Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. Р. Д. срещу решение №526/21.05.2021г. по гр. д.№3310/2020 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение №5422/17.07.2019г. по гр. д.№10788/13г. по описа на Софийски градски съд, с което е обезсилено на основание чл. 362 ал. 2 ГПК решение №102/21.07.2017г. по т. д.№702/2016г. по описа на ВКС Второ т. о., постановено по предявения от Д. Р. Д. срещу „Ориел“ЕООД и „Прима СД“ ЕООД иск по чл. 19 ал. 3 ЗЗД.

В касационната жалба се навеждат оплаквания за недопустимост и неправилност на въззивния съдебен акт, поради допуснати от съда нарушения на материалния закон и процесуалните правила и поради необоснованост. Излагат се аргументи, извлечени от начина на функциониране на съдебната деловодна система, която, според касатора, въззивният съд не познава с оглед извода му, че страната е разполагала с достатъчно възможности при проявена добросъвестност да се уведоми своевременно за решението на ВКС, от обявяването на което започва да тече двуседмичният срок за извършване на окончателното плащане по обявения за окончателен предварителен договор. Сочи и като ирелевантни обстоятелствата, поради които не е извършено плащането в този срок, предвид наличието на последващо определение по чл. 64 ГПК, с което срокът за плащане е възстановен. Касаторът счита за неправилни и изложените във връзка с неизпълнението му в този срок мотиви на съда, поддържайки тезата си за наличието на деловодни формалности, които са му попречили да се убеди кога това определение е влязло в сила /от която дата е започнал да тече възстановеният му срок за плащане/. Неправилни, по негово виждане, са и направените от въззивния състав изводи по възраженията му за забава на кредитора /предвид цедирането на вземането на последния/, свеждащи се до заключение, че сключването на договора за цесия не е пречка за изпълнение задължението на купувача да плати остатъка от цената. Поддържа, че прехвърлянето на вземането препятства погасяване на задължението му чрез прихващане срещу плащането на големите по размер публични вземания на продавачите, което от своя страна е предпоставка за издаването на заверен препис от решението за обявяване на предварителния договор за окончателен. Довод за допуснато от съда процесуално нарушение касаторът извежда от непроизнасянето на състава по направено от него във въззивното производство възражение за липса на правен интерес у продавачите да искат обезсилване на решението след прехвърлянето на вземането им. Счита, че, разглеждайки го, съдът е следвало да прекрати производството като недопустимо. По тези съображения касаторът прави искане за отмяна на решението на САС и отхвърляне на молбата за обезсилване, евентуално за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд.

В изложението си по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК касаторът обосновава искането си за допускане на обжалвания съдебен акт до касационен контрол при хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК като твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на Върховен касационен съд по въпроси „относно задължението за излагане на мотиви“ и „относно значението на публичните задължения на продавача“. Сочи, че, като не се е произнесъл по възражението му за липса на правен интерес от молбата за обезсилване, съставът се е произнесъл в отклонение от приетото с решения №93/27.10.16г. по т. д.№1882/15г. на Първо т. о. на ВКС, №134/19.11.15г. по т. д.№3495/14г. на Второ т. о. на ВКС и №283/14.11.14г. по гр. д.№1609/14г. на Четвърто г. о. на ВКС. Позовава се на съдържанието на мотивите, изложени в решение №102/21.07.17г. на ВКС, в които е посочено, че плащането на публичните задължения представлява предпоставка за издаването на заверен препис от постановеното решение по чл. 19 ал. 3 ЗЗД. С допълнителен критерий по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК касаторът обвързва въпросите: 1.При наличие на публични задължения на продавача представлява ли цедирането на вземането за продажната цена действие, което следва да бъде квалифицирано като неоказване на необходимото съдействие или друго, поставящо кредитора в забава, предвид регламентираната в чл. 362 ГПК възможност купувачът да направи прихващане с платени от него публични задължения на продавачите? и 2. Неплащането на публични задължения от страна на продавача представлява ли действие, което следва да бъде квалифицирано като неоказване на необходимото съдействие, поставящо кредитора в забава, предвид това, че купувачът може да се снабди със заверен препис само при платени публични задължения на продавача? На последно място касаторът се позовава и на предпоставката за допускане на контрол по същество, предвидена в чл. 280 ал. 2 предл. 2 ГПК,сочейки недопустимост на обжалваното въззивно решение, поради постановяването му при липса на правен интерес от искането за обезсилване на решението за обявяване на предварителния договор за окончателен.

Ответниците по касационната жалба „Ориел“ЕООД и „Прима СД“ ЕООД не са изразили становище по допустимостта и основателността на касационната жалба, въпреки дадената им възможност.

Съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение, констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима.

При проверката за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното:

За да постанови обжалвания съдебен акт, Софийският апелативен съд е приел, че в дадения му с решение №102/21.07.2017г. по т. д.№702/2016г. по описа на ВКС Второ т. о., постановено по предявения от Д. иск по чл. 19 ал. 3 ЗЗД, двуседмичен срок за плащане на остатъка от цената на имота – 32 600 евро, такова не е направено до изтичането на срока – 04.08.2017г., поради което ответниците юридически лица са поискали решението да бъде обезсилено по реда на чл. 362 ал. 2 ГПК; тъй като по аналогия намират в този случай правилата за разваляне на договорите, визирани в чл. 87-чл. 88 ЗЗД, съдът е посочил, че длъжникът би могъл в случая да се брани срещу искането за обезсилване с възражения, произтичащи от общите разпоредби на ЗЗД, включително да твърди забава на кредитора и да сочи извинителни причини за неизпълнението, които не биха могли да му се вменят във вина. Констатирал е, че преди произнасянето на съда по молбата за обезсилване длъжникът Д. е поискал възстановяване на срока за изпълнение, твърдейки невъзможност да плати в рамките му, поради трайно отсъствие от страната и липса на реален двуседмичен срок, поради неуведомяването му за решението на ВКС /с оглед необжалваемостта му/, които доводи са квалифицирани от състава като позоваване на чл. 81 ЗЗД. Въпреки, че с отделно определение, постановено по реда на чл. 64 ГПК, срокът за плащане е възстановен, САС е развил съображения за неоснователност на тези доводи. Като неоснователни са счетени от съда и аргументите на длъжника Д.,че в рамките на възстановения срок / с начало датата на влизане в сила на определението по чл. 64 ГПК – 11.09.2018г./, също реално не е могъл да изпълни.Посочено е, че процесуалният му представител е бил уведомен за определението на САС, с което е оставена без разглеждане частната жалба на ответниците срещу акта за възстановяване на срока, на 24.08.2018г. и е имал възможност да проследи дали то ще влезе в сила и кога, за да разбере от кога ще започне да тече възстановеният срок за плащане, а наличието на неработни дни по времето на теченето на срока не го лишава от възможността да престира. Позовавайки се на разпоредбите на чл. 71 ЗЗД и чл. 362 ал. 1 ГПК, съставът на апелативния съд е развил съображения, че, доколкото съдебното решение по иска по чл. 19 ал. 3 ЗЗД замества договора, който страните е трябвало да сключат, срокът следва да се счита уговорен в полза на длъжника /купувача/, като неговата продължителност е приета от законодателя за разумна и достатъчна, за да може да изпълни; купувачът е следвало още преди да започне да тече така определения от закона и съда срок да има готовност да плати, без да изчаква да види дали определението по чл. 64 ГПК ще се обжалва или не. От горното съставът е направил заключение, че сочените от жалбоподателя обстоятелства, поставили го в невъзможност да изпълни, нямат обективен характер /какъвто биха имали обстоятелствата, които той не е предизвикал, не е могъл и не е бил длъжен да предвиди/. Наведените от длъжника доводи във връзка с цесионния договор, сключен между продавачите и трето лице, съдът е интерпретирал като възражение за забава на кредитора. За да заключи дали е налице такава /т. е. дали цесията е създала пречки за изпълнението/, съдът се е аргументирал с липсата на законови или договорни забрани, включително и препятствия, произтичащи от естеството на вземането, за прехвърлянето му от кредитора на друго лице, Посочил е, че промяната на кредитора не възпира длъжника от изпълнение и не го освобождава от отговорност, тъй като договорът за цесия поражда действие само между страните по него, а уведомяването по чл. 99 ал. 3 ЗЗД има за цел единствено да защити интересите на длъжника, който следва да бъде известен за това кому трябва да престира, за да изпълни валидно задължението си; публичните задължения на продавачите не са обективна причина, поради която купувачът да се поставя в невъзможност да изпълни или да създават риск за него; цедирането на вземането от своя страна не лишава купувача от възможността да се снабди с препис от решението по чл. 19 ал. 3 ЗЗД; с цесията продавачите не прехвърлят правото на собственост върху имота, поради което не съществува пречка той да го получи с изплащането на остатъка от продажната цена на имота на правоимащия кредитор.

