Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационната жалба на Национална здравноосигурителна каса ( НЗОК), със седалище [населено място] против въззивно решение на Софийски апелативен съд № 1303 от 03.06.2019 г., по т. д.№ 1163/2019 г., в частта, с която след отмяна на първоинстанционното решение на Софийски градски съд № 139 от 22. 01.2019 г., по т. д.№ 3092/2017 г., са уважени предявените от МБАЛ „ЛЮЛИН” ЕАД, [населено място] срещу настоящия касатор, като ответник, обективно съединени искове по чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 59, ал. 1 ЗЗО за сумата 381 217 лв. - неизплатена стойност за оказана в периода м. април 2015 г. –м. ноември 2015 г. болнична медицинска помощ над договорения по индивидуален договор № 22 -3311 от 23. 02. 2012 г., ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от 09. 11. 2017 г. до окончателното й изплащане и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 69 377 лева, обезщетение за забавено плащане на дължимото договорно възнаграждение за периода 22.01.2016 г. – 09.11.2017 г., като в тежест на касатора е възложена и отговорността за деловодните разноски за двете инстанции, възлизащи общо на сумата 42 845 лева.

С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.

Основно касаторът възразява срещу законосъобразността на извода на въззивния съд, че лимитите, уговорени с процесния договор се явяват в противоречие с признатите от закона и Конституцията права на здравноосигурените лица да получат безплатна медицинска помощ срещу задължителните си здравноосигурителни вноски. Счита, този извод на въззивната инстанция за относим към качеството на предоставените медицински услуги, спазване на установените медицински стандарти и обема на дейности, включени в клиничните пътеки, за които процесният индивидуален договор е сключен, но не и за правото на безплатно медицинско обслужване на пациентите, което не е безусловно и неограничено, освен при спешност. Именно поради това и определеният в ЗЗО ред е следвало да бъде изцяло спазен от ищеца. Според застъпената от ответника теза това означава подаване от болничното заведение на заявление до СЗОК за увеличаване на стойностите по Приложение № 2, актуализирано със съответните анекси, в срока за отчитане на отчетните документи, каквото в случая отсъства, заедно с формирана листа на чакащите, съгласно чл. 22 от Наредба за осъществяване правото на достъп до медицинска помощ, каквато също не е налице преди образуване на настоящето исково производство.

Оспорен, като лишен от основание в доказателствения материал по делото и затова хипотетичен, е и изводът на въззивния съд, че ограничаване на конституционното право на достъп до своевременна и качествена медицинска помощ в лечебното заведение избрано от осигурените лица се дължи на неправилни управленски решения от страна на централното управление на НЗОК, или на директорите на РЗОК, изразяващи се в недооценяване на определени факти – невярно отчитане равнището на потребление, спецификата в дейността, движението на пациентите, неточни прогнози и несъобразяване с конкретни икономически фактори, които влияят на ценообразуването в сферата на здравеопазването.

В депозирано към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по отношение на обусловилия изхода на делото въпрос на материалното право: „Представлява ли въвеждането на лимити за лечебното заведение, ограничение на гарантирания от Конституцията свободен достъп на осигурените лица до медицинска помощ и до свободен избор на изпълнител на медицинска помощ?”. За илюстрация на твърдяното противоречие с практиката на Конституционния съд на Р. Б по приложението на чл. 52, ал. 1 от Конституцията, са цитирани: решение № 2 от 22.02.2007г., по к. д.№ 12/2006 г. и решение № 8 от 28.06.2016 г., по к. д.№ 9/2015 г.

Поддържаната очевидната неправилност на въззивния съдебен акт - самостоятелно селективно основание за достъп до касация по см. на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, е аргументирана с липсата на даден от въззивния съд отговор на основания спорен въпрос в процеса, свързан с правото на ищцовото лечебно заведение да претендира заплащане на исковата сума за неизплатена над лимитна дейност за периода месец април - месец ноември 2015 г., когато не са спазени изискванията на чл. 8, ал. 1 и ал. 2 от „Правила за условията и реда за определяне и изменение на стойностите по чл. 4, ал. 1, т. 1 и т. 2 и за използване на средствата от резерва по чл. 1, ал. 2, ред 1.4 от Закон за бюджета на Националната здравноосигурителна каса за 2015 г.” и на чл. 21, ал. 4 от Приложение № 2Б от ПМС № 57 от 16.03.2015 г. на МС.

С оглед твърдяното произнасяне от страна на въззивния съд по непредявен иск, в нарушение на чл. 266, ал. 1 ГПК, жалбоподателят фактически въвежда и основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК.

Ответникът по касационната жалба в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК възразява по искането за достъп до касация поради отсъствие на сочените селективни основания, като излага подробни писмени съображения за всяко едно от тях. При условията на евентуалност оспорва и основателността на поддържаните касационни основания.

Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените от страните доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира:

Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на факултативен касационен контрол въззивен съдебен акт и е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение, с което предявените обективно кумулативно съединени осъдителни искове на МБАЛ „ЛЮЛИН” ЕАД, [населено място] с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 59, ал. 1 ЗЗО и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, са уважени до размера на присъдените суми Софийски апелативен съд, след самостоятелна преценка на доказателствения материал по делото, доводите и възраженията на страните, е приел за установено от фактическа страна, че ищцовото ЕАД и ответното ЮЛ са валидно обвързани от договор за оказване болнична помощ по клинични пътеки № 22-3311 от 23.02.15 г., сключен на основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗО (ЗАКОН ЗА ЗДРАВНОТО ОСИГУРЯВАНЕ) (ЗЗО) и Националния рамков договор за медицинските дейности, договорен между НЗОК и Български лекарски съюз за 2015 г..По силата на същия ищецът, в качеството си на изпълнител, се е задължил да оказва на здравноосигурените лица, на здравнонеосигурените лица по § 2, ал. 1 ЗБНЗОК за 2015 г.(отм.) и на лицата по § 7, ал. 1 от ЗБНЗОК за 2015 г. (отм.) болнична медицинска помощ по клинични пътеки от приложение № 5 към член единствен от Наредбата от 24.11.2004 г. за определяне на основния пакет от здравни дейности.

В. Национална здравноосигурителна каса, [населено място] е поел задължение да заплаща дейностите, съгласно ПМС № 94 от 24.04. 2014 г. и Договор № РД-НС-01-2 от 29.12.2014 г. за приемане на обемите и цените на медицинската помощ за 2015 г. между НЗОК и БЛС,при условията, сроковете и по реда на Методика за остойностяване на дейностите в болничната помощ по приложение № А2 към чл. 2 (Методика за остойностяване) и по Методика за заплащане на дейностите в болничната медицинска помощ по приложение № 2Б към чл. 2 (Методика за заплащане). Въз основа на последващи решения на Надзорния съвет на НЗОК за утвърждаване стойности за заплащане на дейностите за болнична помощ за 2015 г., чрез сключени 15 допълнителни споразумения между страните в периода05.03.2015 г. -14. 12.2015 г. Приложение № 2 към процесния индивидуален договор е актуализирано, като за неизплатените му от ответника дейности по клинични пътеки, обхващащи периода м. април 2015 г. –м. декември 2015 г., ищецът е издал 8 дебитни известия за конкретни суми, към конкретно описани в тях фактури. С писмо изх.№ 2/21.01.2016 г. изпълнителят МБАЛ „ЛЮЛИН” ЕАД е уведомил за същите Столичната здравно осигурителна каса и НЗОК, като е поискал неразплатените суми по издадените дебитни известия за визирания период да бъдат включени за изплащане в разходната част на бюджета за 2016 г.. Безспорно между страните в процеса е, че искането е останало неудовлетворено.

Позовавайки се на така установените факти по делото и на заключението на изслушаната в хода на производството пред СГС специализирана медицинска експертиза, решаващият състав на Софийски апелативен съд е приел за доказано твърдяното в исковата молба изпълнение - всички медицински дейности, предмет на спора, са извършени от ищеца през исковия период в съответствие с валидните към този момент клинични пътеки. Освен това, доколкото по 512 от всичките 517 хоспитализации, според констатациите на вещото лице, тези дейности са били и надлежно документирани, кодирани и отчетени, с отразяване на реално проведеното лечение по изискванията и алгоритъма на всяка конкретна клинична пътека, като броя и делът на хоспитализациите, отчетени за „спешни” е не само съотносимо малък към общия брой хоспитализации, но и при всички е била налична индикацията за спешен прием и лечение, съобразно изискванията за съответната клинична пътека, въззивната инстанция е изградила краен правен извод, че ответникът е обвързан да плати претендираните суми.

Изложени са съображения, че с оглед специфичния предмет на процесния договор, който по своята правна характеристика е от категорията „типови договори” - със съдържание, стриктно съобразено с установените в съответните нормативни актове предписания за същия, вменените с конкретните договорни клаузи задължения на страните и прокламираното в чл. 52, ал. 1 от Конституцията на Р. Б „право на здраве” на гражданите, подробно доразвито в ЗЗ (ЗАКОН ЗА ЗДРАВЕТО) и ЗЗО (ЗАКОН ЗА ЗДРАВНОТО ОСИГУРЯВАНЕ), ответното ЮЛ дължи пълно плащане стойността на реално извършените и отчетени от болничното лечебно заведение дейности, щом те са в обхвата на медицинската помощ, дори и при надвишаване на определения в индивидуалния договор размер.

Като допълнителен аргумент в подкрепа на възприетото разрешение, че за изпълнителя – лечебно болнично заведение не съществува правна възможност, в рамките на гарантирания здравен пакет, да откаже предоставяне на медицинска помощ на здравноосигурени лица, вкл. поради изчерпване на средствата, предоставени му по лимитирания бюджет, в съобразителната част на обжалвания съдебен акт са посочени, както установеният в чл. 6, ал. 1 от Конституцията на Р. Б принцип на равенство, така и изградените въз основа на него, основополагащи за осъществяване на задължителното здраво осигуряване, принципи на чл. 5, т. 1 т. 3 и т. 5 от ЗЗО (ЗАКОН ЗА ЗДРАВНОТО ОСИГУРЯВАНЕ) и на чл. 4 и чл. 5, т. 10 от ЗЗО (ЗАКОН ЗА ЗДРАВНОТО ОСИГУРЯВАНЕ), които изискват задължително участие, солидарност на осигурените при ползване на набраните средства и равнопоставеност при ползване на медицинската помощ, но и гарантират свободен достъп на осигурените лица до медицинска помощ чрез определен по вид, обхват и обем пакет от здравни дейности при свободен избор на изпълнител, сключил договор с районна здравноосигурителна каса –валиден за цялата територия на страната, без ограничения по географски и/или административни основания.

Според съда, Държавата, като публичен субект, осъществяващ чрез предвидените в Конституцията органи, държавната власт следва, в съответствие с разпоредбата на чл. 52, ал. 3 от Конституцията, да закриля здравето на гражданите и в качеството си на принципал на националното имущество да осигури и задължителния финансов ресурс, гарантиращ на всички нейни граждани достъпна медицинска помощ и безплатно ползване на медицинските услуги.

Поради изложеното въззивният съд е възприел процесният договор не е само като средство за реализация интереса на НЗОК,а и като средство за осъществяване на държавната политика в здравното осигуряване и свързаните с него обществени отношения във вр. с изпълнение на произтичащия от чл. 52, ал. 1 от Конституцията ангажимент на Държавата. Въз основа на тези си съждения Софийски апелативен съд е извел правен извод, че в тежест на ответното ЮЛ е не само да изготви, но да и реализира такъв финансов план за набиране и разходване на паричните средства на задължителното здравно осигуряване, който да е правилно разпределен, като конкретни суми и да гарантира на здравноосигурените лица достъп до своевременно и качествено здравеопазване за пакета медицински дейности, които същите да получат от избрания от тях изпълнител на медицинска помощ. Изпълнявайки тези свои задължения НЗОК, според въззивната инстанция, следва всякога да съобразява, че налагането на лимит на сумите за разплащане по индивидуалните договори, за предвидените в същите дейности, при определени предпоставки води до сериозно ограничаване на гарантирания с чл. 4 ЗЗО свободен достъп на осигурените лица до медицинска помощ и противоречи на установените в чл. 5 ЗЗО основни принципи, на които задължителното здравно осигуряване се осъществява – пакет от здравни дейности, гарантирани от самостоятелния бюджет на НЗОК и свободен избор на изпълнители на медицинска помощ.

Затова независимо от разпоредбата на чл. 22 от Наредба за осъществяване правото на достъп до медицинска помощ (обн.ДВ бр. 45 от 02.06.2006г.) в правноважимата й към релевантния за спора момент редакция, въззивната инстанция е счела, че за ищцовото търговско дружество не е съществувала възможност, в качеството му на изпълнител, по сключения между страните индивидуален договор, да откаже предоставяне на медицинска помощ на здравноосигурени лица, потърсили такава, в рамките на пакета здравни дейности, гарантиран от самостоятелния краен бюджет на НЗОК, за който нито се е твърдяло в хода на процеса, нито е доказано от ответника да е бил изчерпан.

Поради липса на ангажирани доказателства, съобразно въведената с чл. 154, ал. 1 ГПК доказателствена тежест, Софийски апелативен съд е отрекъл да е основателно въведеното от ответника възражение, че отчетените от ищеца медицински дейности, предмет на спора, са били неосъществени.

С оглед уважаване на главния иск по чл. 79, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 59 ЗЗО, е уважена частично, при съобразяване момента на изпадане на длъжника в забава в хипотезата на чл. 84, ал. 2 ЗЗД и обусловената искова претенция по чл. 86, ал. 1 ЗЗД до размера на присъдената сума.

Съобразени решаващите мотиви в обжалваното въззивно решение позволяват да се приеме, че искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.

Поставеният от касатора материалноправен въпрос може да е важен, но няма самостоятелно обуславящо значение за решаващите правни изводи на въззивния съд, а чрез тях и за крайния правен резултат по конкретното дело, поради което не попада в обхвата на чл. 280, ал. 1 ГПК и не обосновава общата главна предпоставка за достъп до касация.

Съгласно задължителните постановки в т. 1 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС липсата на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчно съображение за недопускане на касационен контрол, без да се разглеждат сочените допълнителни селективни основания.

Единствено за пълнота следва да се посочи, че дори и да се приеме тезата на касатора, че поставеният в изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК правен въпрос обосновава общото основание за достъп до касация, недоказана по отношение на същия се явява въведената допълнителна процесуална предпоставка - селективното основание по т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Възприетото от въззивния съд разрешение, според което определянето на лимити на заплащаните от НЗОК дейности, предвидени в индивидуалните договори с изпълнителите на медицинска помощ са в явно несъответствие с два от огласените в чл. 5 ЗЗО принципи и сериозно ограничават гарантирания с чл. 4 ЗЗО свободен достъп на осигурените лица до болнична медицинска помощ, не е в противоречие с цитираните от жалбоподателя практика на Конституционния съд на РБългария (КС), поради следното:

В решение № 2 от 22. 02. 2007 г., по к. д.№ 12/2006 г. на КС е разгледан въпрос, свързан с конституционосъобразността на чл. 4 и чл. 5 от Закон за бюджета на НЗОК. В контекста на направеното оспорване са обсъдени и правата, гарантирани с чл. 52, ал. 1 от Конституцията и установени в ЗЗО (ЗАКОН ЗА ЗДРАВНОТО ОСИГУРЯВАНЕ). Прието е, че обхватът и обемът на пакета от здравни помощи не са неограничени и доколкото социалните права, в която категория се включват и „правото на здраве” по чл. 52, ал. 1 от Конституцията, се реализират в зависимост от това, как държавата изпълнява задълженията си да организира здравното осигуряване, обезпечаващо здравното обслужване и лечебната помощ. Поради това е счетено още, че доколкото с чл. 4 със Закон за бюджета на НЗОК се гарантира свободен достъп на осигурените лица до медицинска помощ чрез определен по вид, обхват и обем пакет от здравни помощи, както и избор на изпълнител, договорил се с касата, въведеното ограничение със Закон за бюджета на Националната здравно осигурителна каса е предвидимо и не противоречи на чл. 52, ал. 1 от Конституцията. В същността си смисълът на така даденото от Конституционния съд тълкуване е, че съществуващото финансово ограничение на правото на безплатна медицинска помощ на здравноосигурените лица, съобразно бюджета на НЗОК, не е противоконституционно, но зависи от икономическото състояние на самата държава.

Решение № 8 от 28.06.2016 г., по к. д.№ 9/2015 г. дава отговор на въпроса дали разпоредбите на чл. 34а и чл. 37а от ЗЛЗ (ЗАКОН ЗА ЛЕЧЕБНИТЕ ЗАВЕДЕНИЯ)( обн.ДВ, бр. 110/1999г.) са противоконституционни, като изрично е прието, че последните не се отнасят за здравното осигуряване, поради което по отношение на тях не се разпростира изискването на чл. 52, ал. 1 от Конституцията.

Следователно, освен, че в посочените решения на Конституционния съд на РБългария са обсъждани различни от разрешените от въззивния съд въпроси - свързани с противоконституционността на конкретни разпоредби на Закон за бюджета на НЗОК и на ЗЛЗ (ЗАКОН ЗА ЛЕЧЕБНИТЕ ЗАВЕДЕНИЯ), а не дали извършените от лечебните заведения медицински дейности, които надхвърлят определения с индивидуалния договор лимит, подлежат на заплащане, който е спорният по настоящето дело, то възприетото от Софийски апелативен съд разрешение не противоречи на изложените, в цитираната практика на КС, съображения за ограничения публичен ресурс на Държавата, нито на приетата необходимост от лимитиран финансов ресурс за здраве, налагащ оптимизиране на разпределението и разходването на наличните средства в провеждане на здравната политика.

Обстоятелството, че въззивната инстанция е приела, че ищецът, като изпълнител, е бил длъжен да изпълни основното си задължение, очертано в предмета на процесния индивидуален договор( чл. 1), в който не е предвидена възможност да откаже да предостави болнична помощ на здравноосигурено лице, в рамките на пакета от здравни дейности, гарантиран от самостоятелния бюджет на НЗОК, вкл. и поради изчерпване на средствата от определения му лимитиран бюджет, поради което не е налице виновно договорно неизпълнение от негова страна, не означава да е отрекъл, че правото на здраве не е безусловно или финансово неограничено.

Напротив изрично в мотивите на обжалваното решение е посочено, че бюджетът на всеки орган в системата на държавната администрация е лимитиран в рамките на определена крайна сума, но в конкретният случай ответникът нито е твърдял, нито е доказал, че претендираните от ищеца плащания не са били извършени, поради изчерпване на средствата в бюджета на НЗОК. Т.е. счел е, че финансирането на дейностите и над посочения в договора лимит, но в рамките на общия бюджет на НЗОК, в случая е било въпрос на правилно организиране и разпределение на съответните средства от страна на касата. Обосноваността на този извод, която всъщност касаторът оспорва, не е предмет на производството по чл. 288 ГПК, поради което не подлежи на обсъждане.

Неоснователно е и позоваването на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като самостоятелна предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо така твърдяният порок да е осъществен до степен, че да може да бъде констатиран от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост.

Според формираната практика на ВКС очевидно неправилен ще е съдебният акт на въззивния съд, който е постановен „contra legem“ до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК следва да бъде квалифицирано и въззивното решение, постановено при явна необоснованост, поради грубо нарушаване правилата на формалната логика. В случая обжалваното решение на Софийски апелативен съд не попада в нито една от сочените хипотези, поради което твърдяната квалифицирана форма на неправилност – предпоставка за допускане на касационно обжалване, отсъства.

Недопустимостта на въззивния съдебен акт, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК, е останала немотивирана от касатора, поради което не подлежи на обсъждани.

Независимо от изхода на делото и процесуалното правило на чл. 78, ал. 3 ГПК, на ответника по касационната жалба МБАЛ „ЛЮЛИН” ЕАД, [населено място], не следва да се присъждат претендираните деловодни разноски, поради липса на доказателства за изплащане на договорения с договор за правна защита и съдействие от 20.08.2019 г. и платим по банков път адвокатски хонорар от 12 000 лева( дванадесет хиляди лева).

Съгласно задължителните разяснения в т. 1 от ТР №6/12 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС съдебните разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, само когато страната е заплатила възнаграждението. Когато в договора като начин на плащане е записано по банков път, задължително се представят и доказателства за това, а такива доказателства по делото, в рамките на срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, не са ангажирани.

Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1303 от 03.06.2019 г., постановено по т. д.№ 1163/2019 г., по описа на с. с.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: