Производството е по реда на чл. 145 и сл. във връзка с чл. 132, ал. 2, т. 2 АПК.
Образувано е по жалба на И. С. Г., К. С. Н. и двете от гр. П. и на Р. Г. Б. от гр. Х., против заповед № РД-46-709 от 29.12.2010 г., постановена от министъра на земеделието и храните в частта й по заявление № 94-835 от 13.02.2008 г. С обжалваната част от заповедта на министъра е отказано правото на обезщетение по чл. 10в, ал. 1, т. 2 ЗСПЗЗ.
В жалбата се съдържа оплакване за неправилност на заповедта в обжалваната й част, като се твърди че тя е издадена при допуснато съществено нарушение на административнопроизводствените правила, в противоречие с материалния закон и неговата цел.Твърди се освен това, че позоваването в заповедта на § 66 от ПЗР на ПМС № 456 от 11..12.1997 г. за изменение и допълнение на ППЗСПЗЗ е незаконосъобразно, поради противоречието на този текст с чл. 10в, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ЗСПЗЗ. На следващо място се твърди, че неправилно министърът на земеделието и храните се позовава само на т. 2 от чл. 10в, ал. 1 ЗСПЗЗ, без да се позовава и на т. 1 от същия член. Твърди се, че изискването въведено с т. 1 представлява отрицателна материалноправна предпоставка, чието доказване е в тежест на административния орган. На последно място се твърди, че всички изисквания на закона са спазени, поради което се моли обжалваната част от заповедта да се отмени и вместо нея се постанови решение, с което да се признае, че молителите имат право на обезщетение.
Ответната страна – министърът на земеделието и храните, чрез процесуалния си представител, оспорва жалбата. Твърди, че тя е неоснователна, като излага подробни съображения в представените писмени бележки.
Настоящият състав на Върховният административен съд, четвърто отделение намира жалбата за процесуално допустима, като подадена от надлежни страни, при условията на субективно съединяване и в срока по чл. 149, ал. 1 АПК. Разгледана по същество жалбата е неоснователна, по следните съображения:
С молба регистрирана с вх. № 94-835 от 13.02.2008 г., жалбоподателите в настоящото производство, в качеството си на наследници на К. К. И., са поискали от министъра на земеделието и храните да им бъде признато правото на обезщетение за земите на наследодателя им, останали в с. Д. Х., Дедеагачко и послужили за погасяване на държавен дълг съгласно Спогодбата за уреждане на висящите финансови въпроси и развитие на икономическото сътрудничество между Н. Р. Б. и К. Г. (ДВ, бр. 87 от 1964 г.) Към молбата си са приложили. молба за ликвидиране от изселен бежанец, свидетелство за етническо малцинство за изселен бежанец, оценка № 769 по досие № 9863 на Подкомисията в Гърция за установяване на правата на собственост и предаване на собствеността с дата 1.01.1925 г., оценка и ликвидиране на собствеността по ликвидационен № G 10507, по досие № 9863/10623 и дата на ликвидация 9.04.1928 г., други документи по чл. 19а, ал. 2 ППЗСПЗЗ и удостоверения за наследници. Всичките документи по чл. 19а, ал. 2 са заверени на гърба от Централния държавен архив и са в опис № 1 от архивен фонд 719.
В изпълнение на чл. 19а, ал. 3 ППЗСПЗЗ министърът на земеделието и горите е назначил комисия, която е разгледала подадените молби, а работата си е отразила в протокол № 103 на проведените заседания на 1 и 2 септември 2010 г. По молбата на наследниците на К. И. комисията е дала становище за включване на молбата в заповедта за отказ. Министърът на земеделието и храните е издал обща заповед по разгледаните молби от комисията, като въз основа на описаните фактически и правни основания е отказал правото на обезщетение на основание чл. 10в, ал. 1, т. 2 ЗСПЗЗ. В мотивите на отказа се е позовал на § 66 ПЗР към ПМС № 456 от 11.12.1997 г. за изменение и допълнение на ППЗСПЗЗ, което определя кръга от лицата имащи право на обезщетение. Според нормата това са лицата, чиито имоти са посочени като неликвидирани имоти по опис № 12 на архивен фонд 719к „Българо-гръцка смесена комисия по спогодбата „Моллов-Кафандарис” на Централния държавен архив. Заверката на документите не попада в съответния опис на архивния фонд, поради което бежанците, описани в заповедта са преценени че не са лица по смисъла на чл. 19а, ал. 2, т. 2 ППЗСПЗЗ във връзка с § 66 ПЗР на ППЗСПЗЗ и техните наследници нямат право на обезщетение на основание чл. 10в, ал. 1, т. 2 ЗСПЗЗ.
Така постановената заповед е законосъобразна, издадена от компетентен орган, в писмена форма, с посочване на фактическите и правни основания, послужили за издаването й, при спазване на административнопроизводствените правила и в съответствие с целта на закона.
Неоснователен е доводът в жалбата, че административният орган е определил незаконосъобразно кръга от лицата, имащи право на обезщетение, като се е позовал на § 66 ПЗР на ППЗСПЗЗ. Кръгът от лицата е определен от законодателя, а не от административния орган. Последният само прилага закона, съпоставяйки представените писмени доказателства с изискванията на чл. 19а, ал. 2 ППЗСПЗЗ.
За да бъде признато правото на обезщетение на основание чл. 10в, ал. 1, т. 2 и 3 ЗСПЗЗ е необходимо освен представянето на изброените доказателства по чл. 19а ППЗСПЗЗ, но и изпълнението на нормата на § 66 ПЗР на ППЗСПЗЗ.
Нормата на § 66 ПЗР на ППЗСПЗЗ изисква наличие на четири кумулативно дадени предпоставки. Първата от тях е документите на бежанеца да са със заверка на архивен фонд 714к “Българо-гръцка смесена комисия по спогодбата “Моллов-Кафандарис” на Централния държавен архив, и да са в опис 12, който сочи на неликвидирани имоти. Представените доказателства по делото са под друг опис, в друг архивен фонд и доказват извършването на опис, оценка и ликвидиране на имотите на бежанеца К. И. – лист 43 и 49 от делото. Следователно наследниците му нямат право на обезщетение за имотите на наследодателя им, които са били оценени и ликвидирани, като за тях наследодателят е получил и обезщетение.
Неоснователен е и следващият довод, за противоречие на § 66 ПЗР на ППЗСПЗЗ с чл. 10в, ал. 1 ЗСПЗЗЗ. По този въпрос има постановено решение № 9175 от 9.11.2004 г. на петчленен състав на Върховния административен съд, с което е отхвърлена подадена жалба със същото твърдение за противоречието на § 66 с чл. 10в ЗСПЗЗ.
Доводът за незаконосъобразност на заповедта поради позоваването само на т. 2 от чл. 10в, ал. 1, но не и на т. 1 от същия член е също неоснователен. Възможността да се иска признаване на правото на обезщетение по т. 1 е отпаднала отдавна. Крайният срок е бил 31.10.1999 г. С изм. и доп. на ЗСПЗЗ, обн. в ДВ, бр. 13 от 9.02.2007 г. с § 27 от ПЗР е дадена възможност на лицата по чл. 10в, ал. 1, т. 2 и 3 да подадат заявление в Министерството на земеделието и храните в срок от една година от влизането в сила на изменението на закона. Този срок изтича на 13.08.2008 г. – датата, на която е подадено заявлението на наследниците на бежанеца К. И.. Към същия срок препраща и чл. 19а, ал. 1 ППЗСПЗЗ. Поради това и министърът няма законова възможност да се произнася по подадена молба на основание т. 1, в противен случай заповедта му би била недопустима.
По изложените съображения при издаването на заповедта в обжалваната й част министърът на земеделието и храните не е допуснал твърдяните в жалбата нарушения, поради което тя като неоснователна и недоказана ще следва да се отхвърли.
Водим от горното и на основание чл. 172, ал. 2, предложение последно АПК настоящият състав на Върховният административен съд, четвърто отделение РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ жалбата на И. С. Г. и К. С. Н. и двете от гр. П., ул. „Копривките” № 19, ап. 1 и на Р. Г. Б. от гр. Х., ул. „Македония” № 120 против заповед № РД-46-709 от 29.12.2010 г., постановена от министъра на земеделието и храните в частта й по заявление № 94-835 от 13.02.2008 г.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с касационна жалба пред 5-членен състав на Върховният административен съд в 14-дневен срок от съобщаването му. Вярно с оригинала, ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/ Н. Д. секретар: ЧЛЕНОВЕ: /п/ Г. К./п/ Д. А. Н.Д.