Настоящият състав на ВКС, Второ търговско отделение намира, че не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Съгласно чл. 280 ал. 1 ГПК и възприетото с т. 1 от ТР №1/2010г. по тълк. д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС задължително тълкуване на разпоредбата, до разглеждане по същество от касационната инстанция се допускат въззивни съдебни решения, в които се съдържат обуславящи крайния постигнат с тях резултат разрешения на въпроси, които касаторът, обосноваващ искането си жалбата му да бъде допусната и разгледана от ВКС, следва да посочи и формулира конкретно, тъй като с тях се определят рамките, в които ВКС дължи да осъществи дейността си по селекция на касационните жалби. Съставът на касационната инстанция нито е длъжен, нито има правото да извежда правни въпроси от твърденията на касатора или от сочените от него факти и обстоятелства, с оглед спазването на принципа за диспозитивното начало, а непосочването на правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това.

В случая в първата част от приложеното към жалбата изложение касаторът се е задоволил с общо излагане на твърдения за противоречие на дадените от въззивния съд разрешения „относно задължението за излагане на мотиви“ и „относно значението на публичните задължения на продавача“ с практика на ВКС, без да формулира конкретни правни въпроси. Поради това общата предпоставка за допустимост не следва да се приеме за изпълнена, с оглед което настоящият състав не дължи произнасяне по сочения допълнителен критерий по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК.Отделно от това следва да бъде отбелязано и, че соченото от касатора в обосноваване наличието на хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК по отношение „значението на публичните задължения на продавача“ решение на ВКС /с което конкретният предварителен договор е обявен за окончателен/, по начало не може да бъде взето предвид като практика, съдържаща разрешение в противен смисъл, по аргумент от мотивите към т. 3 на ТР №1/2010г. по тълк. д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, доколкото то е постановено в рамките на същото съдебно производство.

Като осъществяващи общия критерий за допустимост следва да се приеме единствено поставеният във втората част на изложението по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК първи въпрос, тъй като същият е бил въведен в предмета на спора пред въззивната инстанция и е обусловил част от решаващите изводи на съда, който, за да даде отговор на направеното от въззивника възражение за забава на кредитора, е приел, че промяната на кредитора по вземането не възпира длъжника от изпълнение и не го освобождава от отговорност; публичните задължения на продавачите не са обективна пречка за изпълнението на задължението на купувача да плати и цедирането на вземането не лишава купувача от възможността да се снабди с препис от решението по чл. 19 ал. 3 ЗЗД. Вторият въпрос не е обуславящ, предвид това, че липсата на плащане на съществуващи публични задължения от страна на продавачите нито е била обсъждана и приемана от съда като факт, нито с такъв е обоснован негов извод, който да е предопределил изхода на спора. Във връзка с обуславящия въпрос касаторът се е позовал на допълнителната предпоставка за допустимост по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК,но не е обосновал наличието на визираната в тази разпоредба хипотеза, съобразно указанията, дадени с т. 4 от ТР №1/2010г. по тълк. д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Не е посочена съответната правна норма, чието тълкуване със създадена съдебна практика да е неточно или нуждаещо се от осъвременяване, за да би било произнасянето на настоящия състав по въпроса от значение за точното прилагане на закона, нито се твърди конкретна законова разпоредба да е непълна, неясна или противоречива, за да би допринесло разглеждането на въпроса за развитието на правото. Според служебно известната на настоящия състав непротиворечива съдебна практика по приложението на чл. 362 ал. 2 ГПК – решение №82/21.03.2012г. по гр. д.№844/11г. на Трето г. о. на ВКС, решение №194/25.02.2009г. по г. д.№6193/2007г. на Първо г. о. на ВКС и др., в производството по обезсилване на решение за обявяване на предварителен договор за окончателен, поради неизпълнение в срок на задължението на купувача да заплати остатъка от продажната цена, съдът преценява само дали в законоустановения срок е направено от него плащане на определената в решението сума и дали неизпълнението се дължи на извинителни причини, които не могат да му се вменят във вина, т. е. дали е била налице обективна невъзможност за изпълнение. От друга страна нормите на чл. 362 ал. 1 изр. 2 и чл. 364 ал. 2 ГПК /относими към поставения въпрос/ са ясни и не се нуждаят от тълкуване – прихващането, визирано в първата, е предвидено в полза на купувача само като една възможност за изпълнение, осуетяването на която с прехвърлянето на насрещното вземане, не е препятства, нито изключва изпълнението чрез другия възможен способ – плащане; възникването на правото на купувача да се снабди с препис от решението е последица от изпълнението на задължението за плащане, а не негова предпоставка; условие за предоставянето на препис от решението на купувача е да са заплатени данъците и таксите за конкретния имот /а не на всички публични задължения на продавачите, както цели да внуши касатора с твърдението му за големи по размер техни публични задължения/, което, в случай че бъде извършено от купувача, го суброгира в правата на държавата срещу продавачите /чл. 74 ЗЗД/.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение не може да бъде обосновано и в хипотезата на чл. 280 ал. 2 предл. 2 ГПК, доколкото не се констатират данни то да е вероятно недопустимо. Потестативното субективно право да иска обезсилване на решенето, с което предварителният договор за покупко-продажба на недвижимия имот е обявен за окончателен /съответстващо на правото да развали договора/ е на страната по договора, респ. – на страната в съдебното производство срещу която е постановено положителното съдебно решение по чл. 19 ал. 3 ЗЗД, а правният интерес от упражняването на това право е изрично предвиден от законодателя. Доколкото съдът следи служебно за наличието на такъв и в хода на производството до приключването му, възражението на касатора за отпадането му след подаването на молбата за обезсилване е допустимо, но неоснователно. Установено е, че договорът за цесия е сключен между ответниците и третото лице на 15.08.2018г. - след подаването на молбата от 24.08.2017г. на „Ориел“ЕООД и „Прима СД“ ЕООД за обезсилване решение №102/21.07.2017г. по т. д.№702/2016г. по описа на ВКС Второ т. о. и след постановяването на определението за възстановяване на срока за окончателното плащане на продажната цена на имота /21.05.2018г./, но преди влизането му в сила 11.09.2018г., от която дата е започнал да тече двуседмичният срок. Независимо, че вземането за цената е прехвърлено в хода на вече образуваното производство, за ответниците продължава да съществува правен интерес от обезсилването на постановеното срещу тях решение, доколкото същите остават страна както по материалното, така и по процесуалното правоотношение, тъй като с цесията се прехвърля единствено правото на вземане по договора, без да се променят страните по сделката по покупко-продажба на имота. Как би рефлектирало обезсилването върху съдбата на договора за цесия /предвид настъпващата с него невъзможност за събиране на вземането, поради отпадането на задължението за плащане/ е въпрос, който е ирелевантен за настоящото производство и касае единствено страните по цесионното правоотношение.

Изложеното дава основание на настоящия състав да постанови отказ за допускане на касационна проверка за допустимост и законосъобразност на атакуваното пред Върховен касационен съд въззивно решение.

Така мотивиран, Върховен касационен съд, Второ търговско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №526/21.05.2021г. по гр. д.№3310/2020 г. на Софийски апелативен съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:1.

2.