Производството е по чл. 288 от ГПК.

З.И Н., Й.И Н., С. И. Н., И. И. Н. чрез адвокат А. В. М. обжалват решение № 143 от 10.12.2019 г. по т. д. 299/19 г. на Апелативен съд – [населено място], с което са отхвърлени исковете им срещу застрахователя ЗД „Булинс“ АД, както и в частта, с която са осъдени да заплатят разноски. Излагат подробни съображения относно това, че по отношение на решението са налице отменителните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Подробно са изложили съображения относно наличието на предпоставки за уважаване на исковете. Излагат подробни съображения за това, че съдът следва да остави неприложима разпоредбата на § 96 от ПЗР на ЗИД КЗ, поради това, че противоречи на правото на ЕС, а именно чл. 1, пар. 2 от Втора директива 84/5, кодифицирана с Директива 2009/10.3/ЕО на ЕП и на Съвета от 16.9.2009 г.

Молят да се отмени решението и вместо него да се постанови друго, с което да се уважат исковете им до размер от 20 000 лв за всеки от тях. Претендират разноски.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК поставят следните правни въпроси:

1. Какви са критериите за изключителност на създадените емоционални и трайни връзки, които обуславят правото на обезщетяване по смисъла на ТР 1/2016 г - на ОСНГТК?

2. Какви са критериите за определяне на морални болки и страдания, надхвърлящи по интезитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка?

3. Какви са хипотезите за наличие или липса на изключителност на създадените емоционални и трайни връзки, които да обуславят правото на обезщетяване?

4. На каква база следва съдът да разграничава нормално присъщи и надхвърлящи тази нормалност отношения?

5. В каква степен спазването на принципа на чл. 52 от ЗЗД следва да кореспондира с изключителността на отношенията, които подлежат на обезщетяване при наличие на претърпени болки и страдания?

Обосновава приложението на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК като считат, че решението противоречи на решение № 372 от 14.01.2019 г. по т. д. 1199/15 г. ВКС, 2 ТО, решение № 124 от 28.10.2019 г. по т. д. 1427/17 г, ВКС, 2 ТО, както и решение № 143 от 10.12.2019 г. по т. д. 299/19 г.

А също така и допълнително основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, сочейки бланкетно, че произнасянето по поставените правни въпроси ще допринесе за точното приложение на закона и за развитието на правото.

Ответникът ЗД „Булинс“ АД оспорва касационната жалба. Подробно излага съображения относно приложението на чл. 52 от ЗЗД, така както е разяснено в задължителната практика на ВКС.

Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Касационната жалба е допустима, подадена срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване, от легитимирана да обжалва решението страна и в срока по чл. 283 от ГПК.

Въззивният съд е бил сезиран с въззивни жалби от касаторите в частта, с която не са уважени исковете им за разликите над 2 500 лв до напълно предявения размер от 50 000 лв, както и с въззивна жалба от ответника ЗД „Булинс“ АД в частта, с която са уважени исковете за сумите от по 2 500 лв за всеки от ищците.

Въззивният съд е приел, че предявените от физическите лица искове се основават на изложените от тях обстоятелства за наличието на изключителни, топли семейни отношения с техния починал брат при посоченото пътно-транспортно произшествие и на отговорността на ответника – застраховател, основана на сключения договор по риска „Гражданска отговорност“ на водачите на МПС.

Въззивният съд е приел, че е установено противоправното деяние на водача на лекия автомобил, застрахован при ответника от влязла в сила присъда, на основание чл. 300 от ГПК. Като водачът е признат за виновен в това, че на 30-ти август 2014 година, при управлението на лек автомобил Ауди, като не се е съобразил с пътните знаци и при движение с превишена скорост със стойност от 120 км/ч, при сигнализирана със знак В26 максимална скорост от 60 км/ч, е нарушил правилата за движение, а именно, чл. 6, т. 1 от ЗДвП и чл. 21, ал. 2 във връзка с ал. 1 от ЗДвП, поради което не е успял да спре своевременно и да предотврати настъпването на пътнотранспортно произшествие, вследствие на което е причинена по непредпазливост смъртта на брата на ищците. Приел е, че водачът на МПС „Форд“ би могъл да избегне настъпването на ПТП, а би спрял на знак „стоп“ преди да извърши маневрата за навлизане наляво, по пътя с предимство, а водачът на МПС „Ауди“, ако бил управлявал автомобила, спазвайки ограничението на скоростта от 60 км/ч в участъка на кръстовището и ако след възникване на опасността е запазил движението си направо в дясната лента на пътното платно, включително, без да намалява скоростта си на движение. Ако водачът на МПС „Ауди“ би възприел опасността от навлизащото МПС „Форд“ на 49 м, от мястото на удара, при което със скорост от 60 км/ч, равняваща се на 16, 6 м/сек и при запазване посоката на движение, удар не би настъпил. Със скоростта от 8, 6 м/сек МПС „Форд“ би изминало разстояние от точката на навлизане до мястото на удара 7 м за по-малко от секунда.

Така въззивният съд е приел, че е налице противоправно деяние. Приел е, че отговорността на водача на автомобила „Ауди“ С. Б., е била застрахована при ответника ЗД „Булинс“ АД.

По отношение на правото на обезщетение за вредите, които са причинени на ищците-физически лица, въззивният съд приема, че на основание § 22 от ПЗР на КЗ, приложима е разпоредбата на чл. 226, ал. 1от КЗ отм. Съгласно, която норма, право на обезщетение за неимуществени вреди може да получат лицата, които са претърпели неимуществени вреди от смъртта на пострадалото лице, за което застрахователят отговаря. С оглед събраните по делото доказателства, въззивният съд е приел, че от представените удостоверение за раждане и родствени връзки било установено, че пострадалият Н. И. Н. е роден брат на З.И Н., С.И Н. и еднокръвен брат на Й. И. Н. и И. И. Н..

С оглед показанията на свидетелите, въззивният съд е приел, че отношенията между пострадалия и неговите братя и сестри – ищци, делото са били обичайните за членовете на едно домакинство роднински отношения. Живели са задружно, като всеки според възможностите си и възрастта си е участвал в съвместния живот на семейството. Изпитвали са типичната за такова съжителство и роднинска връзка привързаност и взаимност, вследствие, на което след смъртта на починалия ищците са изпитали силни душевни страдания, характеризиращи се като адекватни за претърпяната трагедия в живота им емоционално разстройство, съпътстващо преживяването на загуба. Вследствие на травматичните психични преживявания всеки от тях е претърпял в различна степен депресивна промяна на настроението, като най-малкият от тях, който все още е непълнолетен, се затворил в себе си и проявявал агресивно поведение в училище, каквото според свидетелите не е имал преди трагичния инцидент, довел до смъртта на неговия брат. Особено страдание изпитвала ищцата Й., която е родена на същата дата – 16 март, на която е роден и загиналият в пътнотранспортно произшествие нейн брат, заради което след смъртта му тя не празнувала рождения си ден. А също така и най-малкият, непълнолетен брат И..

Въззивният съдия приема, че братята и сестрите са посочени в чл. 2, § 1, б. „а“, подточка „ii“ на Д. 2012/29/ЕС като лица от кръга на близките, които търпят вреди от престъпления, но съобразно предвидената в чл. 2, § 2, буква а възможност, с указанията на тълкувателното решение, възпроизведени и в чл. 493а, ал. 4 на действащия сега КЗ, броят на членовете на семейството, които могат да се ползват от установените в нея права е ограничен, като е придаден приоритет при упражняването на тези права само на членовете на семейството посочени в ППВС № 4/61 г. и ППВС № 5/69 г. на Пленума на ВС, съответно - в чл. 493а, ал. 3 КЗ. Качеството на лицата, които като увредени по смисъла на чл. 226, ал. 1 от КЗ отм. и при действието на тази разпоредба имали право да претендират пряко от застрахователя обезщетение, не се изключвали априори от датата на постановяване на задължителната съдебна практика, а било поставено в зависимост от доказването по делото на предпоставките посочени в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018 г. на ВКС по т. д. № 1/2016 г., ОСНГТК. Съгласно него, извън лицата, посочени в ППВС № 4 от 25.V.1961 г. и ППВС № 5 от 24. ХI.1969 г. на Пленума на Върховния съд, материалната легитимация на други лица – близки на пострадалия, следва само по изключение - когато е била създадена трайна и дълбока емоционална връзка с починалия, заради която лицето търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретeн случай е справедливо да бъдат обезщетени. Съгласно тълкувателното решение 1/2016 на ОСНГТК на ВКС, извън кръга на лицата посочени в ППВС № 4/61 г. и ППВС№ 5/69 г. на Пленума на ВС преценката за справедливост по отношение на правото да се получи обезщетение е обусловена от наличието на доказателства за претърпени морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка. Следвало да е доказано създаването на емоционалната и трайна връзка, която да е породена от специфичен характер на взаимоотношенията, следващи от конкретни обстоятелства извън тези, които обичайно съпътстват съвместния живот на членовете на семейството. В случая наличието на топли и сърдечни отношения между ищците и техния брат приживе, установявали настъпването на преживявания, които изразяват настъпилите болки и страдания. Но без да омаловажава интензитета на моралните болки и страдания, които са претърпели с оглед на травмиращия характер на събитието и преживяването за загубата и за съдбовна несправедливост в техния живот, съдът е приел, че в случая не се установява визираната в тълкувателното решение изключителност на създадените емоционални и трайни връзки, които да обуславят правото на обезщетяване по смисъла на цитираното тълкувателно решение.

Съвместното съжителство между ищците и техния брат, според данните в показанията на свидетелите се дължи на обичайната за възрастта на всеки от тях психична и материална обвързаност със създаденото от техните родители семейство. Две от сестрите на пострадалия, били заживели извън дома, в който са отраснали и в съответствие с нормалното психосоциално развитие за възрастта си, са създали свои семейства. Взаимоотношенията и емоционалната връзка между тях били се реализирали в пространствено, социално и времево отношение чрез дистанционно общуване, с типичния за родствената им връзка интензитет и проява на взаимопомощ при нужда. Й. била продължила да живее при своите родители, както и пострадалият - заедно със семейството си, но нямало данни така продължилото съжителство да се дължи на създадените и емоционални връзки с неговите брат и сестри. С изключение на съвпадението в датите на раждане на пострадалия на ищцата Й. свързания с това общ празник, наред с родствената връзка по делото нямало данни за други обстоятелства, които да са породили близостта между тях. Не се отличавала с някаква особеност или изключителност и жеста на подаръците, които е получавал от своя по-голям брат ищецът И., Последният, предвид своите възраст и пол и типичния за тях интензитет на развитие и емоционални преживявания бил претърпял в най-сериозно степен травмиращия характер на трагичното събитие, но както за него така и за останалите ищци - сестри на пострадалия, по делото не били събрани данни за случки, събития, общи интереси и преживявания, които да налагат извод за създадени в по-голяма дълбочина емоционални връзки между тях, извън обичайните за този вид родствени връзки.

С оглед факта, че ищците са извън кръга на лицата, посочени в ППВС № 4/61 г. и ППВС № 5/69 г. и за тях не било налице предвиденото в Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018 г. на ВКС по т. д. № 1/2016 г., ОСНГТК, изключение, обуславящо за тях материална легитимация да получат обезщетение за претърпените неимуществени вреди от причинената смърт на техния близък, с оглед на емоционалната връзка с него, която е типична и обичайна за родствените отношения между тях, въззивният съд е намерил, че исковете са неоснователни. Така не се е произнесъл и по останалите възражения на ответниците.

Допускането на касационно обжалване се извършва само на основанията, предвидени от законодателя в нормата на чл. 280 от ГПК. Съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 1 и 2 от ГПК, следва да се допусне касационно обжалване служебно, когато е налице вероятност решението да е нищожно или вероятност решението да е недопустимо. В случая не са налице така предвидените основания според извършената служебна проверка и не следва да се допуска с оглед на същите касационно обжалване. Следователно съгласно чл. 280, ал. 1 и чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК касаторите следва да обосноват правен въпрос или посочат основание за допускане касационно обжалване, съобразно посочените норми.

В случая касаторът е посочил правни въпроси, за които следва да се посочи дали съставляват общо основание за допускане касационно обжалване, твърдейки разрешаването им в противоречие с трайна практика на ВКС, основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Излага съображения за наличието на допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

Посочените първи, втори, трети и четвърти правни въпроси, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, се свеждат до предпоставките за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди на материалноправно легитимирани лица от смъртта на техен близък. В случая чрез посочване, че ищците не са материалноправно легитимирани да получат обезщетение, въззивният съд е отговорил на включения в предмета на делото правен въпрос, разрешил е същия е формирал изхода на спора чрез отхвърляне на иска. Въпросът за това какви са условията, предвидени в хипотезата на правната норма, за да се приеме, че е приложима и че лицата са обвързани от предвидения в тази норма резултат, е безспорно разрешен. Нормата на чл. 52 от ЗЗД изисква определяне на обезщетение по справедливост, като това основание включва и всички критерии, които трябва да са налице, за да се определи кои лица имат право на обезщетение при смърт на техен близък. Даденото разрешение от въззивния съд, не е станало в противоречие със задължителната и изградената практика на ВКС, изразена в Тълкувателно решение 1/ 21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС по тълк. д. 1/2016 г., както и практиката, изразена в решение 92/17.11.2020 г. по т. д. 1275/19 г. ВКС, 2 ТО и решение № 372 от 14.1.2019 г. по т. д. 1199/19 г. ВКС, 2 ТО. Съгласно така формираната практика, съгласно която материално-правно легитимирани да получат обезщетение на основание чл. 52 от ЗЗД, извън лицата, за които е признато с ППВС 4/61 и ППВ5/69 г., са по изключение лица, които са били близки на починалия, приживе са създали трайни, дълбоко емоционални връзки с починалия и от загубата му търпят продължителни болки и страдания, които е справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетение се присъжда за доказана особено близка връзка с починалия и действително причинените от смъртта му вреди. Съгласно посочените решения, формиращи константна практика на ВКС, обезщетение за неимуществени вреди се присъжда при доказано близка връзка между претендиращия и починалото лице, и доказани претърпени неимуществени вреди. Разяснено е, че близка привързаност може да съществува между починалия и неговите братя и сестри, баби/дядовци и внуци. Традиционно в българското общество тези връзки се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост. Но поради специфични обстоятелства тези традиционни отношения стават изключителни, тогава смъртта на единия от родствениците, може да причини на другия морални болки и страдания, надхвърлящи нормално присъщите за съответната родствена връзка. Присъждането на обезщетение в този случай е само по изключение, когато е установено, че лицата имат не само формално родство, не само привързаност и близост, но когато специфични житейски ситуации са преформулирали традиционната връзка. Примерно изброяване може да бъде отглеждане на деца от баба и дядо поради смърт или живот в чужбина на родителите, или настаняване след развод на родителите на децата при бабата и дядото, съвместно съжителство на децата, братя и сестри сами, поради продължително отсъствие на родителите, т. е. създаване фактически на една родствена връзка, заместваща отношенията с родител. Но не и нормално протичащите отношения на родствена близост. Съгласно разясненията в посоченото тълкувателно решение особено близката родствена връзка следва да се докаже от претендиращия, наред с доказване на претърпените неимуществени вреди.

В разглеждания случай, макар и въззивният съд да е разрешил поставените правни въпроси, то неговото разрешение не е в противоречие със задължителната и трайна практика на ВКС в посочените решения. Въззивният съд е обсъдили доказателствата и е приел за недоказана материалноправната легитимация на ищците, предвид установените родствени отношения, традиционни за българското семейство на взаимопомощ, грижа, обич и съпричастност и липсата на други отношения, позволяващи преценка, че на ищците се дължат неимуществени вреди. Правилната преценка на доказателствата е извън предмета на разглеждане в производството по чл. 288 от ГПК, така както е разяснено в т. 1 от Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк. д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.

Цитираните решения от касаторите са съобразени от въззивния съд в настоящия случай и липсва разрешение в противоречие с изводите на ВКС в тях. Поради това не е налице общо основание за допускане касационно обжалване.

По отношение на посоченото допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че не е налице, доколкото има формирала задължителна и трайна практика на ВКС. Касаторът не е обосновал приложението на чл. 280, ал. 1 т. 3 от ГПК, изискващо обосноваване на необходимостта от тълкуване, когато нормата е непълна, неясна или противоречива по съдържание, приложението, на която е обусловило изводите на въззивния съд и поради това е налице соченото основание за точното приложение на закона и за развитието на правото. Касаторът не е установил противоречива съдебна практика или постоянна практика, която се нуждае от преодоляване като неправилна или на осъвременяване поради промяна в законодателството или обществените условия.

По отношение на петия поставен въпрос е въпрос относно приложението на нормата на чл. 52 от ЗЗД и конкретно предвиденото в него основание за определяне на неимуществените вреди по справедливост при определяне на материалната легитимация на претендиращите обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техен близък. Така формулираният правен въпрос съставлява общо основание за допускане касационно обжалване, доколкото правото на неимуществени вреди винаги се определя по справедливост. Както е посочено и в мотивите на Тълкувателно решение 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, критерий за определяне материалноправно легитимираните да получат обезщетение за неимуществени вреди е справедливостта, не като общо, абстрактно понятие, а като обективно съществуващи обстоятелства, които подлежат на конкретна преценка от съда. В мотивите на посоченото тълкувателно решение е прието, че справедливо е да получат обезщетение и други лица, извън тези, за които вече с посочените П. В. съд, но след като съдът съобрази, че следва да е доказана трайна и дълбока емоционална връзка между претендиращия и пострадалото лице и действително са настъпили сериозни морални болки и страдания. Такава близка човешка връзка предполага оправдани очаквания за взаимна грижа и помощ, за емоционална подкрепа и доверие в степен, която е извън традиционните отношения за този тип родствени връзки. Тогава е справедливо да се обезщети лицето за претърпените неимуществени вреди.

В случая така формулираният правен въпрос, макар и да съставлява общо основание за допускане касационно обжалване, не следва да формира такова, тъй като не е налице допълнително предвиденото от законодателя основание – противоречие с практиката на ВС и ВКС, така както са разяснени по-горе. Наличието на последната изключва приложението на чл. 280, ал. 1 т. 3 от ГПК.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение

ОПРЕДЕЛИ

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 143 от 10.12.2019 г. по т. д. 299/19 г. на Апелативен съд – Бупгас.

Определението не може да се обжалва.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: