7ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3003

гр. София, 19.11.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на шести ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИРИНА ПЕТРОВА

ЧЛЕНОВЕ: ДЕСИСЛАВА ДОБРЕВА

МАРИЯ БОЙЧЕВА

като изслуша докладваното от съдия Бойчева т. д. № 1458 по описа за 2024 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника “ДЖЕНЕРАЛИ ЗАСТРАХОВАНЕ” АД, ЕИК[ЕИК], против решение № 969/ 20.02.2024 г. по в. гр. д. № 5901/2023 г. по описа на Софийски градски съд, III-Б въззивен състав, с което е потвърдено решение от 28.02.2023 г. по гр. д. № 14777/2022 г. на СРС, ГО, 166 състав, за осъждане на настоящия касатор да заплати на М. Д. Д. сумата от 10 255,60 лева, представляваща застрахователно обезщетение за “трайна неработоспособност” по договор за групова застраховка “Злополука”, обективирана в договор за обществена поръчка № ВСС-14770/06.11.2017 г., вследствие на настъпило застрахователно събитие, констатирано на 15.07.2020 г. и издадено експертно решение на ТЕЛК № 0576/18.02.2021 г., ведно със законната лихва върху главницата от 21.03.2022 г. до окончателното й плащане, и сумата от 811,90 лева - законната лихва върху същата за периода от 09.06.2021 г. до 20.03.2022 г.

С касационната жалба са въведени оплаквания за неправилност на обжалвания съдебен акт по чл. 281, т. 3 ГПК. Оспорва се изводът на въззивния съд, че установеното инвалидизиране на ищеца с начална дата на 18.02.2021 г. съгласно експертното решение на ТЕЛК, с което му е призната 95% трайна загуба на работоспособността, е в срока на застрахователно покритие по договора за застраховка, сключен с Висшия съдебен съвет, защото ищецът фактически бил трайно неработоспособен още към датата на диагностициране на заболяването му в срока на застраховката. Излагат се аргументи, че процесният договор е със застрахователен период от 01.01.2018 г. до 31.12.2020 г. и претенцията на ищеца не попада в неговите времеви рамки, поради което следва да бъде отказано плащане на застрахователно обезщетение. Изтъква се, че съгласно т. 7.3. вр. с т. 62 от горепосочения договор застрахователят се задължава да заплати обезщетение за трайна неработоспособност в размер на процент от лимита на застрахователната сума по т. 4.2., равен на процента загуба на работоспособност, определен от ТЕЛК, с оглед на което същата следва да е прогласена с индивидуален административен акт в срока на действие на застраховката въз основа на заболяване, настъпило в този срок (т. 7.5.). Изразява се несъгласие и с изчисленията на обезщетението, направени от въззивния и първоинстанционния съд. Пояснява се, че при лимит на застрахователната сума от 12 000 лева съгласно т. 4.2. от договора за застраховка и при определена загуба на работоспособност от 95%, обезщетението възлиза на 11 400 лева. Според касатора, от същото следва да се приспадне платеното за временна загуба на работоспособността от 1 744,40 лева, в резултат на което се получава дължима сума от 9 655,60 лева. Претендира се да бъде отменено въззивното решение и да бъдат отхвърлени предявените искове.

Искането за допускане на касационно обжалване се основава на чл.280, ал. 1, т.1 и съответно т. 3 ГПК, като са поставени следните въпроси:

1. “Компетентен ли е съдът да се произнася относно началната дата на настъпване на трайната неработоспособност при съществуващия административен ред за установяване на тези обстоятелства и съдът не следва ли да правораздава при условията на обвързана компетентност?”.

2. “Влязлото в сила експертно решение на ТЕЛК задължително ли е за гражданските съдилища относно наличието на трайна загуба на работоспособност и посочената в решението начална дата на инвалидизация?”.

3. “Длъжен ли е съдът да се съобрази и приложи уговорките в договор № ВСС-14770/06.11.2017 г., сключен въз основа на проведена процедура по ЗОП с възложител - ВСС?”.

4. “Следва ли съдът да се съобрази с датата на инвалидизация, посочена в ЕР на ТЕЛК, за да определи началната дата на проявление риска Трайна загуба на работоспособност?”.

5. “Неправилно ли е решение, в което неправилно/погрешно са извършени изчисления за определяне на размера на присъдените с диспозитив суми в полза на ищеца?”.

По така формулираните въпроси се релевира наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие на въззивното решение с практика на касационната инстанция – решения № 42/20.02.2012 г. по гр. д. № 267/2011 г. на ВКС, IV г. о., решения № 273/19.05.2011 г. по гр. д. № 652/2010 г. на ВКС, IV г. о., определящи като начало на инвалидизирането именно датата на решението на ТЕЛК, както и определение № 40/26.01.2016 г. по гр. д. № 6276/2015 г. на ВКС, II г. о., постановено по реда на чл. 288 ГПК.

Поддържа се, че по поставените въпроси е налице и хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

Искането за допускане на касационно обжалване се основава и на чл.280, ал. 2, предл. 3 ГПК поради очевидна неправилност на решението.

Ответникът по касация К. М. Д. - правоприемник на починалия в хода на процеса ищец М. Д. Д., възразява срещу искането за допускане на касационен контрол. Счита, че подадената жалба е недопустима, тъй като въззивното решение не подлежи на касационно обжалване с оглед цената на разглеждания иск, основан на абсолютна търговска сделка – застрахователна сделка, под прага от 20 000 лева. Ако се приеме за допустима, оспорва същата като неоснователна. Претендира направените по делото разноски.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводи на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното:

Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК. Насочена е срещу подлежащ на касационна проверка съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 1 ГПК въззивен съдебен акт (постановен по иска на трето ползващо се лице по чл. 2, ал. 2 КЗ, като съобразно чл. 113 ГПК делото се разглежда като гражданско по реда на общия исков процес и съответно се съблюдава минималният праг от 5 000 лева за достъп до касация). Същата отговаря по съдържание и на изискванията на чл. 284 ГПК.

В случая Софийски градски съд, за да сподели крайния извод на първата инстанция за основателност на претенцията на ищеца за присъждане на застрахователно обезщетение при трайна загуба на работоспособността, е приел, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната част, не е допуснато и нарушение на императивни материалноправни норми. Посочил е, че договорът за групова застраховка “Злополука” по своето естество представлява съглашение в полза на трето лице по чл. 22, ал. 1 ЗЗД, като работникът или служителят, полагащ труд при съответния застраховащ работодател, е бенефициер и има право на пряк иск срещу застрахователя.

Преценил е като безспорно по делото, че на 06.11.2017 г. между Висшия съдебен съвет и ответното дружество е бил сключен договор за групова застраховка “Злополука” на действащи и предстоящи за назначаване съдии, прокурори и следователи, младши съдии, младши прокурори и младши следователи, кандидати за младши съдии, младши прокурори и младши следователи, съдебни помощници и прокурорски помощници, членове на ВСС, инспектори в Инспектората към ВСС, служители на НИП и съдебни служители (в т. ч. и на ищеца, изпълняващ длъжността “съдебен деловодител”), със срок на застрахователно покритие от 00.00 ч. на 01.01.2018 г. до 24.00 ч. на 31.12.2020 г. Съгласно клаузата на чл. 2.2 “Допълнителни рискове”, ответникът е поел задължението да носи риска от настъпване на следните застрахователни събития: трайна загуба на работоспособност в резултат на заболяване, в който случай се заплаща обезщетение в размер на процент от лимита на застрахователната сума по т. 4.2, равен на процента загуба на работоспособност, определен от ТЕЛК/НЕЛК или застрахователно-медицинска комисия на застрахователя, по преценка на застрахованото лице (т. 2.2.2 и т. 6.2), както и временна загуба на работоспособност в резултат на заболяване, в който случай се заплаща обезщетение за всеки ден загуба на работоспособност от 8-я ден до 180-я ден в размер на 10 лева (т. 2.2.3 и т.6.3). Няма спор между страните, че ответникът е заплатил на ищеца обезщетение за временна загуба на трудоспособност от общо 1 744,40 лева (550 лева + 1 194,40 лева). Отчел е, че с приетото като доказателство по делото експертно решение на ТЕЛК № 0576 от 18.02.2021 г., влязло в сила на 08.03.2021 г., на ищеца е определена 95 % трайно намалена работоспособност за период от 2 години, с водеща диагноза: злокачествено новобразувание на бъбрека, с изключение на бъбречното легенче, общо заболяване: карцином на десен бъбрек; с-ние след нефроуретеректомия – м. юли 2020 г.; диагностициран през м. юли 2020 г. с горната диагноза, когато е извършено оперативно лечение.

При тези данни въззивният съд е приел за неоснователно възражението на застрахователя за изключване на отговорност за трайна загуба на работоспособност. Обосновал е, че в разглеждания случай заболяването на ищеца е настъпило в срока на действие на процесния застрахователен договор. Състоянието на ищеца от момента на изписването му от УМБАЛ “Царица Й. – ИСУЛ” ЕАД на 25.07.2020 г. с горепосочената диагноза до освидетелстването му от ТЕЛК на 18.02.2021 г. не се е променило, като съвкупната преценка на писмените доказателства по делото изключва извод за допълнително развитие на последиците от заболяването. Добавил е, че причината както за временното, така и за трайното намаляване на работоспособността е заболяването на ищеца, като началото на инвалидизацията (трайно намаляване на работоспособността) до 95 % е налице още след проведеното му оперативно лечение, но общото състояние е налагало целия следоперативен период да бъде отчетен като временна нетрудоспособност, преминала непосредствено в трайна от 18.02.2021 г. Съобразил е, че в тази хипотеза приложение намира клаузата на т. 7.3 от процесния договор и нормата на чл. 448, ал. 4 КЗ, която определя като значим за обема на обезщетението не момента на освидетелстването, а моментният статус на освидетелствания към изтичането на година от проявяването на заболяването (датата на настъпване на застрахователното събитие). При това положение е стигнал до извода, че макар и да е установен с експертното решение на ТЕЛК от 18.02.2021 г. покритият риск трайна загуба на работоспособността се е проявил в резултат на стабилизирано заболяване в рамките на едногодишния срок, визиран в чл.448, ал. 4 КЗ. В цитирания документ изрично е посочено, че трайната неработоспособност е вследствие на заболяване, проявило се през м. юли 2020 г., т. е. в периода на действие на застрахователния договор. С оглед на това въззивната инстанция е приела за доказани елементите от правопораждащия вземането за застрахователно обезщетение фактическия състав.

Решаващият състав е съобразил уговореното в т. 4.2. вр. с т. 2.2.2 от процесния договор и е приел, че дължимото застрахователно обезщетение възлиза на 12 000 лева, от които следва да се приспадне платената сума за временна загуба на работоспособност от 1 744,40 лева (550 лева + 1 194,40 лева), тъй като обезщетението за трайна загуба на работоспособността поглъща това за временна и не се дължат едновременно. При тези данни е намерил, че остатъчният размер на застрахователното обезщетение възлиза на 10 255,60 лева, до който и релевираната главна претенция подлежи на уважаване, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане.

Съставът на СГС е счел, че съгласно чл. 448, ал. 3 КЗ падежът за плащане на обезщетението настъпва след изтичането на 15-дневен срок от датата, на която са представени поисканите доказателства за установяване на застрахователното събитие и размера на плащането. Преценил е, че след като не се спори, че ответникът е в забава през периода от 09.06.2021 г. до 20.03.2022 г., то акцесорната претенция е основателно и нейният размер правилно е определен от първоинстанционния съд съгласно чл. 162 ГПК на 811,90 лева.

По тези съображения въззивният съд е потвърдил решението на СРС в обжалваната част.

Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът претендира директен достъп до касация поради “очевидна неправилност” на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Същата е предпоставена от съществуването на такъв тежък порок в обжалвания съдебен акт, който може да бъде констатиран от решаващия състав пряко от мотивите на решението, без извършване на същинската контролна дейност на касационната инстанция. Според формираната казуална практика на ВКС по приложението на горецитираната разпоредба очевидно неправилен би бил само въззивен съдебен акт, в който законът е приложен в неговия противоположен смисъл (“contra legem”), приложена е несъществуваща или отменена правна норма (“extra legem”), не са съобразени императивните процесуални правила и основополагащи правни принципи или са грубо нарушени правилата на логиката. Такива основания не се твърдят от страната и не се констатират от съдържанието на обжалваното решение. В останалите случаи, каквото е изразеното несъгласие на касатора с мотивите на въззивния съд относно осъществяване на застрахователното събитие в срока на договора и размера на изчисленото застрахователно обезщетение, представлява оплакване за обикновена неправилност по чл.281, ал. 3 ГПК, но не и за очевидна такава. Това не може да бъде разглеждано в селективната фаза на касационното производство по реда на чл. 288 ГПК. Поради горното не се обосновава наличие на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал.2, предл. 3 ГПК за директен достъп до касационен контрол.

Следва да се разгледа искането за факултативна касационна проверка по чл. 280, ал. 1 ГПК, която е предпоставена от произнасяне от въззивната инстанция по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е значим за изхода на спора по делото и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК.

Поставените от касатора първи, втори и четвърти въпрос са хипотетични, тъй като не са обусловили решаващите изводи на въззивния съд. В разрез с доводите на ищеца, съдържащи се в така поставените питания, в случая решаващият състав на СГС е съобразил експертното решение на ТЕЛК от 18.02.2021 г., както и констатациите в същото относно установеното с него състояние на ищеца. Основният въпрос, по който се е произнесла въззивната инстанция, не е бил свързан с началната дата на инвалидизиране на ищеца, а дали в срока на процесния застрахователен договор е възникнал покрит застрахователен риск трайна загуба на работоспособност в резултат на заболяване. Като е анализирал събрания по делото доказателствен материал, включително болничните листове и експертното заключение, в което е посочено диагностицирането на ищеца през м. юли 2020 г., когато е извършено оперативно лечение, и предвид разпоредбите на т. 7.3. от процесния договор и чл. 448, ал. 4 КЗ, съставът на СГС е приел, че са налице изискуемите предпоставки за заплащане на застрахователно обезщетение - договорено поемане на риска от трайна загуба на работоспособност в резултат на заболяване (на съдебен служител, каквото качество несъмнено е имал ищецът), което се е проявило в рамките на застрахователното покритие и е причинило увреждане на здравето на застрахования, стабилизирало се в рамките на по-малко от година като трайна загуба на трудоспособност (от 18.02.2021 г.) до обем от 95 %. С оглед на горното така формулираните въпроси нямат характер на правно питане по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и не покриват общата селективна предпоставка за допуск до касация.

Поставените от страната трети и пети са некоректно зададени. Третото питане е фактологично и изисква извършване на преценка на конкретния фактически и доказателствен материал по делото, съответно на правилността на въззивното решение. Формулировката на петия въпрос съдържа предположение за “неправилно/погрешно” изчисляване от съда на размера на присъдена сума, което от своя страна предполага пресмятане на стойности и проверка на правилността на въззивното решение. Това излиза извън предметния обхват на фазата по селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. С оглед на горното и по така поставените от страната въпроси не може да се обуслови наличие на общия критерий по чл. 280, ал.1 ГПК за достъп до касация.

Липсата на обосноваването на общата селективна предпоставка изключва необходимостта от обсъждане на поддържаните от касатора допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и съответно т. 3 ГПК.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационен контрол на въззивното решение на Софийски градски съд.

По разноските:

Поради недопускане на касационна проверка ответникът по касация има право на разноски. Същият претендира адвокатско възнаграждение от 1 680 лева с ДДС, което предвид представените по делото доказателства за плащането му по банков път следва да му бъде присъдено.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 969/20.02.2024 г. по в. гр. д. № 5901/2023 г. по описа на Софийски градски съд, III-Б въззивен състав.

ОСЪЖДА “ДЖЕНЕРАЛИ ЗАСТРАХОВАНЕ” АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на К. М. Д., ЕГН [ЕГН], с адрес: [населено място],[жк], бл. № 15, вх. А, ет. 2, ап. 8, сумата от 1 680 лева (хиляда шестстотин и осемдесет лева) с ДДС - разноски по делото пред ВКС.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.