Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 1498 от 13.12.2019 г. по в. гр. д. № 2522/2019 г. на Пловдивския окръжен съд е обезсилено решение № 3424/24.08.2019 г. по гр. д.№ 14238/2017 г. на Пловдивския районен съд и е върнато делото на първата инстанция за разглеждане на действително предявения иск от друг състав. С решението на Пловдивския районен съд е бил отхвърлен като неоснователен искът по чл. 109 ЗС, предявен от Н. С., в качеството на управител на Етажна собственост на жилищна сграда №1, с адрес [населено място], [улица], против Р. Н. И. и С. К. И. относно преустановяване на действия на ответниците, с които пречат на ищците да упражняват правото си на собственост върху площ от 4, 5 кв. м., принадлежаща към общите части в северозападния коридор на избения етаж на сградата на [улица], като бъдат задължени ответниците да премахнат незаконно поставената в коридора стена и врата, както и незаконно изградената в горепосочената площ тоалетна. Въззивният съд е посочил, че съгласно чл. 269 ГПК дължи служебно произнасяне по валидността на първоинстанционното решение и допустимостта му в обжалваната част. В тази връзка е приел, че първоинстанционният съд се е произнесъл по непредявен иск. Както вече било констатирано в определение № 2239 от 31.10.2019 г. по в. гр. д. № 2522/2019 г. на ПОС, исковата молба, с която съдът е сезиран, е била нередовна поради противоречие между обстоятелствената част и формулирания петитум. В обстоятелствената част на исковата молба, подадена от ОС на ЕС, били изложени факти за влязло в сила решение на Общото събрание на ЕС, с което ответниците И. били задължени да премахнат съществуващото помещение и да възстановят общата част. Твърди се, че те не са изпълнили това решение на ОС. Формираният петитум обаче бил такъв за иск по чл. 109 от ЗС – осъждане на ответниците да премахнат спорното помещение. Първоинстанционният съд не бил констатирал това противоречие и разгледал иска като такъв по чл. 109 от ЗС. В същото време дори не е установил какъв е интересът на Етажната собственост от негаторен иск, след като самата тя не е носител на правото на собственост. Тези недостатъци на исковата молба били указани на ищците, жалбоподатели във въззивното производство, и с молба от 14.11.2019 г. те посочили, че искането към съда е за осъждане на ответниците Р. И. и С. И. да изпълнят решение от 09.04.2017г. на ОС на ЕС на сграда №1, в [населено място], [улица], в частта, в която са задължени да премахнат преградната стена на спорното помещение в избения етаж. С оглед това уточнение въззивният съд е дал правна квалификация на иска като такъв по чл. 38 от ЗУЕС и е разпределил доказателствената тежест.

Приел е, че при това положение въззивната инстанция не може да упражни контрол за законосъобразност на постановеното първоинстанционно решение, тъй като в него е разглеждан друг предмет – правото на собственост на ищците и неоснователното въздействие от страна на ответниците, с което те смущават това право на собственост. Предметът на предявения иск бил различен – взето ли е процесното решение от ОС на ЕС, влязло ли е в сила, може ли ОС на ЕС да взема решения за защита правото на собственост на отделните етажни собственици, включително и върху общите части и само при евентуално положителен отговор на тези въпроси – дали по същество решението е изпълнимо, т. е. дали процесното помещение е част от индивидуалната собственост на ответниците или е обща част.

Посочено е, че съгласно ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и установената въз основа на същото съдебна практика /решение № 115 от 13.06.2014 г. по гр. д. № 5642/2013 г., трето гражданско отделение на ВКС, решение № 154 от 06.06.2014 г. по в. т.д.№ 72/2014г. на ВАпС/, постановеното решение е недопустимо тогава, когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран – разгледал е факти и обстоятелства, на които страната не се е позовала, при което е разгледал иск на непредявено основание. Правната квалификация на иска е свързана с допустимостта на постановеното по него решение само когато е нарушен принципът на диспозитивното начало в гражданския процес, когато съдът се е произнесъл извън определения от страните по спора предмет и обхвата на търсената защита.

С тези съображения въззивният съд е приел, че първоинстанционният съд се е произнесъл по непредявен иск, като не е разгледал релевантните факти и обстоятелства по действително предявения иск, поради което постановеното решение е недопустимо и следва да бъде обезсилено, а делото върнато на първоинстанционния съд, за да бъде разгледано от друг състав.

Срещу въззивното решение е подадена касационна жалба от С. К. И. и Р. Н. И.. Според жалбоподателите решението на Пловдивския окръжен съд е неправилно, необосновано, постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси:

1. При въззивното обжалване, с оглед действащата процесуална уредба на ГПК, втората инстанция като решаващ по същество на делото съд ли действа, или действа като контролноотменителен и проверяващ правораздавателен съд?

2. Какви са правомощията на въззивния съд, когато установи, че дадената от първата инстанция правна квалификация е неправилна, след като не е сезиран с конкретно оплакване по това обстоятелство във въззивната жалба, като в този случай недопустимо или неправилно е решението на първоинстанционния съд, както и следва ли въззивният съд да реши делото по същество, след като той е дал нова правна квалификация в свое определение и е разпределил доказателствената тежест на страните във въззивна инстанция, или следва да върне делото за ново разглеждане от друг състав на първата инстанция?

По този въпрос въззивното решение влизало в противоречие с т. 1 и 2 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 144 от 22.11.2013 г. по т. д. № 406/2012 г. на ВКС, I-во т. о., решение № 45 от 20.04.2010 г. по т. д. № 516/2009 г. на ВКС, II-ро т. о.; решение № 226 от 03.08.2011 г. по гр. д. № 1417/2011 г. на ВКС, III-то г. о.; решение № 329 от 20.12.2011 г. по гр. д. № 1789/2010 г. на ВКС, III-то г. о.; решение № 138 от 23.05.2011 г. по гр. д. № 1127/2010 г. на ВКС, IV-то г. о.; решение № 375 от 26.10.2011 г. по гр. д. № 931/2009 г. на ВКС, IV-то г. о., решение № 673 от 29.09.2009 г. по гр. д. № 2868/2008 г. на ВКС, III-то г. о., решение № 439 от 23.07.2010 г. по гр. д. № 476/2009 г. на ВКС, IV-то г. о., решение № 398 от 25.05.2010 г. по гр. д. № 738/2009 г. на ВКС, IV-то г. о., решение № 45 от 20.04.2010 г. по т. д. № 516/2009 г. на ВКС, II-ро т. о., решение № 75 от 28.05.2010 г. по т. д. № 923/2009 г. на ВКС, II-ро т. о.

Касаторите са се позовали и на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на решението.

Ответникът в производството Етажна собственост на жилищна сграда № 1 в [населено място], [улица], оспорва жалбата. Твърди, че въззивното решение не подлежи на касационно обжалване, тъй като не се касае за решение, постановено по иск за собственост или друго вещно право върху недвижим имот, а за решение по иск по чл. 38 ЗУЕС – за осъждане на ответниците да изпълнят решение на общото събрание на Етажната собственост. Счита, че не са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Излага доводи за неоснователност на жалбата по същество.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване, съгласно приетото в т. 3 на ТР № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС, която не е изгубила значение и при действащия ГПК отм. г.

Първият от поставените въпроси не е обуславящ по смисъла на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС и по него не може да се допусне касационно обжалване. Съществуват хипотези, при които въззивният съд може да обезсили първоинстанционно решение и да върне делото на първата инстанция за ново разглеждане на предявения иск. Такава е например хипотезата, разгледана в т. 5 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС – когато исковата молба е нередовна поради противоречие между обстоятелствена част, в която се излагат твърдения, сочещи на правен интерес да се търси защита срещу определено лице, и петитум, насочен срещу друго лице. В този случай както касационният съд може да обесили въззивното решение, така и въззивният съд – да обезсили първоинстанционното /виж мотивите на тълкувателното решение/, като делото и в двата случая се връща за ново разглеждане на първата инстанция. Този начин на процедиране не отнема характеристиката на въззивния съд като съд по съществото на правния спор и не го превръща в контролноотменителна инстанция.

Вторият въпрос отговаря на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, но следва да бъде уточнен съобразно приетото в т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС и според спецификата на настоящото дело. Въпросът се състои в това какви са правомощията на въззивния съд, когато установи, че е налице нередовност на исковата молба поради противоречие между обстоятелствената част и петитума, като в този случай недопустимо или неправилно е решението на първоинстанционния съд, както и следва ли в този случай въззивният съд да реши делото по същество, ако даде нова правна квалификация и разпредели доказателствената тежест на страните във въззивна инстанция, или следва да върне делото за ново разглеждане от друг състав на първата инстанция. Зададен по този начин, въпросът се свързва с действията на въззивния съд по настоящото дело, който е приел, че е налице нередовна искова молба поради противоречие между петитум и обстоятелствена част и след даване на съответни указания и внасяне на молба за уточнение от ищеца е обезсилил първоинстанционното решение и е върнал делото за ново разглеждане от първата инстанция. По този въпрос е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване поради противоречие между действията на въззивния съд и приетото в т. 5 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 4 на ТР № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1498 от 13.12.2019 г. по в. гр. д. № 2522/2019 г. на Пловдивския окръжен съд.

УКАЗВА на жалбоподателите в едноседмичен срок от съобщението да внесат по сметка на ВКС държавна такса в размер на 40 лв. и в същия срок да представят по делото доказателства за внасяне на таксата, в противен случай жалбата ще бъде върната.

Делото да се докладва за насрочване след представяне на доказателства за внесена държавна такса.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: