№ 371

София 04.05.2020г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б, Трето гражданско отделение в закрито заседание на седми април през две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: М. П. Ч: И. П. М РУСЕВА

като изслуша докладваното от съдия Папазова гр. д.№ 4744 по описа за 2019г. на ІІІ г. о. и за да се произнесе взе пред вид следното:

Производството е с правно основание чл. 288 от ГПК.

Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от М. Д. Д. от [населено място], чрез процесуалния представител адвокат В. против въззивно решение № 187 от 5.08.2019г. по в. гр. д. № 217 по описа за 2019г. на Окръжен съд Шумен, с което е потвърдено решение № 350 от 15.04.2019г. по гр. д.№ 2841/2018г. на Районен съд Шумен като е отхвърлено искането му, с правно основание чл. 59, ал. 9 СК, за изменение на одобреното с решение № 672 от 6.07.2018г. по гр. д.№ 1842/2018г. на РС Шумен споразумение по чл. 50 СК в частта досежно упражняването на родителските права, местоживеенето и издръжката на малолетното дете Ф. М. Д., [дата на раждане]

В изложението си касаторът се позовава на основанието за допустимост по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК по поставен въпрос касаещ извършената от въззивния съд преценка за интереса на детето и по-специално дали същият налага въззивният съд да възложи изготвянето на социален доклад и събиране служебно на всички доказателства, касаещи настъпила промяна в условията за живеене при родителя, който не упражнява родителските права, но реално живее с детето за период повече от една година? Следва ли съдът да възложи изготвянето на социален доклад за начина и условията, при които живее родителя, който упражнява родителските права, като вземе пред вид обстоятелството, че детето от година не живее при него, съответно да установи какво е местоживеенето на този родител, неговите финансови възможности и социален статус? Въпросите са поставени във връзка с постановен от въззивния съд отказ да допусне изготвяне на нов социален доклад за условията, при които живее майката поради липса на категорични доказателства, че е променила местожителството си.

Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от Х. Ф. Б., чрез процесуалния представител адвокат Т., с който се оспорват нейната допустимост и основателност. Счита, че при постановяване на въззивния акт не е допуснато нарушение на императивна правна норма или принцип. Същият е изцяло съобразен с интереса на детето, преценката за който е осъществена след задълбочено обсъждане на всички спорни въпроси. Претендира разноски, без да представя доказателства за реално извършване на такива.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. Настоящият съдебен състав на Върховният касационен съд, за да се произнесе съобрази следното:

Въззивният съд е преценил искането като неоснователно, възприемайки извода на първата инстанция за липса на настъпило изменение на обстоятелствата, по смисъла на чл. 59, ал. 9 СК. Решаващите мотиви на съда са, че споразумението между родителите е одобреното на 6.07.2018г., искането за промяна на мерките относно упражняването на родителските права, местоживеенето и издръжката на малолетното дете Ф. е подадено на 2.10.2018г., като единствената настъпила промяна е факта, че детето Ф. се е преместил и желае да живее при баща си, на когото е предоставено упражняването на родителските права на другото дете на страните, Х., /на 15години/, роден на 7.04.2004г. Според въззивният съд, категорично изразеното от детето нежелание да продължава да живее с майка си, само по себе си не може да доведе до промяна на вече определените мерки, защото подобна промяна изисква преценка на най-добрият интерес на детето, а в случай същият налага родителските права да се упражняват от майката, „която в по-голяма степен би осигурила правилното възпитание и отглеждане на детето”, както и би осигурила поддържането на контакт с бащата. Пред вид обстоятелството, че детето Ф. от есента на 2018г./близо година/ фактически не живее при майка си, въззивният съд лично го е изслушал в съдебно заседание, осъществил е разпит на трима свидетели във връзка с установяване на местоживеенето на майката и е приел нови писмени доказателства относно две групи обстоятелства: че за последните десет години ответницата е натрупала публични задължения в размер на 158 013.38лв. и че детето е завършил учебната 2018/2019г. с отличен успех. Тези факти, въззивният съд е преценил, че не са определящи в сравнение с непроменените от момента на първоначалното определяне на мерките обстоятелства, които са определящи, а именно: че страните са с влошени взаимоотношения след фактическа им раздяла, която датира още от 2012г., когато майката е напуснала семейното жилище заедно с децата и е заживяла при родителите си /в същия град/, че по-голямото дете, Х., още когато е бил на осем години е отишъл да живее при баща си, а Ф. /тогава на 4г./ е останал при майка си, както и че децата не желаят да контактуват с майка си, която обвиняват, че е напуснала баща им и считат, че „тя лъже”. Изводът си за липса на настъпило изменение в обстоятелствата, въззивният съд е мотивирал със следното: 1.През последните седем години /преди м. 07.2018г./ детето Ф. е живяло постоянно и само с майка си, 2. Бащата реално отказва да съдейства за осъществяване на контакти между детето и майката, независимо от декларативните му изявления в обратен смисъл, потвърждението на което е неговото съгласието децата да не ползват инициираната социална услуга за подпомагане на връзката им с майката, 3. С психологическа експертиза е установено, че макар и да не се установява синдром на родителско отчуждение, прекъснатите контакти с майката за период повече от година, както и навлизането на детето в пубертета и свързаните с това особености на психоемоционалното му развитие, ще доведат до задълбочаване на кризата в отношенията дете-майка, 4. Майката не препятства контактите на бащата с детето и тя е подкрепящият родител. /Тя е записала детето, ръководейки се от неговото желание за бъдеща реализация като архитект да учи в училище със специализиран профил „Рисуване”, а бащата, по практични съображения, следващата година го е преместил в кварталното училище/, 5. Желанието на детето да живее с баща си е повлияно от факта, че желае да живее с по-големия си брат, в който вижда модел за подражание /включително и относно нежеланието за контакт с майка им/.

Съгласно чл. 59 ал. 9 СК, постановените мерки относно режима на личните отношения между детето и родителя и за издръжката, подлежат на промяна, само при изменение на обстоятелствата, въз основа на които те са определени. При това, съгласно трайно установената съдебна практика с т.V от ППВС № 1/1974г., за да се измени определеният режим, не е достатъчно само да е настъпило някакво изменение в обстоятелствата, а е необходимо така настъпилото изменение съществено да засяга интересите на детето. Визират се както нови обстоятелства, влошаващи положението на детето, така и такива, с които би се подобрило положението му, при евентуално ново разрешение /вж. решене по гр. д.№ 2246/2018г. на ІV г. о./ Имайки пред вид тези принципни постановки за иска по чл. 59 ал. 9 СК, настоящият съдебен състав намира за ирелевантни поставените от касатора въпроси, касаещи необходимостта от изготвяне на социален доклад за настъпила промяна в условията за живеене при родителите. Същественият въпрос в конкретния случай, след като законът е възложил на съда служебно да следи за интереса на ненавършилите пълнолетие деца при произнасяне на мерките относно упражняването на родителските права, личните отношения и издръжката на децата /вж. т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС/, произтича от опасността от настъпване на отчуждение между детето и майката. В съдебната практика многократно се приема /вж. решения по гр. д.№ 414/2019г., гр. д.№ 940/19 ІІІ г. о./, че родителското отчуждение накърнява в най-голяма степен интереса на детето и съдът е длъжен при определянето на режима на лични отношения да вземе адекватни (според състоянието на детето, степента на осъзнаване на проблема от двамата родители и готовността им да се включат в разрешаването му) мерки за преодоляването му, във връзка с което той може и служебно /без искане на страните/ да се произнася. В конкретният случай, настоящият съдебен състав констатира, че в мотивите на въззивния съд не е обсъдено в достатъчна степен заключението на приетата по делото съдебно-психологическа експертиза и по-специално т. 2, т. 4 и т. 5. Съгласно т. 2 от същото – налице са „данни за наличие на отчуждаващи практики спрямо майката”. Детето е поставено „в ситуация, в която родителите му са с влошени взаимодействия” и това „не влияе по положителен начин на детето. В случай, че тези отчуждаващи практики продължат и прераснат в оформен синдром на родителско отчуждение, трябва да е ясно, че става въпрос за тежка емоционална злоупотреба с огромни и дълбоки последици за детето и неговите близки”. Според експертът за „преодоляване на отчуждаващите практики, възстановяване на нормалните взаимоотношения между Х. Б. и Ф. Д., както и възстановяване на договарянето в родителската субсистема, което да кореспондира с добро ниво на грижа и последователен стил на възпитание, за детето е необходимо цялото семейство, включително и Х. да бъде постановено да ползват услугите по семейна медитация на Зона „ЗаКрила”, без възможност за неизпълнение”/т. 5/. Според вещото лице не е в интерес на детето да се променя режима на упражняване на родителски права, защото с промяна на режима „в дългосрочен план с голяма вероятност ще се формира синдром на родителско отчуждение”, но за детето би било добре, защото е „във възрастта в която се усилва идентификацията с родителя от същия пол” „да контактува повече с баща си и с по-големия си брат”. Съгласно раздел ІV от ППВС № 1/12.11.1974г., което не е загубила сила при действието на настоящия СК и установената практика /вж. решение по. гр. д.№ 4781/18 ІV г. о./ съдилищата, като изхождат от обстоятелствата на конкретния случай и интересите на децата, трябва да определят подходящи лични отношения между родителите и децата по такъв начин, че да се създава нормална обстановка за поддържане на тези отношения, като това може да става не само със свиждания, но и чрез по-продължителен личен контакт с родителя, при когото децата не живеят постоянно. Това налага, на основание чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК, да се допусне касационно обжалване на въззивния акт за съобразяване на горецитираното експертно становище с определяне на адекватни мерки за преодоляване на констатираните отчуждаващи практики и възстановяване на нормалните взаимоотношения дете - майка.

Мотивиран от изложеното, настоящият състав на Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 187 от 5.08.2019г. по в. гр. д. № 217 по описа за 2019г. на Окръжен съд Шумен.

УКАЗВА на касатора, че следва да внесе по сметка на ВКС държавна такса за разглеждане на спора, по същество, в размер на 12.50лв. /дванадесет лева и петдесет стотинки/ и да представи документ за това в канцеларията на съда, в 7-дневен срок, от получаване на съобщението, като в противен случай касационната жалба ще бъде оставена без разглеждане.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: