Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано по касационна жалба на З. Г. Г. чрез адвокат Г. Д. от АК-С. срещу решение № 123 от 27.05.2019 г. по в. гр. д. № 195/2019 г. на Окръжен съд Добрич, с което се потвърждава решение № 92/14.08.2017 г. по гр. д. № 290/2016 г. на Районен съд Каварна и е уважен предявения иск на Р. К. И. против З. Г. Г., на основание чл. 59 ЗЗД, за сумата 19 313, 50 лева, представляваща обезщетение за ползване на собствената й 1/2 идеална част от имот без правно основание, с която сума ответната страна се е обогатила за нейна сметка през периода от 14.12.2010 г. до 14.12.2015 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до изплащането на сумата.

В касационната жалба се твърди, че постановеното въззивно решение е неправилно и незаконосъобразно, а в изложение към нея се поддържа, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. Може ли при негодно за обитаване жилище поради течове и неизвършен ремонт, да се присъжда обезщетение в размер на пазарния наем. 2. Следва ли въззивният съд да прецени всички относими доказателства и да обсъди всички доводи на ответника като направи самостоятелна преценка на всички събрани доказателства, а изводите му да намерят отражение в мотивите към решението. 3. Задължен ли е въззивният съд да направи преценка на всички обстоятелства, които са заявени от страните и касаят предмета на делото. Според касатора, повдигнатите въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на Върховния съд и Върховния касационен съд.

От Р. К. И. чрез адвокат И. П. от АК-Д. е подаден писмен отговор, в който оспорва доводите на касатора и счита, че не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

За да постанови решението, въззивният съд е приел от фактическа страна, че ищцата се легитимира като собственик на 1/2 от апартамент в [населено място], съгласно сключения от нея и съпруга й И. Б. И. договор за покупко-продажба от. ......... г. на държавен имот и решение за прекратяване на брака по гр. д. № 4283/2001 г. на Софийски районен съд, в сила от 11.06.2002 г. Съдът е установил, че ползването на семейния имот е предоставено на бившия съпруг /поч. на 09.09.2007 г./, който приживе е сключил с ответника договор за издръжка и гледане с нотариална заверка на подписите от 06.10.2005 г. С влязло в сила решение е бил отхвърлен предявения иск да се обяви за окончателен договора от 06.10.2005 г., а ответникът продължава да ползва жилището самостоятелно и без правно основание, като не допуска ищцата от началото на 2009 г., с оглед на което през исковия период се е обогатил за нейна сметка и дължи обезщетение в размер на пазарния наем. Съобразявайки заключение на вещо лице, според въззивния съд, претенцията за обезщетение за ползване на собствената на ищцата 1/2 идеална част от апартамента е частично основателна за сумата от 19 313, 50 лева, която се дължи със законната лихва до нейното изплащане.

При проверка на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по формулираните от касатора въпроси поради следното: Първият поставен въпрос не обуславя изхода на делото и крайните изводи на съда, тъй като видно от мотивите на решението, лошото състояние на апартамента, според въззивния съд, е без значение за правото на обезщетение поради невъзможност да се извличат ползи от собствен имот, т. е. изводите за основателност на иска по чл. 59 ЗЗД се основават на обогатяването на ответника за сметка на собственика, който е лишен от възможността да реализира доходи от имота, а не върху състоянието на апартамента и ползването му за офис. В тази връзка, позоваването на ТР № 19/28.05.1973 г. на ОСГК на ВС, във връзка с годността на жилище за постоянно обитаване по смисъла на чл. 46, ал. 1 ЗНО, няма отношение към предмета на настоящото дело. В случая, ищцата претендира обезщетение за ползването на собствената й Ѕ идеална част от апартамент, без правно основание от ответника по делото, с когото няма облигационни отношения. Както вече е изяснено в съдебната практика на ВКС – напр. решение № 392/01.02.2012г по гр. д. № 1641/2011 г. на ІІІ г. о. и решение № 251/24.03.2010 г. по гр. д. № 366/2009 г. на ІІІ г. о, когато ползването на чужда вещ е в рамките на възникналото облигационно правоотношение с единия съпруг, но е било предоставено без съгласието на титуляра на вещното право, ползвателят дължи средномесечния пазарен наем, в който смисъл е и обжалваното решение.

Вторият и третият процесуалноправни въпроси обуславят изхода на делото, но са разрешени в съответствие с указанията в ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, т. 19, с което се приема, че при разглеждане на делото във въззивната инстанция, съдът прави свои фактически и правни изводи по съществото на спора като достига до свое собствено решение, извършвайки в същата последователност действията, които дължи първоинстанционният съд. Тези разяснения се прилагат последователно в съдебната практика на Върховния касационен съд – напр. решение № 298/28.04.2010 г. по гр. д. № 3973/2008 г. на ІV г. о., решение № 392/10.01.2012 г. по гр. д. № 891/2010 г. на І г. о. и др., с които се приема, че задължението на съда да обсъди всички събрани по делото доказателства произтича пряко от разпоредбата на чл. 121, ал. 2 на Конституцията на Р. Б, съответно чл. 5, чл. 143, чл. 154, чл. 235 и чл. 236 ГПК. В случая, въззивният съд е преценявал доводите и възраженията на страните, с оглед на конкретно установените по делото обстоятелства, че след като е отхвърлен иска на ответника по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, той ползва чужд имот без правно основание, поради което дължи на ищеца, като собственик на 1/2 идеална част, обезщетение в размер на половината от средния пазарния наем на апартамента за целия исков период, но с оглед направеното възражение за давност, предявеният иск по чл. 59 ЗЗД е частично основателен за петгодишен период преди завеждане на исковата молба.

От ответника по касационната жалба Р. К. И. не са поискани разноски пред настоящата инстанция, поради което съдът не присъжда такива.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 123 от 27.05.2019 г. по в. гр. д. № 195/2019 г. на Окръжен съд Добрич.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.