият състав намира, че първият въпрос не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, поради което по него не следва да се допуска касационно обжалване.

Не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното решение и по следващия правени въпрос относно това длъжен ли е съдът при разпределение на имотите по чл. 353 ГПК да преценява освен тяхната стойност, и квотите на съделителите в съсобствеността. Не се установява тези въпроси да са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. Жалбоподателката не сочи конкретни решения на ВКС, а такива не са известни и на настоящия състав, в които да се приема, че обособените реални дялове следва да отговарят на квотите на съделителите в съсобствеността. Такова изискване не поставя и разпоредбата на чл. 69, ал. 2 ЗС. Преценката за реална поделяемост на делбения имот се прави с оглед броя на съделителите, а не с оглед на притежаваните от тях квоти в съсобствеността, като неравенството в дяловете се изравнява в пари. Квотите на съделителите в съсобствеността е един от критериите, но не единствен, които съдът следва да вземе предвид, когато решава кой дял на кого да бъде разпределен, за да се постигне съразмерност на стойността на дела с правата в съсобствеността и да се избегне неоправдано разместване на имуществени блага. В случая на съдебителката А. П., която притежава 1/4 ид. част, е разпределен дял на стойност 13 402 лв., а на съделителката Т. П. с права в съсобствеността 3/4 ид. част - на стойност 29 377 лв., което сочи, че при извършване на разпределението въззивният съд се е съобразил с квотите на съделителите.

Не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС и въпросът дали е допустимо разделяне на един имот чрез преустройство, ако одобреният по реда на чл. 203 ЗУТ инвестиционен проект е непълен и не съдържа част по електро и В и К, което не дава възможност за преценка дали преустройството ще е значително като стойност и ще създаде ли неудобства по – големи от обикновените по смисъла на закона, и длъжен ли е съдът да изисква проект за тези части, за да обоснове преценката си по законосъобразност. Решение № 102 от 19.07.2013 г. по гр. д. № 490/2012 г. на ВКС, І г. о., на което се позовава жалбоподателката, е постановено при друга фактическа обстановка, поради което не може да обоснове твърдяното противоречие. Представеният по делото одобрен инвестиционен проект за разделяне на сградата е придружен с обяснителна записка, в която се сочи само необходимост от обособяване на още едно разпределително табла за ел. инсталация на горния етаж. Назначените по настоящото дело съдебно - технически експертизи са установили, че в приземния етаж са изградени отклонения от В и К инсталацията, поради което не се налага изграждане на нова. Поради това и по този въпрос не следва да се допуска касационно обжалване.

Няма основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в хипотезата на чл. 280, ал. 2, изр. посл. ГПК като очевидно неправилно. За да е очевидно неправилно по смисъла на цитираната разпоредба, решението трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. При проверка на съдържанието на обжалвания съдебен акт настоящият състав не констатира въззивното решение да е засегнато от такива пороци.

По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.

С оглед този изход на делото на основание чл. 78, ал. 3 ГПК жалбоподателката Т. Б. П. следва да бъде осъдена да заплати на А. Б. П. разноски за адвокатско възнаграждение за защита пред ВКС в размер на 700 лв.

Водим от гореизложеното съдът

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 98 от 21.11.2019 г. по в. гр. д. № 196/2019 г. на Окръжен съд - Монтана.

ОСЪЖДА Т. Б. П. да заплати на А. Б. П. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК разноски за адвокатско възнаграждение за защита пред ВКС в размер на 700 / седемстотин/ лв.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: